"4. Нима не знаеш ти, че от памтивека, - от когато човек е поставен на земята, -
5. веселието на беззаконниците е кратковременно, и радостта на лицемереца е мигновена?
6. И до небеса да се издигне величието му, и до облаците да се допира главата му, -
7. той завинаги пропада, както мръсотиите му; които са го видели, ще кажат: де е той?
8. Като сън ще отлети, и не ще го намерят; и като нощно видение ще изчезне.
9. Което око го е видяло, не ще го вече види, и мястото му няма вече да го забележи.
10. Синовете му ще се подмилкват на сиромаси, и ръцете му ще върнат, каквото е ограбил.
11. Костите му са пълни с греховете на младините му, и с него ще легнат те в пръстта.
12. Ако злото е сладко в устата му, и той го крие под езика си,
13. пази и го не хвърля, а го държи в устата си, -
14. то тая негова храна в утробата му ще се превърне на аспидова жлъчка вътре в него.
15. Ще изблюва имота, що е гълтал: Бог ще го изтръгне из корема му.
16. Змийна отрова смучи той; езикът на ехидна ще го умъртви.
17. Няма да види потоци и реки от мед и мляко.
18. Спечеленото с труд ще върне, не ще погълне; според имота му ще стане и разплатата му, а той не ще се зарадва.
19. Защото гнетеше, напъждаше сиромаси; заграбваше къщи, които не беше градил;
20. не знаеше ситост в корема си, и в жаждата си нищо не щадеше.
21. Нищо се не отърваше от лакомията му, затова и щастието му не ще утрае.
22. При пълно изобилие, нему ще е тясно; всяка ръка на обидения ще се подигне върху него.
23. Кога има с какво да напълни корема му, Той ще проводи върху него яростта на Своя гняв и ще изсипе като дъжд върху му болести в плътта му.
24. Побегне ли от желязното оръжие, - меден лък ще го прониже;
25. ще вземе да вади стрелата, - и тя ще излезе из тялото, ще излезе с бляскавия си връх през жлъчката му; ужасите на смъртта ще връхлетят върху него!
26. Всичко мрачно е скрито в него; ще го гори огън, от никого нераздухван; зло ще постигне и останалото в шатрата му.
27. Небето ще открие беззаконието му, и земята ще въстане против него.
28. Ще изчезне богатството на къщата му; всичко ще се разпилее в деня на гнева Му.
29. Ето участта на беззаконния човек от Бога и наследието, определено нему от Вседържителя!"
Sunday, October 31, 2010
Friday, October 29, 2010
Study of Man IV
"Now what is the position with regard to spiritual work? Spiritual work, thinking, reading and so on, is always accompanied by bodily activity and by the continual decay and dying of organic matter. When we are too active in spirit and soul we have decayed organic matter within us. If we spend our entire day in learned work we have too much decayed organic matter in us by the evening, This works on in us, and disturbs restful sleep. Excessive spiritual work disturbs sleep just as excessive bodily work makes one sleep-sodden. But when we exert ourselves too much over soul-spiritual work, when, for instance, we read something difficult, and really have to think as we read (not exactly a favourite occupation nowadays), if we do too much difficult reading we fall asleep over it. Or if we listen, not to the trite platitudes of popular speakers or others who only say what we already know, but to people whose words we have to follow with our thoughts because they are telling us what we do not yet know — we get tired and sleep-sodden. It is well known that people who go to a lecture or concert because it is “the thing to do”, and do not give real thought or feeling to what is put before them, fall asleep at the first word, or the first note. Often they will sleep all through the lecture or concert which they have attended only from a sense of duty or of social obligation.
Now here again are two kinds of activity. Just as there is a difference between outward activity which has meaning and purpose and that which has no meaning, so there is a difference between the inner activity of thought and perception which goes on mechanically and that which is always accompanied by feelings. If we so carry out our work that continuous interest is combined with it, this interest and attention enlivens the activity of our breast system and prevents the nerves from decaying to an excessive degree. The more you merely skim along in your reading, the less you exert yourselves to take in what you read with really deep interest — the more you will be furthering the decay of substance within you. But the more you follow what you read with interest and warmth of feeling the more you will be furthering the blood activity, that is, that activity which keeps matter alive. And the more, too, you will be preventing mental activity from disturbing your sleep. When you have to cram for an examination you are assimilating a great deal in opposition to your interest. For if we only assimilated what aroused our interest we should not get through our examinations under modern conditions. It follows that cramming for an examination disturbs sleep and brings disorder into our normal life. This must be specially borne in mind where children are concerned. Therefore for children it is best of all, and most in accordance with an educational ideal, if we omit all cramming for examinations. That is, we should omit examinations altogether and let the school year finish as it began. As teachers we must feel it our duty to ask ourselves: why should the child undergo a test at all? I have always had him before me and I know quite well what he knows and does not know..."
"The intellectual part of man is very apt to become lazy and sluggish. And it will become most intensely sluggish if it is perpetually fed with materialistic thoughts. But if it is fed with thoughts, with mental pictures, won from the spirit it will take wings. Such thoughts, however, can only come into our souls by way of imagination...
...The need for imagination, a sense of truth, a feeling of responsibility, these are the three forces which are the very nerves of pedagogy. And whoever will receive pedagogy into himself, let him inscribe the following as a motto for his teaching:
Imbue thyself with the power of imagination,
Have courage for the truth,
Sharpen thy feeling for responsibility of soul.
Durchdringe dich mit Phantasiefähigkeit,
hebe den Mut zur Wahrheit,
schärfe dein Gefühl für seelische Verantwortlichkeit."
Rudolf Steiner, 1919, Stuttgart
Now here again are two kinds of activity. Just as there is a difference between outward activity which has meaning and purpose and that which has no meaning, so there is a difference between the inner activity of thought and perception which goes on mechanically and that which is always accompanied by feelings. If we so carry out our work that continuous interest is combined with it, this interest and attention enlivens the activity of our breast system and prevents the nerves from decaying to an excessive degree. The more you merely skim along in your reading, the less you exert yourselves to take in what you read with really deep interest — the more you will be furthering the decay of substance within you. But the more you follow what you read with interest and warmth of feeling the more you will be furthering the blood activity, that is, that activity which keeps matter alive. And the more, too, you will be preventing mental activity from disturbing your sleep. When you have to cram for an examination you are assimilating a great deal in opposition to your interest. For if we only assimilated what aroused our interest we should not get through our examinations under modern conditions. It follows that cramming for an examination disturbs sleep and brings disorder into our normal life. This must be specially borne in mind where children are concerned. Therefore for children it is best of all, and most in accordance with an educational ideal, if we omit all cramming for examinations. That is, we should omit examinations altogether and let the school year finish as it began. As teachers we must feel it our duty to ask ourselves: why should the child undergo a test at all? I have always had him before me and I know quite well what he knows and does not know..."
"The intellectual part of man is very apt to become lazy and sluggish. And it will become most intensely sluggish if it is perpetually fed with materialistic thoughts. But if it is fed with thoughts, with mental pictures, won from the spirit it will take wings. Such thoughts, however, can only come into our souls by way of imagination...
...The need for imagination, a sense of truth, a feeling of responsibility, these are the three forces which are the very nerves of pedagogy. And whoever will receive pedagogy into himself, let him inscribe the following as a motto for his teaching:
Imbue thyself with the power of imagination,
Have courage for the truth,
Sharpen thy feeling for responsibility of soul.
Durchdringe dich mit Phantasiefähigkeit,
hebe den Mut zur Wahrheit,
schärfe dein Gefühl für seelische Verantwortlichkeit."
Rudolf Steiner, 1919, Stuttgart
Човекознание IV
"Как стои въпросът с духовната работа? За нея - тоест, за мисленето, четенето и т.н. - е характерно това, че тя непрекъснато бива съпровождана от един вътрешен разпад на органичната материя, от непрекъснато умъртвяване на органичната материя. Ето защо, когато сме прекомерно ангажирани с духовно-душевни усилия, у нас се натрупва разпадаща се органична материя. И ако сме прекарали целия ден в научни занимания, вечерта ще носим в себе си твърде много разпадаща се органична материя, която сериозно смущава нашия спокоен сън. Прекомерните духовно-душевни усилия смущават съня, също както прекомерната физическа работа ни кара да заспиваме бързо и лесно. Когато обаче полагаме духовно-душевни усилия, за да се справим с един труден текст, тоест когато трябва да четем съсредоточено - нещо, което не е типично за днешните хора - ние също заспиваме. Същото става, когато сме принудени да слушаме не познатата и банална реч на един оратор или празните приказки на случайни хора, разменящи си добре известни отговори и фрази, а когато слушаме изказвания, които ни задължават да мислим крайно внимателно. Добре позната картина представляват онези, които посещават лекции или концерти, но без да са свикнали да мислят и да вникват в това, което им се предлага: те заспиват още при първата дума, при първия звук.
Както има разлика между смислената физическа дейност и безцелната двигателна активност, така има разлика между механично протичащата мисловна дейност и емоционално наситените мисловни занимания. Ако нашата духовно-душевна работа пробужда все по-голям интерес у нас, тогава тя стимулира дишането и забавя разрушителните процеси в нервната тъкан. Колкото по-повърхностно четете една книга, толкова повече ускорявате вътрешния разпад на материята. А колкото по-жадно и съсредоточено вниквате в даден текст, толкова повече укрепвате кръвоносната система и самата жизнеустойчивост на материята, с което не позволявате на духовните усилия да нарушат Вашия сън. Когато човек е принуден да чете за изпити, той прави това против своите интереси. Защото ако би следвал своите интереси - поне при съвременните условия на живот - той би пропаднал пред всяка изпитна комисия. Прекомерното четене за изпити има тези последици, че нарушава съня и внася истинско безредие в нормалния човешки живот. Децата не правят изключение. Напротив: за тях е най-добре изпитите в края на учебната година да бъдат изобщо премахнати! Напълно естествено е, краят и началото на учебната година да протичат по един и същ начин. Ако ние, като учители, добре разбираме своите задължения, рано или късно ще се запитаме: Но защо трябва да изпитвам детето? Нали то цяла година е било пред очите ми и аз прекрасно зная неговите силни и слаби страни!"
"Всичко онова, което идва като резултат от едни или други интелектуални усилия, има подчертана склонност да се превръща в нещо пасивно, в нещо гнило. И то става най-гнило и съмнително тогава, когато човек го подхранва само с материалистически представи. Живите представи, извлечени от Духа, имат съвършено друго въздействие - те окрилят човешкото същество. Обаче тези представи нахлуват в човешката душа само по пътя на фантазията...
...Необходимостта от фантазията, усетът към истината, чувството за отговорност - ето трите основни сили, които представляват същинския нерв на педагогиката. И който иска да приеме в себе си тази педагогика, нека да се ръководи от следното мото:
Изпълвай себе си със силите на фантазията,
Имай смелостта за истината,
Изостряй чувството си за душевна отговорност."
Рудолф Щайнер, Щутгарт, 1919г.
Както има разлика между смислената физическа дейност и безцелната двигателна активност, така има разлика между механично протичащата мисловна дейност и емоционално наситените мисловни занимания. Ако нашата духовно-душевна работа пробужда все по-голям интерес у нас, тогава тя стимулира дишането и забавя разрушителните процеси в нервната тъкан. Колкото по-повърхностно четете една книга, толкова повече ускорявате вътрешния разпад на материята. А колкото по-жадно и съсредоточено вниквате в даден текст, толкова повече укрепвате кръвоносната система и самата жизнеустойчивост на материята, с което не позволявате на духовните усилия да нарушат Вашия сън. Когато човек е принуден да чете за изпити, той прави това против своите интереси. Защото ако би следвал своите интереси - поне при съвременните условия на живот - той би пропаднал пред всяка изпитна комисия. Прекомерното четене за изпити има тези последици, че нарушава съня и внася истинско безредие в нормалния човешки живот. Децата не правят изключение. Напротив: за тях е най-добре изпитите в края на учебната година да бъдат изобщо премахнати! Напълно естествено е, краят и началото на учебната година да протичат по един и същ начин. Ако ние, като учители, добре разбираме своите задължения, рано или късно ще се запитаме: Но защо трябва да изпитвам детето? Нали то цяла година е било пред очите ми и аз прекрасно зная неговите силни и слаби страни!"
"Всичко онова, което идва като резултат от едни или други интелектуални усилия, има подчертана склонност да се превръща в нещо пасивно, в нещо гнило. И то става най-гнило и съмнително тогава, когато човек го подхранва само с материалистически представи. Живите представи, извлечени от Духа, имат съвършено друго въздействие - те окрилят човешкото същество. Обаче тези представи нахлуват в човешката душа само по пътя на фантазията...
...Необходимостта от фантазията, усетът към истината, чувството за отговорност - ето трите основни сили, които представляват същинския нерв на педагогиката. И който иска да приеме в себе си тази педагогика, нека да се ръководи от следното мото:
Изпълвай себе си със силите на фантазията,
Имай смелостта за истината,
Изостряй чувството си за душевна отговорност."
Рудолф Щайнер, Щутгарт, 1919г.
Tuesday, October 26, 2010
За вдъхновението (кратка бележка)
Страхлив е всеки, който не е вдъхновен.
Само вдъхновеният човек познава безстрашието.
Той е надминал гениалността, той се движи по пътеката на разумността, която води към портите на Мъдростта. А вратите на Мъдростта са врати на безстрашието. Следователно, единственият смел човек на земята е онзи, който е мъдър.
Едно огромно заблуждение е, когато се казва: "Щом човек умре, го заравят в гроба." Това е лъжа, лъжа с тежки последици. Аз казвам: Човешкият свят е гроб, от който ние трябва да възкръснем. Единственият начин да умрем, е да възкръснем; единственият начин да напуснем светът на илюзията е да възкръснем. Какво означава да възкръснем? То означава да умрем вдъхновени! Може ли някой да умре, ако никога не е живял? Може ли някой да живее, ако никога не е умирал? Затова казвам: Живее онзи, който е вдъхновен. Възкръсва онзи, който живее умирайки. Само вдъхновението възкресява!
Днес човечеството се множи, но земните блага намаляват. Защо? Защото вдъхновението е пресъхнало. Обаче в Книгата на живота пише така: В бъдеще само вдъхновеният ще ражда, само вдъхновеният ще образува плод, само вдъхновеният ще се радва, понеже само вдъхновеният ще живее. Само вдъхновеният ще сее, само той ще ръководи, само той ще пее и ще свири, понеже единствен той ще излъчва от себе си справедливост, мъдрост и свобода. Само вдъхновеният е свободен. Ето, днес е последният ден, в който невдъхновените образуват общества и държави. В бъдеще ще царува само едно общество - обществото на вдъхновените, държавата на вдъхновените, земята на вдъхновените.
Невдъхновените днес дават своите последни концерти, своите последни съвети, своите последни теории, те раждат своите последни уродливи паразити, своите последни недъгави закони, идеологии и лекарства. Така, в бъдещето, техният свят ще се нарича Гроб, тяхното слънце ще се нарича Пръст и пясък, тяхната луна ще се нарича Ковчег, техният живот ще се нарича Мъка.
Така е писано, така и ще бъде!
Из "Бележки от Бунището"
Само вдъхновеният човек познава безстрашието.
Той е надминал гениалността, той се движи по пътеката на разумността, която води към портите на Мъдростта. А вратите на Мъдростта са врати на безстрашието. Следователно, единственият смел човек на земята е онзи, който е мъдър.
Едно огромно заблуждение е, когато се казва: "Щом човек умре, го заравят в гроба." Това е лъжа, лъжа с тежки последици. Аз казвам: Човешкият свят е гроб, от който ние трябва да възкръснем. Единственият начин да умрем, е да възкръснем; единственият начин да напуснем светът на илюзията е да възкръснем. Какво означава да възкръснем? То означава да умрем вдъхновени! Може ли някой да умре, ако никога не е живял? Може ли някой да живее, ако никога не е умирал? Затова казвам: Живее онзи, който е вдъхновен. Възкръсва онзи, който живее умирайки. Само вдъхновението възкресява!
Днес човечеството се множи, но земните блага намаляват. Защо? Защото вдъхновението е пресъхнало. Обаче в Книгата на живота пише така: В бъдеще само вдъхновеният ще ражда, само вдъхновеният ще образува плод, само вдъхновеният ще се радва, понеже само вдъхновеният ще живее. Само вдъхновеният ще сее, само той ще ръководи, само той ще пее и ще свири, понеже единствен той ще излъчва от себе си справедливост, мъдрост и свобода. Само вдъхновеният е свободен. Ето, днес е последният ден, в който невдъхновените образуват общества и държави. В бъдеще ще царува само едно общество - обществото на вдъхновените, държавата на вдъхновените, земята на вдъхновените.
Невдъхновените днес дават своите последни концерти, своите последни съвети, своите последни теории, те раждат своите последни уродливи паразити, своите последни недъгави закони, идеологии и лекарства. Така, в бъдещето, техният свят ще се нарича Гроб, тяхното слънце ще се нарича Пръст и пясък, тяхната луна ще се нарича Ковчег, техният живот ще се нарича Мъка.
Така е писано, така и ще бъде!
Из "Бележки от Бунището"
Saturday, October 16, 2010
Обикновен и гениален
"Един американски младеж отишъл в Германия да следва философия. Той се срещнал с един знаменит професор по философия и го запитал: Господин професоре, имате ли някакъв кратък курс по философия? Аз искам да свърша курса по философия за шест месеца. Професорът се замислил и отговорил: "Имаме кратък курс по философия, но ще знаеш, че когато Бог иска да създаде тиква, употребява шест месеца. Когато иска да създаде дъб, Той употребява сто години."
"Мнозина искат да знаят дали даден човек ги обича. Само гениалният човек се обича, защото от праха той може да образува водни капки, от водните капки - кал, а от калта - хубави грънци. Следователно, който страда, без да може да си помогне, той е обикновен човек. Ако от праха и калта, които имате, не можете да изваете една светла постъпка, вие сте обикновени хора. Щом е дошъл на земята, човек трябва да бъде необикновен, да бъде скулптор - от праха и от калта да вае красиви статуи за бъдещето."
"Да обичаш някого, това значи да му дадеш по един лъч от Божествената топлина, светлина и сила, които Бог ти е дал. Не си ли готов да дадеш тези три лъча от себе си, ти не можеш да обичаш."
"Разумното сърце може да бъде учител на човешкия ум. Това, което умът научава за хиляда години, разумното сърце го научава само за един ден. Това, което разумното сърце е научило отдавна, умът едва сега го учи."
Учителят Беинса Дуно, 1939г.
"Мнозина искат да знаят дали даден човек ги обича. Само гениалният човек се обича, защото от праха той може да образува водни капки, от водните капки - кал, а от калта - хубави грънци. Следователно, който страда, без да може да си помогне, той е обикновен човек. Ако от праха и калта, които имате, не можете да изваете една светла постъпка, вие сте обикновени хора. Щом е дошъл на земята, човек трябва да бъде необикновен, да бъде скулптор - от праха и от калта да вае красиви статуи за бъдещето."
"Да обичаш някого, това значи да му дадеш по един лъч от Божествената топлина, светлина и сила, които Бог ти е дал. Не си ли готов да дадеш тези три лъча от себе си, ти не можеш да обичаш."
"Разумното сърце може да бъде учител на човешкия ум. Това, което умът научава за хиляда години, разумното сърце го научава само за един ден. Това, което разумното сърце е научило отдавна, умът едва сега го учи."
Учителят Беинса Дуно, 1939г.
Saturday, October 09, 2010
Духовна граматика 2
Ето го действителният парадокс на нашето съвремие:
Човекът казва за себе си "Аз съм", без да осъзнава своя Аз! В епохата на себеосъзнаването липсва себеосъзнаване. "Аз съм" може да каже за себе си само онзи, който дълбоко изстрадва своята Азовост, който е повел тази Азовост към истинската си духовна същност, към висините на човешкото развитие. Дълг на всяко човешко същество е да издигне Азовостта си към висшето "Аз съм"; обикновеното "Аз" и "Аз съм" са две различни степени на живота. Азовост, която потъва надолу, под чистата човещина, не може вече да съществува като истинска Азовост, просто защото не може да изпълни своето предназначение, тя става пречка за собственото си себеосъзнаване, или казано буквално, за собственото си Азовоставане. Когато Азовостта пристъпи прекалено дълбоко в материята (за това има безброй начини), тя неизбежно включва в принципното "Аз съм" безпринципното "Ти не си". Но човешкото "Аз съм" не може да се осъществи като реалност извън "Ти си". Ако някой се интересува какво точно означава определението "безбожие", може да изходи от казаното до тук - безбожието всъщност е безчовечност! Ние сме безчовечни, когато вършим само своите дела, но не и Божиите. Що е безчовечност? Тя се корени в съчетанието "Аз съм - Ти не си". "Аз съм - Ти си" точно затова е човечност, защото включва по правилен начин Божественото, тъй щото човечността води и сочи към Божествеността, иначе не е човечност. Каменното, растителното и животинското сочат към човека, понеже без него те не биха се появили в света. Така също и човешкото сочи към Божественото, понеже без Него то не би съществувало. Божественото ражда Човешкото, за да се роди Богочовешкото; чисто човешкото само по себе си е само стъпало към Богочовешкото.
Казано е: "Аз съм Алфа и Омега, началото и края". Един отделен камък не може да съществува сам по себе си, едно отделно растение или животно не могат да съществуват сами за себе си, а колко по-малко го може човекът! Това е значението на "Аз съм - Ти си". Наближават времена, и те не са толкова далече, когато всеки, който утвърждава в себе си "Аз съм - Ти не си", няма да може да понесе дори себе си, той ще обезличи себе си, той не ще има силата да нарече себе си "Аз съм", понеже ще е изгубил моста към "Ти си". Тогава постоянно утвърждаваното "Ти не си" ще се отрази в "Аз съм", ще го обземе, ще го обгърне, ще има силата да го превърне в "Аз не съм". Така че, "Аз съм - Ти не си" не е най-голямата опасност, която сполетява човечеството. "Моята религия говори истината, твоята - не!", това е пример за днешното "Аз съм - Ти не си". Но в бъдеще то ще потъне още по-дълбоко, там, където няма и религия, там, където високомерието на Азовостта е съкрушено и превърнато в "Аз не съм", в безсилие пред будността на съзнанието.
Днес духовната граматика е опорочена и обърната с надолу главата. Тя започва с "Аз", но това е заблуждение. "Той е, Аз съм, Ти си" - Той е Бог, Аз съм Христос и човеците, Ти си Божият Дух в човеците. Господ, аз и моят ближен. Нито Аз, нито Ти сме преди Господа, защото "Той е" нашето Начало От себе Си, "Той е" нашият Край В себе Си. "Аз съм" посредникът между Господа и моят ближен; "Ти си" посредникът между Господа и мене. Аз съм "Аз", когато Господ ме издига до себе Си, до "Аз съм", тъй като "Той е". Тогава "Аз" понасям себе си в Господа. Но преди това, придобивам силата и смелостта да възвися моето "Аз" към Господа едва тогава, когато в "Аз съм" съм втъкал по правилен начин "Ти си", когато съм изстрадал това втъкаване с цялото си същество. Да изстрадаме Аза, означава да прескочим бездната на "Ти не си"! Тогава е налице себеосъзнаването и себепознаването. Не и преди това!
Днес е на мода да се говорят врели-некипели по такива дълбоки въпроси, и то да се "обсъждат" от начетени духовници и буквоядци, философи и езотерици, които бълват или невероятни измислици, или се запъват и объркват в собствените си фантасмагории. Техните изрази и термини са или прочетени от някъде и добре назубрени, или съвсем са опразнени от каквото и да е здравословно съдържание. Само че становищата и понятията трябва да се изживяват, да проникват чак в течението на кръвта, в туптенето на всички органи и в самата задушевност на човешкото същество, да не се спира никъде, да се продължава все напред. Сега навсякъде чувате думата "егоизъм", но не навсякъде ще видите съзнанието за реалното й значение, за реалната й цена. Бидейки егоисти, ние обвиняваме някого в същото! Затова, когато човек осъществява едно не пасивно, но активно съзерцание, може да каже: Хората оценяват понятието "егоизъм" точно толкова, колкото оценяват и осъзнават своето всекидневно и ежеминутно "Аз съм". А философите и духовните буквоядци могат да се перчат колкото си искат със своите теореми за Себепознанието, могат колкото си искат да считат хипотезите си за истина, могат да напишат стотици томове, могат и да прочетат стотици томове, без повечето от тях да имат и най-беглата представа за това, каква страшна бездна е застанала между човечеството и любимата модерна думичка - Себепознание!
В сърцата и душите първо се записва най-новата духовна граматика, след нея предстои Себепознанието. Тя е основата, въведението. Ето го и част от самото въведение:
Кои са "Всички Те"? Това сме "Всички Ние". Кои са "Всички Ние"? Това сме "Аз и Ти". "Аз и Ти" сме "Ние и Вие". "Те" са "Аз и Ти". "Ние, вие, те" е само проекция на "Аз и Ти". Те не съществуват. "Те" са "ние", а "ние" сме "Той, аз и ти". "Аз съм", защото Той е "Аз съм". Ти си "Аз съм", защото Той е "Аз съм" в теб. "Аз съм" е нещо велико, но Този, Който е "Аз съм", изпраща "Теб" или "Ти си", за да мога "Аз" и всеки "Аз съм" да премине бездната като индивидуалност, а не да потъне в обезобразеното "Аз не съм". "Аз съм" дава образът и подобието. При "Аз не съм" няма образ, понеже той е повлечен надолу, в бездната на "Ти не си". "Аз съм" няма никакъв образ, без "Ти си". "Той" не може да е само "Той е", иначе "Аз" не бих могъл да бъда и "Ти" не би могъл да бъдеш. Затова Той е "Аз съм" в "Ти си" и "Ти си" в "Аз съм". "Той" е "Те и Ние" едновременно. Поради това никой не може да бъде "Аз съм" без Него, без "Той е". "Той не е", означава "Ти не си", което означава, че "Аз не съм". Ако аз съм "Аз", тогава и ти си "Аз", а Той е "Аз съм" в нас. Ако "Той" не ни обединява, нито Аз, нито Ти ще бъдем Азове. "Аз съм", който е в мен и "Аз съм", който е в теб, е един и същ "Аз"; Той те гледа през моята душа, както гледа и мен през твоята душа; но и аз гледам Него в теб и ти гледаш Него в мен.
"Той, Аз, Ти" е реалност. "Ние, Вие, Те" е относителна реалност, то е абстракция. "Аз" или "Ти" не контактуват с "Те", защото когато някой от "Тях" се доближи до мен, до "Аз съм", той се превръща в "Ти", в теб - от абстрактното "Те" той става конкретното "Ти". Всеки един от "Ние" всъщност е "Аз съм". "Ние" е сбор от Азове. То е "Ние" само от гледната точка на относителността. Но как се нарича множеството Азове извън относителността? "Той е", Който пребъдва във "Всички".
Оттук започва Себепознанието!
Човекът казва за себе си "Аз съм", без да осъзнава своя Аз! В епохата на себеосъзнаването липсва себеосъзнаване. "Аз съм" може да каже за себе си само онзи, който дълбоко изстрадва своята Азовост, който е повел тази Азовост към истинската си духовна същност, към висините на човешкото развитие. Дълг на всяко човешко същество е да издигне Азовостта си към висшето "Аз съм"; обикновеното "Аз" и "Аз съм" са две различни степени на живота. Азовост, която потъва надолу, под чистата човещина, не може вече да съществува като истинска Азовост, просто защото не може да изпълни своето предназначение, тя става пречка за собственото си себеосъзнаване, или казано буквално, за собственото си Азовоставане. Когато Азовостта пристъпи прекалено дълбоко в материята (за това има безброй начини), тя неизбежно включва в принципното "Аз съм" безпринципното "Ти не си". Но човешкото "Аз съм" не може да се осъществи като реалност извън "Ти си". Ако някой се интересува какво точно означава определението "безбожие", може да изходи от казаното до тук - безбожието всъщност е безчовечност! Ние сме безчовечни, когато вършим само своите дела, но не и Божиите. Що е безчовечност? Тя се корени в съчетанието "Аз съм - Ти не си". "Аз съм - Ти си" точно затова е човечност, защото включва по правилен начин Божественото, тъй щото човечността води и сочи към Божествеността, иначе не е човечност. Каменното, растителното и животинското сочат към човека, понеже без него те не биха се появили в света. Така също и човешкото сочи към Божественото, понеже без Него то не би съществувало. Божественото ражда Човешкото, за да се роди Богочовешкото; чисто човешкото само по себе си е само стъпало към Богочовешкото.
Казано е: "Аз съм Алфа и Омега, началото и края". Един отделен камък не може да съществува сам по себе си, едно отделно растение или животно не могат да съществуват сами за себе си, а колко по-малко го може човекът! Това е значението на "Аз съм - Ти си". Наближават времена, и те не са толкова далече, когато всеки, който утвърждава в себе си "Аз съм - Ти не си", няма да може да понесе дори себе си, той ще обезличи себе си, той не ще има силата да нарече себе си "Аз съм", понеже ще е изгубил моста към "Ти си". Тогава постоянно утвърждаваното "Ти не си" ще се отрази в "Аз съм", ще го обземе, ще го обгърне, ще има силата да го превърне в "Аз не съм". Така че, "Аз съм - Ти не си" не е най-голямата опасност, която сполетява човечеството. "Моята религия говори истината, твоята - не!", това е пример за днешното "Аз съм - Ти не си". Но в бъдеще то ще потъне още по-дълбоко, там, където няма и религия, там, където високомерието на Азовостта е съкрушено и превърнато в "Аз не съм", в безсилие пред будността на съзнанието.
Днес духовната граматика е опорочена и обърната с надолу главата. Тя започва с "Аз", но това е заблуждение. "Той е, Аз съм, Ти си" - Той е Бог, Аз съм Христос и човеците, Ти си Божият Дух в човеците. Господ, аз и моят ближен. Нито Аз, нито Ти сме преди Господа, защото "Той е" нашето Начало От себе Си, "Той е" нашият Край В себе Си. "Аз съм" посредникът между Господа и моят ближен; "Ти си" посредникът между Господа и мене. Аз съм "Аз", когато Господ ме издига до себе Си, до "Аз съм", тъй като "Той е". Тогава "Аз" понасям себе си в Господа. Но преди това, придобивам силата и смелостта да възвися моето "Аз" към Господа едва тогава, когато в "Аз съм" съм втъкал по правилен начин "Ти си", когато съм изстрадал това втъкаване с цялото си същество. Да изстрадаме Аза, означава да прескочим бездната на "Ти не си"! Тогава е налице себеосъзнаването и себепознаването. Не и преди това!
Днес е на мода да се говорят врели-некипели по такива дълбоки въпроси, и то да се "обсъждат" от начетени духовници и буквоядци, философи и езотерици, които бълват или невероятни измислици, или се запъват и объркват в собствените си фантасмагории. Техните изрази и термини са или прочетени от някъде и добре назубрени, или съвсем са опразнени от каквото и да е здравословно съдържание. Само че становищата и понятията трябва да се изживяват, да проникват чак в течението на кръвта, в туптенето на всички органи и в самата задушевност на човешкото същество, да не се спира никъде, да се продължава все напред. Сега навсякъде чувате думата "егоизъм", но не навсякъде ще видите съзнанието за реалното й значение, за реалната й цена. Бидейки егоисти, ние обвиняваме някого в същото! Затова, когато човек осъществява едно не пасивно, но активно съзерцание, може да каже: Хората оценяват понятието "егоизъм" точно толкова, колкото оценяват и осъзнават своето всекидневно и ежеминутно "Аз съм". А философите и духовните буквоядци могат да се перчат колкото си искат със своите теореми за Себепознанието, могат колкото си искат да считат хипотезите си за истина, могат да напишат стотици томове, могат и да прочетат стотици томове, без повечето от тях да имат и най-беглата представа за това, каква страшна бездна е застанала между човечеството и любимата модерна думичка - Себепознание!
В сърцата и душите първо се записва най-новата духовна граматика, след нея предстои Себепознанието. Тя е основата, въведението. Ето го и част от самото въведение:
Кои са "Всички Те"? Това сме "Всички Ние". Кои са "Всички Ние"? Това сме "Аз и Ти". "Аз и Ти" сме "Ние и Вие". "Те" са "Аз и Ти". "Ние, вие, те" е само проекция на "Аз и Ти". Те не съществуват. "Те" са "ние", а "ние" сме "Той, аз и ти". "Аз съм", защото Той е "Аз съм". Ти си "Аз съм", защото Той е "Аз съм" в теб. "Аз съм" е нещо велико, но Този, Който е "Аз съм", изпраща "Теб" или "Ти си", за да мога "Аз" и всеки "Аз съм" да премине бездната като индивидуалност, а не да потъне в обезобразеното "Аз не съм". "Аз съм" дава образът и подобието. При "Аз не съм" няма образ, понеже той е повлечен надолу, в бездната на "Ти не си". "Аз съм" няма никакъв образ, без "Ти си". "Той" не може да е само "Той е", иначе "Аз" не бих могъл да бъда и "Ти" не би могъл да бъдеш. Затова Той е "Аз съм" в "Ти си" и "Ти си" в "Аз съм". "Той" е "Те и Ние" едновременно. Поради това никой не може да бъде "Аз съм" без Него, без "Той е". "Той не е", означава "Ти не си", което означава, че "Аз не съм". Ако аз съм "Аз", тогава и ти си "Аз", а Той е "Аз съм" в нас. Ако "Той" не ни обединява, нито Аз, нито Ти ще бъдем Азове. "Аз съм", който е в мен и "Аз съм", който е в теб, е един и същ "Аз"; Той те гледа през моята душа, както гледа и мен през твоята душа; но и аз гледам Него в теб и ти гледаш Него в мен.
"Той, Аз, Ти" е реалност. "Ние, Вие, Те" е относителна реалност, то е абстракция. "Аз" или "Ти" не контактуват с "Те", защото когато някой от "Тях" се доближи до мен, до "Аз съм", той се превръща в "Ти", в теб - от абстрактното "Те" той става конкретното "Ти". Всеки един от "Ние" всъщност е "Аз съм". "Ние" е сбор от Азове. То е "Ние" само от гледната точка на относителността. Но как се нарича множеството Азове извън относителността? "Той е", Който пребъдва във "Всички".
Оттук започва Себепознанието!
Wednesday, October 06, 2010
Истинската мъдрост!
"Докато в твоето сърце не дойде мир, не настане тишина, не изчезнат противоречията и докато мислиш, че светът е лош, че животът не е добре организиран, а само ти си умен и добър, ти не си на права посока. Аз казвам: всички онези философи, писатели, които имат противоречиви възгледи за живота, или за природата, те са под един знаменател. Това са хора от школата на мравките, от школата на пчелите. А всички онези философи, които казват, че ние започваме от сега нататък науката: това са хората на истинската наука, това са хората на бъдещето, хората на съзнателния живот."
"Когато Бог вдъхна дихание на хората през носа, те станаха живи души, а тия, на които Бог вдъхне дихание през ушите, те ще възкръснат. Това е Възкресението."
"Дръжте тази мисъл: Речта е само за разумните хора. Може да се говори само на разумни хора; може да се учат само разумни хора. Някои говорят за гениалността. Разумността седи по-горе от гениалността. Геният е начало на разумността. Разумният човек започва с гениалността. Някои казват: Той е гениален човек. Казвам: за да бъдеш разумен човек, трябва да започнеш със своята гениалност. Тъй както съвременните хора разглеждат гениалните хора, те забелязват у тях много дефекти. Казват за някого: той е гениален човек. Ако наистина е гениален човек в правия смисъл на думата, той трябва да изключва всякакъв дефект от себе си. Защо? Понеже разумността е начатък на гениалността, а гениалният човек изключва всякакъв дефект. В разумния човек няма слабости..."
"Верният в малкото и в многото е верен". Какво е малкото? Това е свещеният Идеал на човека, това е Истината. Тази свещена Истина освещава нещата. Тази велика Истина е създала сегашния човек. Ако човек живее, то е по причина на Истината. Тя е друг израз на Любовта, защото Любовта във физическия свят е физическата страна на Божествения живот. Значи, Любовта на земята не е нищо друго, освен физическия живот на Видимия Божествен свят. И ако вие влезете в Божествения свят по пътя на Любовта, там ще се разхождате така, както сега се разхождате по земята. Истината пък е Светлината на Божествения свят. Любовта е основата, върху която всичко се гради. Без Любов нищо не можете да култивирате. Възвишеното, благородното у човека, това е неговата душа. Човешката душа, това е Божествената Любов. Някой казва: Аз имам любов. - Имаш, разбира се. Твоята душа е сглобила всички клетки на организма ти. Тя ги отхранва и те растат и се развиват в своите способности и сили поради нея. Някои казват, че човешката душа е функция. Не, всичко е функция на душата, тя произвежда всичко. Тъй седи въпросът според Новата Физиология."
Великият Учител Беинса Дуно, 1926 година
Да бъде благословено Неговото Име и Неговото Дело на Земята!
"Когато Бог вдъхна дихание на хората през носа, те станаха живи души, а тия, на които Бог вдъхне дихание през ушите, те ще възкръснат. Това е Възкресението."
"Дръжте тази мисъл: Речта е само за разумните хора. Може да се говори само на разумни хора; може да се учат само разумни хора. Някои говорят за гениалността. Разумността седи по-горе от гениалността. Геният е начало на разумността. Разумният човек започва с гениалността. Някои казват: Той е гениален човек. Казвам: за да бъдеш разумен човек, трябва да започнеш със своята гениалност. Тъй както съвременните хора разглеждат гениалните хора, те забелязват у тях много дефекти. Казват за някого: той е гениален човек. Ако наистина е гениален човек в правия смисъл на думата, той трябва да изключва всякакъв дефект от себе си. Защо? Понеже разумността е начатък на гениалността, а гениалният човек изключва всякакъв дефект. В разумния човек няма слабости..."
"Верният в малкото и в многото е верен". Какво е малкото? Това е свещеният Идеал на човека, това е Истината. Тази свещена Истина освещава нещата. Тази велика Истина е създала сегашния човек. Ако човек живее, то е по причина на Истината. Тя е друг израз на Любовта, защото Любовта във физическия свят е физическата страна на Божествения живот. Значи, Любовта на земята не е нищо друго, освен физическия живот на Видимия Божествен свят. И ако вие влезете в Божествения свят по пътя на Любовта, там ще се разхождате така, както сега се разхождате по земята. Истината пък е Светлината на Божествения свят. Любовта е основата, върху която всичко се гради. Без Любов нищо не можете да култивирате. Възвишеното, благородното у човека, това е неговата душа. Човешката душа, това е Божествената Любов. Някой казва: Аз имам любов. - Имаш, разбира се. Твоята душа е сглобила всички клетки на организма ти. Тя ги отхранва и те растат и се развиват в своите способности и сили поради нея. Някои казват, че човешката душа е функция. Не, всичко е функция на душата, тя произвежда всичко. Тъй седи въпросът според Новата Физиология."
Великият Учител Беинса Дуно, 1926 година
Да бъде благословено Неговото Име и Неговото Дело на Земята!
Sunday, September 26, 2010
Study of Man III
"Pedagogy must not be a science, it must be an art. And where is the art which can be learned without dwelling constantly in the feelings? But the feelings in which we must live in order to practise that great art of life, the art of education, are only kindled by contemplation of the great universe and its relationships with man."
"In spiritual work the activity of the body is excessive, in bodily work, on the other hand, the activity of the spirit is excessive. We cannot do spiritual work, work of soul and spirit, except with the continuous participation of the body. When we do bodily work the spirit and soul within us takes part only in so far as our thoughts direct our walking, or guide our work. But the spirit and soul nature takes part in it from without. We continuously work into the spirit of the world, we continuously unite ourselves with the spirit of the world when we do bodily work. Bodily work is spiritual; spiritual work is bodily, its effect is bodily upon and within man. We must understand this paradox and make it our own, namely that bodily work is spiritual and spiritual work bodily, both in man and in its effects on man. Spirit is flooding round us when do bodily work. Matter is active within us when we do spiritual work."
"When a lazy person sleeps it is not because he works too little, for a lazy person has to move his legs all day long, and he flourishes his arms about, too, in some fashion or other. Even a lazy person does something. From an external point of view he really does no less than an industrious person — but he does it without sense or purpose. The industrious man turns his attention to the outside world, He introduces meaning into his activities. That is the difference. Senseless activities such as a lazy person carries on are more conducive to sleep than are activities with a purpose in them. In intelligent occupation we do not merely splash about in the spirit: if there is meaning in the movements we carry out in our work we gradually draw the spirit into us. When we stretch out our hand with a purpose we unite ourselves with the spirit; and the spirit, in its turn, does not need to work so much unconsciously in sleep, because we are working with it consciously. Thus it is not a question of whether man is active or not, for a lazy man too is active, but the question is how far man's actions have a purpose in them."
"That gymnastics, moreover, has become void of all sense or meaning, that we have made it into an activity that follows the body entirely, is a characteristic phenomenon of the age of materialism. And the fact that we seek to “raise” this activity to the level of sport, where the movements to be performed are derived solely from the body, and not only lack all sense and meaning, but are contrary to sense and meaning — this fact is typical of the endeavour to drag man down even beyond the level of materialistic thinking to that of brute feeling. The excessive pursuit of sport is Darwinism in practice. Theoretical Darwinism is to assert that man comes from the animals. Sport is practical Darwinism, it proclaims an ethic which leads man back again to the animal."
Rudolf Steiner, 1919
"In spiritual work the activity of the body is excessive, in bodily work, on the other hand, the activity of the spirit is excessive. We cannot do spiritual work, work of soul and spirit, except with the continuous participation of the body. When we do bodily work the spirit and soul within us takes part only in so far as our thoughts direct our walking, or guide our work. But the spirit and soul nature takes part in it from without. We continuously work into the spirit of the world, we continuously unite ourselves with the spirit of the world when we do bodily work. Bodily work is spiritual; spiritual work is bodily, its effect is bodily upon and within man. We must understand this paradox and make it our own, namely that bodily work is spiritual and spiritual work bodily, both in man and in its effects on man. Spirit is flooding round us when do bodily work. Matter is active within us when we do spiritual work."
"When a lazy person sleeps it is not because he works too little, for a lazy person has to move his legs all day long, and he flourishes his arms about, too, in some fashion or other. Even a lazy person does something. From an external point of view he really does no less than an industrious person — but he does it without sense or purpose. The industrious man turns his attention to the outside world, He introduces meaning into his activities. That is the difference. Senseless activities such as a lazy person carries on are more conducive to sleep than are activities with a purpose in them. In intelligent occupation we do not merely splash about in the spirit: if there is meaning in the movements we carry out in our work we gradually draw the spirit into us. When we stretch out our hand with a purpose we unite ourselves with the spirit; and the spirit, in its turn, does not need to work so much unconsciously in sleep, because we are working with it consciously. Thus it is not a question of whether man is active or not, for a lazy man too is active, but the question is how far man's actions have a purpose in them."
"That gymnastics, moreover, has become void of all sense or meaning, that we have made it into an activity that follows the body entirely, is a characteristic phenomenon of the age of materialism. And the fact that we seek to “raise” this activity to the level of sport, where the movements to be performed are derived solely from the body, and not only lack all sense and meaning, but are contrary to sense and meaning — this fact is typical of the endeavour to drag man down even beyond the level of materialistic thinking to that of brute feeling. The excessive pursuit of sport is Darwinism in practice. Theoretical Darwinism is to assert that man comes from the animals. Sport is practical Darwinism, it proclaims an ethic which leads man back again to the animal."
Rudolf Steiner, 1919
Човекознание III
"Педагогиката не може да бъде наука, тя трябва да бъде изкуство. А има ли изкуство, което може да бъде овладяно, без непрекъснато да се потапяме в чувствата? Обаче чувствата, в които трябва да живеем, за да упражняваме великото изкуство на педагогиката, се разгарят единствено от будното съзнание за необятния Космос и неговите връзки с човешкото същество."
"При всяка духовна работа, в трескаво напрежение изпада нашето тяло, при всяка физическа работа, в трескава дейност изпада нашия дух. Ние не можем да извършваме никаква духовно-душевна работа, без непрекъснатото вътрешно съдействие от страна на нашето тяло. Когато работим физически, участие взима както вътрешния, така и външния духовно-душевен свят. Ние непрекъснато работим всред мировия Дух. Работейки физически, ние непрекъснато се свързваме с мировия Дух...Рано или късно, този парадокс трябва да бъде разбран. Докато работим физически, Духът ни обгръща отвсякъде. Докато работим духовно, материята в нас става подвижна и целеустремена."
"Ленивецът спи не защото работи недостатъчно, а защото цял ден движи, макар и безцелно, своите ръце и крака. Така че безделникът също прави нещо; външно погледнато, той се движи не по-малко от прилежния човек, само че неговите движения са безцелни. Прилежният човек насочва своите действия към външния свят и по този начин се свързва с него. Ето разликата. Безсмислените занимания, на които се отдава ленивият човек, водят в много по-голяма степен до сънливост, отколкото целеустремената дейност. Защото чрез целеустремената дейност ние не само просто плуваме в духовния свят, а направо вмъкваме Духа вътре в себе си. Протягайки ръце за какъвто и да е полезен труд, ние се свързваме с Духа, и тогава Духът е лишен от необходимостта да работи по несъзнателен начин в съня, понеже ние вече сме установили съзнателната връзка с него. Следователно, важното е не човек да бъде деен, защото такъв е и ленивеца; важното е до каква степен действената активност е смислена и целесъобразна."
"Обстоятелството, че постепенно превърнахме гимнастиката в нещо механично, е един от вторичните признаци на нашата материалистическа епоха. А фактът, че деформирахме гимнастиката до вид спортна дейност, при която наред с безсмислените движения се извършват и съвсем противоестествени движения, подсказва не само материалистическо мислене, но и една чисто животинска тенденция. Интензивната спортна дейност е практически дарвинизъм. Теоретическия дарвинизъм означава да твърдим, че човекът произлиза от животното. Практическият дарвинизъм се свежда до интензивно спортуване и означава да провъзгласим етични норми, които връщат човека обратно към животното."
Рудолф Щайнер, 1919г.
"При всяка духовна работа, в трескаво напрежение изпада нашето тяло, при всяка физическа работа, в трескава дейност изпада нашия дух. Ние не можем да извършваме никаква духовно-душевна работа, без непрекъснатото вътрешно съдействие от страна на нашето тяло. Когато работим физически, участие взима както вътрешния, така и външния духовно-душевен свят. Ние непрекъснато работим всред мировия Дух. Работейки физически, ние непрекъснато се свързваме с мировия Дух...Рано или късно, този парадокс трябва да бъде разбран. Докато работим физически, Духът ни обгръща отвсякъде. Докато работим духовно, материята в нас става подвижна и целеустремена."
"Ленивецът спи не защото работи недостатъчно, а защото цял ден движи, макар и безцелно, своите ръце и крака. Така че безделникът също прави нещо; външно погледнато, той се движи не по-малко от прилежния човек, само че неговите движения са безцелни. Прилежният човек насочва своите действия към външния свят и по този начин се свързва с него. Ето разликата. Безсмислените занимания, на които се отдава ленивият човек, водят в много по-голяма степен до сънливост, отколкото целеустремената дейност. Защото чрез целеустремената дейност ние не само просто плуваме в духовния свят, а направо вмъкваме Духа вътре в себе си. Протягайки ръце за какъвто и да е полезен труд, ние се свързваме с Духа, и тогава Духът е лишен от необходимостта да работи по несъзнателен начин в съня, понеже ние вече сме установили съзнателната връзка с него. Следователно, важното е не човек да бъде деен, защото такъв е и ленивеца; важното е до каква степен действената активност е смислена и целесъобразна."
"Обстоятелството, че постепенно превърнахме гимнастиката в нещо механично, е един от вторичните признаци на нашата материалистическа епоха. А фактът, че деформирахме гимнастиката до вид спортна дейност, при която наред с безсмислените движения се извършват и съвсем противоестествени движения, подсказва не само материалистическо мислене, но и една чисто животинска тенденция. Интензивната спортна дейност е практически дарвинизъм. Теоретическия дарвинизъм означава да твърдим, че човекът произлиза от животното. Практическият дарвинизъм се свежда до интензивно спортуване и означава да провъзгласим етични норми, които връщат човека обратно към животното."
Рудолф Щайнер, 1919г.
Sunday, September 19, 2010
Трите лъча
"Христос казва: "Аз съм вратата." Вратата представя любовта. През нея трябва да мине всеки, за да влезе в приемната стая - стаята на светлината и знанието. Тук той ще намери истината и свободата. Да бъде човек свободен, това значи да познава Бога, да е възприел знанието и светлината, които мъдростта носи. Да люби човек, това значи да е възприел великия живот. За да придобие любовта, която осмисля живота и внася радост и веселие в душата, човек трябва да се откаже от обикновените оратори, певци, музиканти, художници, които дигат прах около себе си. За да придобие мъдростта, която прави човека мощен и силен, човек трябва да се откаже от онова знание, което внася мрак и тъмнина в съзнанието. За да придобие истината, която дава свобода, човек трябва да се откаже от заблужденията, които го ограничават. Любовта превръща скърбите в радости, несгодите - в блага. Стремете се към любовта, която носи ценностите на живота.
Аз виждам вече тук-таме малки цветенца да поникват и малки изворчета да ги оросяват. Аз чувам вече птичките да пеят и децата безгрижно да играят. Далеч някъде на хоризонта, аз виждам Божественото слънце да изгрява. Първите два лъча са лъчите на Божията Любов и Мъдрост. Те се съединяват в едно, за да образуват лъча на Божията Истина и Свобода. Радвайте се и веселете се за това, което сега иде."
Великият Учител, Беинса Дуно,
26 август, 1939г.
Wednesday, September 15, 2010
Съзвучие на страданието
Никак не мога да се съглася с това, че човек познава нещастието и страданието. Той не ги познава, защото се стреми да бъде щастлив и доволен във всеки един момент, той не ги познава, защото се страхува от тях и ги отбягва. Взето в един доста по-обширен и задълбочен смисъл, нещастен е онзи, който всъщност не се задоволява с обикновените трохи на ежедневието (както и с необикновените), с вкусните хапчици на самозадоволеното си знание и своя наследствен инстинкт; нещастен е онзи, който е надраснал световните хапки и инстинкти, нещастен е онзи, когото всеки новоизгряващ ден го изпълва със свещен трепет, който го пронизва от глава до пети - такъв общо взето днес е нещастният човек. Но защо го наричам нещастен? Защото не може да бъде щастлив онзи, който наблюдава и съпреживява бедното духовно съществуване на своите братя човеци! Той ясно долавя, че те са псевдострадащи, че те са псевдорадостни, той вижда, че тяхното илюзорно щастие е бързоразрастващо се нещастие, както за тях самите, така и за цялото човечество. Той не е щастлив от това, което вижда, той е всъщност онзи, който истински страда. Тъй щото, единствено този, който развива способността да състрадава, който състрадава от дъното на своите най-дълбоки душевни кладенци, само той познава същността на страданието и може да манипулира с неговите могъщи сили. Самото страдание означава състрадание, то означава да обходиш и да изучиш всичките страни на мъдростта, която съгражда зданието на живота, всичките гледни точки, от които може да се обозре съкровения смисъл на земното и надземното съществуване. Страданието без състрадание е адската мъка, адската скука, която преживява съвременния човек. Само че такова страдание е съвсем и напълно неистинско. То е безумно самоизмъчване. Един път страданието се явява като твърдост, като устойчивост, друг път като себевъзпитание, трети път като себеизява, после като търсене, като вглъбяване, и така все по-нататък, докато не се отвори вратата на състраданието - чак тогава страданието се явява като жертва, като богочовечност, като милосърдие, като учение за живота. Именно зад тази врата страданието живее в радостта и радостта живее в страданието; зад тази врата всичко зрее и се разлиства в Постоянството на духовната светлина; там нищо не се губи, нищо не отпада, там виждаш как чрез смъртта се усилва животът, как чрез раждането става по-ясен пътят, как от новораждането извира Истината. Там се научаваш да разпръскваш мъглявините на мисълта, там просвещаваш слабото сърце, там превръщаш слабоволните копнежи в сила за творчество. Там е светът на Познанието. Повечето хора са още твърде високомерни (дори в смирението си!) и високопарни, за да достигнат тази врата, твърде много знаят, твърде високо се издигат, твърде бързо падат; бидейки щастливи в издигането си и задоволявани от лакомствата на света, те оскърбяват първо себе си, а после и живота, който ги заобикаля. Поради това те проспиват часовете по страдание, крият се от него вън от съзнанието - в сънищата на съществуването. Какво ще постигнем в тези сънища? Какво ще добием? Нека утихнем пред страданието, да му позволим да говори, да го оставим да се развива под нашия търпелив и състрадателен надзор - когато разцъфне, когато узрее, когато тежки, сочни и живителни провиснат неговите плодове, те ще бъдат нашата невиждана радост.
В Музиката, цялата гама от тонове може да прозвучи в един общ тон - това е тонът на Познанието. И във всеки отделен тон, могат да прозвучат всички останали тонове - това е съзвучието на Страданието. Когато успеем да свържем тонът на Познанието със съзвучието на Страданието - това ще бъде композицията на Радостта.
...Нищо не боли повече от това, да виждаш, че родът човешки е глух за Музиката на живота...
Saturday, September 11, 2010
Човекознание II
"Би било твърде тъжно, ако сме напълно доволни от нашите постижения, защото на света няма такова нещо, което да не би могло да се извърши по-добре. И тъкмо това различава по-високо стоящият в културно отношение човек от по-ниско стоящия, че последният е винаги доволен от себе си. Издигнатият човек никога не би могъл да бъде доволен от себе си, понеже едно смътно желание за по-добри постижения, или просто за друг род постижения, непрекъснато звучи в душата му като силен и настойчив импулс. В тази област обикновено се допускат много грешки. Често се отдава прекомерно голямо значение на разкаянието след една или друга постъпка. Обаче това съвсем не е най-доброто, което човек може да направи в подобен случай; защото в основата на разкаянието често лежи не друго, а егоизмът: ти трябва да постъпиш по-добре, за да станеш по-съвършен! Но точно тук е скрит един дълбок егоизъм. Нашият стремеж би бил неегоистичен не когато изразяваме съжаление за вече извършеното действие, а когато поставим ударението върху по-доброто му изпълнение следващия път. С най-голяма стойност е не разкаянието, а намерението да осъществим определено действие по най-добрия начин..."
"...Извънредно важно е, преподавателят и възпитателят да знаят: правилното обучение е възможно само с оглед на скритата човешка природа. А да се тръгва от обикновените междучовешки отношения - тази грешка е типична единствено за така наречения "социализъм". Замислете се само, какво би се получило, ако социалисти и марксисти бъдат оставени да подготвят облика на бъдещите училища. В Русия това вече стана; образователната програма на Луначарски е нещо ужасно. Тя означава смърт за цялата култура! Да, най-страшното от болшевизма се крие тъкмо в болшевишките методи на обучение и възпитание! Защото, ако вземат надмощие, те просто ще изкоренят всички влияния от предишните културни епохи. Всичко това няма да се усети в рамките на едно или две поколения, но много скоро хората ще се убедят, че на Земята изчезват и последните следи от култура. Представете си, че се оставим на дилетантските социалистически изисквания, които разпореждат как трябва да живеем. В този случай, много скоро ще усетим дълбоката извратеност на социализма, където доброто и злото не могат да бъдат повече различавани. Дори и тук Вие често сте свидетели, как мнозина пеят възторжени химни в чест на болшевизма, без да имат каквото и да е предчувствие за неговата сатанинска същност.
Рано или късно хората ще разберат, че социалният напредък е възможен, само ако възпитанието бъде поставено на здрава основа. Ето защо трябва да е ясно, че тъкмо възпитателят на бъдещето ще има задачата да борави и живее с най-интимната страна на човешката природа, без да пренася обикновените междучовешки отношения в областта на обучението. Към какво всъщност се стремят обикновените марксисти? Те се стремят към социалистически облик на училищата, където децата ще възпитават самите себе си. Но последиците от това са наистина ужасни!.."
"..Величественото и красивото при децата е, че те представляват една самостоятелна раса, която вярва в морала на света и за която е напълно естествено да му подражава.."
Рудолф Щайнер, 1919г.
"...Извънредно важно е, преподавателят и възпитателят да знаят: правилното обучение е възможно само с оглед на скритата човешка природа. А да се тръгва от обикновените междучовешки отношения - тази грешка е типична единствено за така наречения "социализъм". Замислете се само, какво би се получило, ако социалисти и марксисти бъдат оставени да подготвят облика на бъдещите училища. В Русия това вече стана; образователната програма на Луначарски е нещо ужасно. Тя означава смърт за цялата култура! Да, най-страшното от болшевизма се крие тъкмо в болшевишките методи на обучение и възпитание! Защото, ако вземат надмощие, те просто ще изкоренят всички влияния от предишните културни епохи. Всичко това няма да се усети в рамките на едно или две поколения, но много скоро хората ще се убедят, че на Земята изчезват и последните следи от култура. Представете си, че се оставим на дилетантските социалистически изисквания, които разпореждат как трябва да живеем. В този случай, много скоро ще усетим дълбоката извратеност на социализма, където доброто и злото не могат да бъдат повече различавани. Дори и тук Вие често сте свидетели, как мнозина пеят възторжени химни в чест на болшевизма, без да имат каквото и да е предчувствие за неговата сатанинска същност.
Рано или късно хората ще разберат, че социалният напредък е възможен, само ако възпитанието бъде поставено на здрава основа. Ето защо трябва да е ясно, че тъкмо възпитателят на бъдещето ще има задачата да борави и живее с най-интимната страна на човешката природа, без да пренася обикновените междучовешки отношения в областта на обучението. Към какво всъщност се стремят обикновените марксисти? Те се стремят към социалистически облик на училищата, където децата ще възпитават самите себе си. Но последиците от това са наистина ужасни!.."
"..Величественото и красивото при децата е, че те представляват една самостоятелна раса, която вярва в морала на света и за която е напълно естествено да му подражава.."
Рудолф Щайнер, 1919г.
Study of Man II
"It would be sad if we were completely contented with anything, for there is nothing which we could not do better still. And this is where we see the difference between a man who is somewhat more civilised and one who is not so advanced, for the latter always has the tendency to be satisfied with himself. The more advanced man never wants to be so thoroughly satisfied with himself because he has always in him the soft undertone of a wish to do better, even to do differently. There is much sinning in this domain. Men regard it as a tremendously noble thing to repent of a deed; but that is not the best that can be done with a deed; for often repentance is based upon sheer egoism: one would like to have done something better in order to be a better man. That is egoistic. Our efforts will only cease to be egoistic when we do not wish to have done a thing better than we have done it, but consider it far more important to do the same thing better next time. The intention which a man has is the more important thing, not the repentance — the endeavour to do the same thing on another occasion..."
"...It is of the utmost importance that the teacher or educator should realise continually: it is not enough to base our teaching on ordinary life, it must come forth from an understanding of the inner man. Popular socialism is prone to this mistake of arranging education on the basis of everyday life. This is how the current Marxist socialism would like to establish the education of the future. In Russia this has already happened. In the Lunatscharsky school reform there is something terrible. It is the death of all culture. Many dreadful things have come out of Bolshevism, but the most dreadful of all is the Bolshevist method of education, which would entirely eradicate all that former ages have contributed to human culture. This will not be achieved in the first generation but will certainly be attained in following generations, with the result that all culture will soon vanish from the face of the earth. Some people must see this. You have heard in this very room people singing a song of praise to Bolshevism, who have not the faintest idea that through it the Devil has entered socialism.
We must take great care that there are men who know that progress in the social sphere demands and depends upon more intimate understanding of the human being in the sphere of education. Hence it must be known that the educator and the teacher of the future must understand the innermost being of man, must live with this inner being and that the ordinary intercourse which takes place between adults cannot be applied to education. What do the ordinary Marxists want? They want to run the Schools socialistically; they want to do away with all authority and let the children educate themselves. Something dreadful would come out of this!..."
"This is the greatness and sublimity in the outlook of childhood, that children are a race who believe in the morality of the world, and therefore believe that the world may be imitated."
Rudolf Steiner, 1919
"...It is of the utmost importance that the teacher or educator should realise continually: it is not enough to base our teaching on ordinary life, it must come forth from an understanding of the inner man. Popular socialism is prone to this mistake of arranging education on the basis of everyday life. This is how the current Marxist socialism would like to establish the education of the future. In Russia this has already happened. In the Lunatscharsky school reform there is something terrible. It is the death of all culture. Many dreadful things have come out of Bolshevism, but the most dreadful of all is the Bolshevist method of education, which would entirely eradicate all that former ages have contributed to human culture. This will not be achieved in the first generation but will certainly be attained in following generations, with the result that all culture will soon vanish from the face of the earth. Some people must see this. You have heard in this very room people singing a song of praise to Bolshevism, who have not the faintest idea that through it the Devil has entered socialism.
We must take great care that there are men who know that progress in the social sphere demands and depends upon more intimate understanding of the human being in the sphere of education. Hence it must be known that the educator and the teacher of the future must understand the innermost being of man, must live with this inner being and that the ordinary intercourse which takes place between adults cannot be applied to education. What do the ordinary Marxists want? They want to run the Schools socialistically; they want to do away with all authority and let the children educate themselves. Something dreadful would come out of this!..."
"This is the greatness and sublimity in the outlook of childhood, that children are a race who believe in the morality of the world, and therefore believe that the world may be imitated."
Rudolf Steiner, 1919
Sunday, September 05, 2010
Духовна граматика
"Аз" е далече.
"Ти" е по-близо.
"Той" е най-близо.
В "ние" има съдружие.
Във "вие" има приятелство.
В "те" има братство.
На "нас" мога да кажа.
На "вас" ще се усмихна.
Пред "тях" ще помълча.
"Аз" си отивам.
"Ти" си тук.
"Той" идва.
"Ние" е в пелени.
"Вие" се движи.
"Те" е навсякъде.
Искам да Го видя.
Искаш да Го видиш.
Искат да Го видят.
Ти, който си някъде, как искаш да Го видиш, след като Той е навсякъде?
Saturday, September 04, 2010
Съвестта наблюдава Безсъвестта
Ще чуете да наричат умния човек по следния начин:
"Умен човек. Съмнителен човек. Странен човек. Не е от нашата партия. Критикар. Ненормален. Дървен философ. Не заслужава внимание. Той е...Завеян човек. Живее си живота. Безгрижен човек. Сектант (защото умният човек не ходи на църква; не че всички, които не ходят на църква са умни). Намръщен човек. Безинтересен човек (в очите на безинтересните). Виж го само как се е облякъл (казват модните консултанти). Тоя не се заглежда по жените (казват плътските лишеи и лешояди)." Колко от тези твърдения са верни, само умният знае...
Но ще чуете и глупавия човек да говори или да се говори за него:
"Глупав човек. Аууу, колко е богат! Простак (казват подобните нему)! Не си е научил урока (решават умните)! Вярвам ти, приятелю (заявява още по-глупавия). Аз да съм вярващ, пък каквото стане..Свещички, иконки, това-онова (размишлява глупавия). Ах, тази, жестока природа (възкликва може би най-глупавия)! Аз съм бизнесмен (глупав човек). Виж колко къщи съм построил с моите пари (и животните имат къщи). Той е учител по математика (тщеславен ученик). Той е депутат (шегаджия!). Той е артист (по-точно клоун). Занимава се с музика (търси си късмета, не знае още призванието си). Спортист е той (малко по-бърз трактор). Законодател (неизвестна дума, няма съдържание). Той дава работа на хората (не, той просто иска да заповядва). Талантлив художник (да, защото има талантливи художнички около него!). Умен е този (сигурно, щом решава игрословици). Колко е смел (така е, понеже няма представа кой го преследва)! Познавам един умен човек (познаваш сянката, която се движи). Имам забележителен приятел (добре, но слонът по-малко забележителен ли е от него?). Ей, какъв интересен човек (той това и иска да чуе)..."
Много заблуди са наши господари днес. Ако всеки ден се отказваме от една заблуда, мисля че сто години може и да стигнат, за да се отърсим от повечето. Товарът, който носим, това са нашите предразсъдъци и заблуждения. Нека не го забравяме и да не обвиняваме никого за това.
"Трябва да се живее" - възкликва мъртвия към съседния гроб; той все още не знае, че говори на костите, не на истинския човек.
"Умен човек. Съмнителен човек. Странен човек. Не е от нашата партия. Критикар. Ненормален. Дървен философ. Не заслужава внимание. Той е...Завеян човек. Живее си живота. Безгрижен човек. Сектант (защото умният човек не ходи на църква; не че всички, които не ходят на църква са умни). Намръщен човек. Безинтересен човек (в очите на безинтересните). Виж го само как се е облякъл (казват модните консултанти). Тоя не се заглежда по жените (казват плътските лишеи и лешояди)." Колко от тези твърдения са верни, само умният знае...
Но ще чуете и глупавия човек да говори или да се говори за него:
"Глупав човек. Аууу, колко е богат! Простак (казват подобните нему)! Не си е научил урока (решават умните)! Вярвам ти, приятелю (заявява още по-глупавия). Аз да съм вярващ, пък каквото стане..Свещички, иконки, това-онова (размишлява глупавия). Ах, тази, жестока природа (възкликва може би най-глупавия)! Аз съм бизнесмен (глупав човек). Виж колко къщи съм построил с моите пари (и животните имат къщи). Той е учител по математика (тщеславен ученик). Той е депутат (шегаджия!). Той е артист (по-точно клоун). Занимава се с музика (търси си късмета, не знае още призванието си). Спортист е той (малко по-бърз трактор). Законодател (неизвестна дума, няма съдържание). Той дава работа на хората (не, той просто иска да заповядва). Талантлив художник (да, защото има талантливи художнички около него!). Умен е този (сигурно, щом решава игрословици). Колко е смел (така е, понеже няма представа кой го преследва)! Познавам един умен човек (познаваш сянката, която се движи). Имам забележителен приятел (добре, но слонът по-малко забележителен ли е от него?). Ей, какъв интересен човек (той това и иска да чуе)..."
Много заблуди са наши господари днес. Ако всеки ден се отказваме от една заблуда, мисля че сто години може и да стигнат, за да се отърсим от повечето. Товарът, който носим, това са нашите предразсъдъци и заблуждения. Нека не го забравяме и да не обвиняваме никого за това.
"Трябва да се живее" - възкликва мъртвия към съседния гроб; той все още не знае, че говори на костите, не на истинския човек.
Monday, August 30, 2010
Човекознание
"И през последните столетия от развитието на човечеството най-голямата грешка беше тази, че хората допуснаха пълно покритие между "битие" и "мислене".
"Cogito ergo sum" (мисля, следователно съществувам) е най-голямата заблуда, лежаща в основата на съвременния светоглед; защото в целия смислов обхват на "cogito" съвсем не лежи "sum", а "non sum". А това означава: там, докъдето се простира моето познание, аз не съществувам; там е само образът."
"Когато изляза всред природата, тя ме посреща с изобилие от светлина и цветове; и доколкото възприемам светлината и нейните цветове, аз се свързвам с тази част от природата, която е устремена към бъдещето, а когато после се прибера в дома си, и - размишлявайки върху природата - стигам до нейните закони, тогава аз имам работа с онова, което непрекъснато умира в нея. В природата, разрушителните и градивни сили са взаимно свързани. Обстоятелството, че възприемаме разрушителните сили и изобщо умиращата природа, се дължи на това, че носим в себе си отражението от нашия пренатален живот, тоест от живота ни преди раждането, явяващо се сега под формата на представен и мисловен свят, с чиято помощ ние вникваме в умиращата природа. А обстоятелството, че можем да вникнем в бъдещите метаморфози на природния свят, се дължи на факта, че се обръщаме към природата не само с нашите разум и мислене, а и с това, което у нас самите има подчертано волев характер.
Ако човекът не би могъл да пренесе в земния живот плодовете от живота си преди раждането, ако не би могъл да спаси силата и устрема на всичко онова, което сега се проявява като представен и мисловен живот, той никога не би успял да стигне до свободата. Да, човекът е свързан с умиращата, с мъртвата природа и в мига, когато призовава към свобода тази част от себе си, която е сродна с мъртвата природа, той всъщност призовава към свобода нещо, което е мъртво. С други думи, това което свързва човека с умиращата природа, го води в същото време и към свободата. Ако обаче човекът се обърне към природата най-вече със своите волеви импулси, той ще поддържа у себе си друго равнище на съзнанието, понеже, строго погледнато, в своята воля човекът е потънал в дълбок сън, в зародишните сили на нещо, което ще се прояви едва в бъдещето. В този случай човекът би се превърнал в едно наивно, природно същество, но не и в една свободна личност.
Обаче над тези два елемента - обхващането на мъртвия свят чрез разума и обхващането на живите сили в природата чрез волята - човекът разполага с нещо, което нито едно друго земно същество не носи у себе си от раждането до смъртта: това е чистото мислене, тоест мисленето, което се отнася не до външната природа, а до свръхсетивната същност в самия човек, която прави от човека самостоятелно същество, разширяващо се извън пределите на мъртвите и живи сили в природата. Искаме ли да говорим за човешката свобода, трябва да посочим тъкмо тази автономия, тъкмо това чисто и независещо от сетивата мислене, в което непрекъснато пулсира волята."
Рудолф Щайнер, 1919г.
"Cogito ergo sum" (мисля, следователно съществувам) е най-голямата заблуда, лежаща в основата на съвременния светоглед; защото в целия смислов обхват на "cogito" съвсем не лежи "sum", а "non sum". А това означава: там, докъдето се простира моето познание, аз не съществувам; там е само образът."
"Когато изляза всред природата, тя ме посреща с изобилие от светлина и цветове; и доколкото възприемам светлината и нейните цветове, аз се свързвам с тази част от природата, която е устремена към бъдещето, а когато после се прибера в дома си, и - размишлявайки върху природата - стигам до нейните закони, тогава аз имам работа с онова, което непрекъснато умира в нея. В природата, разрушителните и градивни сили са взаимно свързани. Обстоятелството, че възприемаме разрушителните сили и изобщо умиращата природа, се дължи на това, че носим в себе си отражението от нашия пренатален живот, тоест от живота ни преди раждането, явяващо се сега под формата на представен и мисловен свят, с чиято помощ ние вникваме в умиращата природа. А обстоятелството, че можем да вникнем в бъдещите метаморфози на природния свят, се дължи на факта, че се обръщаме към природата не само с нашите разум и мислене, а и с това, което у нас самите има подчертано волев характер.
Ако човекът не би могъл да пренесе в земния живот плодовете от живота си преди раждането, ако не би могъл да спаси силата и устрема на всичко онова, което сега се проявява като представен и мисловен живот, той никога не би успял да стигне до свободата. Да, човекът е свързан с умиращата, с мъртвата природа и в мига, когато призовава към свобода тази част от себе си, която е сродна с мъртвата природа, той всъщност призовава към свобода нещо, което е мъртво. С други думи, това което свързва човека с умиращата природа, го води в същото време и към свободата. Ако обаче човекът се обърне към природата най-вече със своите волеви импулси, той ще поддържа у себе си друго равнище на съзнанието, понеже, строго погледнато, в своята воля човекът е потънал в дълбок сън, в зародишните сили на нещо, което ще се прояви едва в бъдещето. В този случай човекът би се превърнал в едно наивно, природно същество, но не и в една свободна личност.
Обаче над тези два елемента - обхващането на мъртвия свят чрез разума и обхващането на живите сили в природата чрез волята - човекът разполага с нещо, което нито едно друго земно същество не носи у себе си от раждането до смъртта: това е чистото мислене, тоест мисленето, което се отнася не до външната природа, а до свръхсетивната същност в самия човек, която прави от човека самостоятелно същество, разширяващо се извън пределите на мъртвите и живи сили в природата. Искаме ли да говорим за човешката свобода, трябва да посочим тъкмо тази автономия, тъкмо това чисто и независещо от сетивата мислене, в което непрекъснато пулсира волята."
Рудолф Щайнер, 1919г.
Study of Man
"One of the great mistakes of the last period of man's evolution during the last few centuries, has been to identify being with thought as such. Cogito ergo sum (I think therefore I am), is the greatest error that has been put at the summit of recent philosophy, for in the whole range of the Cogito there lies not the sum but the non sum. That is to say, as far as my knowledge reaches I do not exist, but there is only image."
"When I go out into Nature I have the play of light and colour continually before me; in assimilating the light and its colours I am uniting myself with that part of Nature which is being carried on into the future; and when I return to my room and think over what I have seen in Nature, and spin laws about it, then I am concerning myself with that element in the world which is perpetually dying. In Nature dying and becoming are continuously flowing into one another. We are able to comprehend the dying element because we bear within us the reflection of our prenatal life, the world of intellect, the world of thought, whereby we can see in our mind's eye the elements of death at the basis of Nature. And we are able to grasp what will come of Nature in the future because we confront Nature, not only with our intellect and thought, but with that which is of a will-nature within ourselves.
Were it not that, during his earthly life, man could preserve some part of what before his birth became purely thought life, he would never be able to achieve freedom. For, in that case, man would be bound up with what is dead, and the moment he wanted to call into free activity what in himself is related to the dead element in Nature, he would be wanting to call into free activity a dying thing. And if he wished to make use of what unites him with Nature as a being of will, his consciousness would be deadened, for what unites him as a will being with Nature is still in germ. He would be a Nature being, but not a free being.
Over and above these two elements — the comprehension of what is dead through the intellect, and the comprehension of what is living and becoming through the will — there dwells something in man which he alone and no other earthly being bears within him from birth to death, and that is pure thinking; that kind of thinking which is not directed to external nature, but is solely directed to the supersensible nature in man himself, to that which makes him an autonomous being, something over and above what lives in the “less than death” and “more than life.” When speaking of human freedom therefore, one has to pay attention to this autonomous thing in man, this pure sense-free thinking in which the will too is always present..."
Rudolf Steiner, 1919
The Book: Here
"When I go out into Nature I have the play of light and colour continually before me; in assimilating the light and its colours I am uniting myself with that part of Nature which is being carried on into the future; and when I return to my room and think over what I have seen in Nature, and spin laws about it, then I am concerning myself with that element in the world which is perpetually dying. In Nature dying and becoming are continuously flowing into one another. We are able to comprehend the dying element because we bear within us the reflection of our prenatal life, the world of intellect, the world of thought, whereby we can see in our mind's eye the elements of death at the basis of Nature. And we are able to grasp what will come of Nature in the future because we confront Nature, not only with our intellect and thought, but with that which is of a will-nature within ourselves.
Were it not that, during his earthly life, man could preserve some part of what before his birth became purely thought life, he would never be able to achieve freedom. For, in that case, man would be bound up with what is dead, and the moment he wanted to call into free activity what in himself is related to the dead element in Nature, he would be wanting to call into free activity a dying thing. And if he wished to make use of what unites him with Nature as a being of will, his consciousness would be deadened, for what unites him as a will being with Nature is still in germ. He would be a Nature being, but not a free being.
Over and above these two elements — the comprehension of what is dead through the intellect, and the comprehension of what is living and becoming through the will — there dwells something in man which he alone and no other earthly being bears within him from birth to death, and that is pure thinking; that kind of thinking which is not directed to external nature, but is solely directed to the supersensible nature in man himself, to that which makes him an autonomous being, something over and above what lives in the “less than death” and “more than life.” When speaking of human freedom therefore, one has to pay attention to this autonomous thing in man, this pure sense-free thinking in which the will too is always present..."
Rudolf Steiner, 1919
The Book: Here
Monday, August 23, 2010
Из Книгата на великия живот II
"Кой е умен човек?
Умен е онзи, който може да смени плача с радост.
Умен е онзи, който може да смени скръбта с утеха.
Умен е онзи, който може да смени отчаянието с надежда.
Умен е онзи, който може да смени омразата с любов.
Умен е онзи, който може да смени невежеството със знание.
Умен е онзи, който може да смени неправдата с правда.
Умен е онзи, който може да смени робството със свобода.
Умен е онзи, който може да смени сиромашията с богатство.
Умен е онзи, който може да смени смъртта с живот.
Умен е онзи, който и в най-голямата тъмнина, може да намери пътя към Бога."
"Ако мислиш, че светът е създаден за тебе, запитай се, ти за кого си създаден?
Ако светът няма отношение към тебе, запитай се тогава, какво е твоето отношение към самия тебе?
Ако мислиш, че си от умните, запитай се, защо се безпокоиш?
Ако мислиш, че си от силните, запитай се, защо имаш нужда от лекар?
Ако мислиш, че си от богатите, запитай се, защо имаш нужда да ти дават?
Ако мислиш, че си от безстрашните, запитай се, защо сърцето ти трепери?
Ако говориш за Слънцето и не го виждаш, ако говориш за книгата и не можеш да я четеш, ако желаеш водата и не можеш да я пиеш, ако търсиш хляба и не можеш да го ядеш, ако търсиш любовта и не можеш да я получиш, какво си придобил? Ако след всички тези усилия заприличаш на скъсан парцал, какво си постигнал?..."
Беинса Дуно, Седемте Рилски езера,
август, 1932г.
Wasser, Wind und Licht
"Das Wasser, das nach unten fließt", ist für Lebendes Wesen. Es verbreitet das Leben, trägt es in sich selbst und gibt es aus. Es stillt den Durst der Durstigen nach Unstillbarkeit.
"Der Wind, der nach oben wehet", verwehet die Gedanken durch die Saatorte, säet sie, sammelt die Regenwolken der Folgen, gießt die menschliche Samen, wartet darauf, daß sich die Früchte bilden, hebt sie auf und bringt sie reif dorthin zurück, wo sie zierlich und kraftlos entstanden sind.
"Das Licht, das überall leuchtet", heiligt die würdigen Gedankenfrüchte und fesselt die Unüberlegte in die Dunkelheit der Erziehung.
Das Wasser folgt den Weg seiner Streben, der Wind wehet die tausende Wege der Gedankensamen um, und das Licht sorgt sich für das Geborene und Ungeborene, bescheint das Fernunendliches und Nahzeitliches, wärmt gleich sowohl das Bucklige, als auch das Aufrechtstehende auf, sowohl das Wasserhaltige, als auch das Luftige, dringt sich die Spalte der Finsternis hindurch und freut den Unsehende, der seine Blindheit besiegt.
Trinkt aus dem Wasser, das nach unten fließt, damit es sich mit den Gedanken vereinigt, die der Wind nach oben wehet und werden sie sich im Licht freuen, das überall leuchtet!
"Der Wind, der nach oben wehet", verwehet die Gedanken durch die Saatorte, säet sie, sammelt die Regenwolken der Folgen, gießt die menschliche Samen, wartet darauf, daß sich die Früchte bilden, hebt sie auf und bringt sie reif dorthin zurück, wo sie zierlich und kraftlos entstanden sind.
"Das Licht, das überall leuchtet", heiligt die würdigen Gedankenfrüchte und fesselt die Unüberlegte in die Dunkelheit der Erziehung.
Das Wasser folgt den Weg seiner Streben, der Wind wehet die tausende Wege der Gedankensamen um, und das Licht sorgt sich für das Geborene und Ungeborene, bescheint das Fernunendliches und Nahzeitliches, wärmt gleich sowohl das Bucklige, als auch das Aufrechtstehende auf, sowohl das Wasserhaltige, als auch das Luftige, dringt sich die Spalte der Finsternis hindurch und freut den Unsehende, der seine Blindheit besiegt.
Trinkt aus dem Wasser, das nach unten fließt, damit es sich mit den Gedanken vereinigt, die der Wind nach oben wehet und werden sie sich im Licht freuen, das überall leuchtet!
Wednesday, August 18, 2010
Нова Зора
Нова Зора се задава,
Нов Ден ме избавя,
Държи ме в ръка ;
Нова Зора днес изгрява,
Нова Земя приближава,
Като буйна река ;
Нова Зора днес изгрява,
Нова Зора,
А самотните сълзи тичат след мен
И стопяват всяка лъжа.
Пригответе се, млади сърца,
Нова Зора известява велики дела,
Надарява ни, светли Деца!
Нова Зора, Нова Искра
Съживява изтлелите пламъци,
Подгонени в замъци
Богоомразни.
Смее се вятър, играе,
Подкосява и движи,
Противи се на безсърдечни ваятелства,
Наречени – грижи.
Новото Слънце днес е безгрижно
И всеки търси обич
Под покривката на тая светла охота ;
Дали безгрижността е обич,
Дали обичта е светлина с горчиви пъпки,
Надникнали измежду повей и трепет?
Ако е повей, не е за дълго,
Ако е трепет, разлиства се.
Ако е тъга в светлината –
Под сянка присядам,
Ако е лъч в тъмнината –
Тук се облягам,
На Дървото-надежда.
Кой трепет сплотява?
И кой повей разнищва хралупи с дрямка
Или тъмници с непрочетени чувства?
Писмо след писмо отблъсква безумния свят!
“Чети”, ти вика сърцето,
“Чети ме”, те моли,
то е детето,
откърмено в дни на крамоли.
Ще му се да види купища Приказки,
Да ги опита и вкуси,
Там, под тополите речни,
Окичени с нежните звуци
На камбанките-искреност ;
Крехкостта му не би се бояла
От разлъка и старост,
Тя би запяла
С омайваща сладост!
Във време на здрач,
Във време на корист,
Във време на плач,
Впий се в покоя
И ще видиш деца под тополите –
Сълза да играе,
Мечта да живее,
И стон да се мие и радва
В потоци от Гълъби!
Вижте ме в слабост,
Как тихо се свивам
И чертая прошение,
Как леко унивам,
Търсещ спасение.
Никоя слабост
Не е над устрема за добродетел ;
Ничия немощ не стои изправена
Пред погледа на любовта ;
Ничий недъг
Не е повече от прах и пепел ;
Ничия болнавост не издържа
В огнищата на Младостта!
Загръщат Зората в луна,
Превързват луната със слънце
И все отблясъци приемат,
Провесени като костилки,
Без плодни листа ;
Удивени или омагьосани взряват синевата
Като покрива на ада,
Отвъд където е безкрай от чужденци!
Хора възприемат хора
Като твари, като същества
Оплетени в умора,
Покосени от тъга ;
Хора и животни
Заедно изгряват,
Заедно залязват,
Заедно препускат,
В обръчи от Слънце ;
Ту невзрачни, ту слънцати,
Докато не се сломят от нощен сън.
В пелените скрити видения
Повтарят и влачат
Стария гроб в торбите си,
За “Амин” го продават
И после го връщат –
Празен ковчег!
Кой би съзрял бъдеща радост
В глухата мъка
На червената пръст?
Кой би посочил бъдеща младост
Дремеща в ствола
На тежкия кръст?
Радост и младост
Преследват ни мъката,
Старост и слабост
Ще встъпят в разлъка –
И кръст ще се влее в пръстта,
И пръст разсечена ще изгние в нощта,
Преди Изгрева.
Нова Зора, Нова Жена
И Луна със земя,
И деца със сърца,
Вместо пустиня.
Нов Ден ме избавя,
Държи ме в ръка ;
Нова Зора днес изгрява,
Нова Земя приближава,
Като буйна река ;
Нова Зора днес изгрява,
Нова Зора,
А самотните сълзи тичат след мен
И стопяват всяка лъжа.
Пригответе се, млади сърца,
Нова Зора известява велики дела,
Надарява ни, светли Деца!
Нова Зора, Нова Искра
Съживява изтлелите пламъци,
Подгонени в замъци
Богоомразни.
Смее се вятър, играе,
Подкосява и движи,
Противи се на безсърдечни ваятелства,
Наречени – грижи.
Новото Слънце днес е безгрижно
И всеки търси обич
Под покривката на тая светла охота ;
Дали безгрижността е обич,
Дали обичта е светлина с горчиви пъпки,
Надникнали измежду повей и трепет?
Ако е повей, не е за дълго,
Ако е трепет, разлиства се.
Ако е тъга в светлината –
Под сянка присядам,
Ако е лъч в тъмнината –
Тук се облягам,
На Дървото-надежда.
Кой трепет сплотява?
И кой повей разнищва хралупи с дрямка
Или тъмници с непрочетени чувства?
Писмо след писмо отблъсква безумния свят!
“Чети”, ти вика сърцето,
“Чети ме”, те моли,
то е детето,
откърмено в дни на крамоли.
Ще му се да види купища Приказки,
Да ги опита и вкуси,
Там, под тополите речни,
Окичени с нежните звуци
На камбанките-искреност ;
Крехкостта му не би се бояла
От разлъка и старост,
Тя би запяла
С омайваща сладост!
Във време на здрач,
Във време на корист,
Във време на плач,
Впий се в покоя
И ще видиш деца под тополите –
Сълза да играе,
Мечта да живее,
И стон да се мие и радва
В потоци от Гълъби!
Вижте ме в слабост,
Как тихо се свивам
И чертая прошение,
Как леко унивам,
Търсещ спасение.
Никоя слабост
Не е над устрема за добродетел ;
Ничия немощ не стои изправена
Пред погледа на любовта ;
Ничий недъг
Не е повече от прах и пепел ;
Ничия болнавост не издържа
В огнищата на Младостта!
Загръщат Зората в луна,
Превързват луната със слънце
И все отблясъци приемат,
Провесени като костилки,
Без плодни листа ;
Удивени или омагьосани взряват синевата
Като покрива на ада,
Отвъд където е безкрай от чужденци!
Хора възприемат хора
Като твари, като същества
Оплетени в умора,
Покосени от тъга ;
Хора и животни
Заедно изгряват,
Заедно залязват,
Заедно препускат,
В обръчи от Слънце ;
Ту невзрачни, ту слънцати,
Докато не се сломят от нощен сън.
В пелените скрити видения
Повтарят и влачат
Стария гроб в торбите си,
За “Амин” го продават
И после го връщат –
Празен ковчег!
Кой би съзрял бъдеща радост
В глухата мъка
На червената пръст?
Кой би посочил бъдеща младост
Дремеща в ствола
На тежкия кръст?
Радост и младост
Преследват ни мъката,
Старост и слабост
Ще встъпят в разлъка –
И кръст ще се влее в пръстта,
И пръст разсечена ще изгние в нощта,
Преди Изгрева.
Нова Зора, Нова Жена
И Луна със земя,
И деца със сърца,
Вместо пустиня.
Tuesday, August 17, 2010
Из Книгата на великия живот
"На път с един крак не тръгвай.
На нива с една ръка не отивай.
При Бога с едно око не ходи.
Казвате: нали е писано в Евангелието, че ако дясното око те съблазнява, да го извадиш. Казвам: окото, което съблазнява човека, е око на дявола. В такъв случай, аз бих казал: извади окото на дявола, което те съблазнява и го хвърли; по-добре е да влезеш с едно око в Царството Божие, отколкото да имаш едно дяволско око. Така че едното око на човека е Божествено, а другото е дяволско.
Питам: по какво се познава дяволското око? Дяволското око е всякога недоволно. Сипват някому в чинията ядене. Той погледне в чинията си и казва: малко ми е. Сипват му втора лъжица. Казвам: първата лъжица струва повече от втората. Втората лъжица е окото на дявола. Колкото са ти сипали първия път, вземи чинията си и благодари. Това е Божественото око, което всякога е доволно. Сипят ли ти втори път, може и да го изядеш, а може и да не го изядеш. Първото, което са ти сипали, е най-сладко. Когато сипват много в чинията, много сте платили; когато сипват малко, малко сте платили. Едно е важно: колкото и да ви сипват да бъдете благодарни."
Учителят Беинса Дуно
Седемте Рилски езера, 1932г.
На нива с една ръка не отивай.
При Бога с едно око не ходи.
Казвате: нали е писано в Евангелието, че ако дясното око те съблазнява, да го извадиш. Казвам: окото, което съблазнява човека, е око на дявола. В такъв случай, аз бих казал: извади окото на дявола, което те съблазнява и го хвърли; по-добре е да влезеш с едно око в Царството Божие, отколкото да имаш едно дяволско око. Така че едното око на човека е Божествено, а другото е дяволско.
Питам: по какво се познава дяволското око? Дяволското око е всякога недоволно. Сипват някому в чинията ядене. Той погледне в чинията си и казва: малко ми е. Сипват му втора лъжица. Казвам: първата лъжица струва повече от втората. Втората лъжица е окото на дявола. Колкото са ти сипали първия път, вземи чинията си и благодари. Това е Божественото око, което всякога е доволно. Сипят ли ти втори път, може и да го изядеш, а може и да не го изядеш. Първото, което са ти сипали, е най-сладко. Когато сипват много в чинията, много сте платили; когато сипват малко, малко сте платили. Едно е важно: колкото и да ви сипват да бъдете благодарни."
Учителят Беинса Дуно
Седемте Рилски езера, 1932г.
Sunday, August 15, 2010
Spiritual medicine
"...This expulsion of animality in the course of evolution, is linked with another potential faculty: — it is amazing but true, that man in his organism actually produces primary light. In our upper man we really generate light independently. In the lower sphere we possess those defensive organs against complete animalisation which are necessary to enable the upper sphere to produce original light. There we have one of the profound differences between man and the animal world; the animals share the other higher spiritual processes equally with mankind; but they are not capable of generating sufficient light in their interior.
Here I must touch on what can only be called a really painful chapter of our modern natural science. However painful, this chapter cannot be concealed from you, for the simple reason that it is essential to the understanding of human relationships with the extra-human world The main obstacle to an objective assessment of the operation in the human organism of substances in general, and curative substances in particular, is the law of the so-called conservation of energy, and the law of the conservation of matter. These laws have been enunciated as universal laws of nature, but are in absolute opposition to the process of human evolution. For instance, the whole nutritive and digestive function is not what it is assumed to be in the materialist conception. This takes the view that the substances in question — let us take carbon as our example — were quite external to ourselves, before being taken in as food; this is consumed, and passed on, though modified in our organism, and re-absorbed eventually so that we carry with us, distributed though it may be, the matter taken from the world outside us. And this same matter we carry about within us. There is no difference, in this theory, between the carbon in the external world, and the carbon within our organism. But this theory is mistaken. For there is within the human organism the potentiality of completely destroying extra-human carbon through the action of the lower sphere; of expelling this substance from space and then re-creating it anew independently through reaction. Yes, it is true; within us there is a crucible for the creation of extra-human substances and at the same time a power to destroy them. Of course, the science of today will not admit this; not being able to think of the substances in any other way than as a wanderer, in microscopic amounts (restless as Ahasuerus). It knows nothing of the life of matter, of its origin, of its death, nor of how substances die and are re-born, within our human organism. This reanimation of carbon is connected with what manifests as the generation of light in normal human beings. This internal generation of light meets the operation of the light from the external world. Our upper organic sphere is designed so as to enable external light and internal light to counteract one another, to operate alternately; and it is the main factor in our human constitution that we have the power of holding these two sources of light apart, so that they only work upon each other, without being welded into one another. Let us suppose that we are standing exposed to the light from the external world, receiving it either through our eyes, or through our whole skin. There is a screen, so to speak, between the internal, inherent light within us and the light that operates from without. This external light has actually only the value of an activator for the generation of internal light; thus in letting light pour upon us from outside we activate ourselves to produce inner light..."
Rudolf Steiner 1920
Dornach, Switzerland
Here I must touch on what can only be called a really painful chapter of our modern natural science. However painful, this chapter cannot be concealed from you, for the simple reason that it is essential to the understanding of human relationships with the extra-human world The main obstacle to an objective assessment of the operation in the human organism of substances in general, and curative substances in particular, is the law of the so-called conservation of energy, and the law of the conservation of matter. These laws have been enunciated as universal laws of nature, but are in absolute opposition to the process of human evolution. For instance, the whole nutritive and digestive function is not what it is assumed to be in the materialist conception. This takes the view that the substances in question — let us take carbon as our example — were quite external to ourselves, before being taken in as food; this is consumed, and passed on, though modified in our organism, and re-absorbed eventually so that we carry with us, distributed though it may be, the matter taken from the world outside us. And this same matter we carry about within us. There is no difference, in this theory, between the carbon in the external world, and the carbon within our organism. But this theory is mistaken. For there is within the human organism the potentiality of completely destroying extra-human carbon through the action of the lower sphere; of expelling this substance from space and then re-creating it anew independently through reaction. Yes, it is true; within us there is a crucible for the creation of extra-human substances and at the same time a power to destroy them. Of course, the science of today will not admit this; not being able to think of the substances in any other way than as a wanderer, in microscopic amounts (restless as Ahasuerus). It knows nothing of the life of matter, of its origin, of its death, nor of how substances die and are re-born, within our human organism. This reanimation of carbon is connected with what manifests as the generation of light in normal human beings. This internal generation of light meets the operation of the light from the external world. Our upper organic sphere is designed so as to enable external light and internal light to counteract one another, to operate alternately; and it is the main factor in our human constitution that we have the power of holding these two sources of light apart, so that they only work upon each other, without being welded into one another. Let us suppose that we are standing exposed to the light from the external world, receiving it either through our eyes, or through our whole skin. There is a screen, so to speak, between the internal, inherent light within us and the light that operates from without. This external light has actually only the value of an activator for the generation of internal light; thus in letting light pour upon us from outside we activate ourselves to produce inner light..."
Rudolf Steiner 1920
Dornach, Switzerland
Духовна медицина
"...Това, че в хода на своето развитие сме отделили от себе си животинския елемент, с това е свързана способността ни - ще се учудите, но действително е така - да развиваме в организма си собствена оригинална светлина. С горната част на своето тяло ние действително произвеждаме оригинална светлина, в противоположност на долната част на тялото, където, за да можем да си присвоим тази способност за произвеждане на оригинална светлина, ние притежаваме съответните съпротивителни органи срещу пълното ни превръщане в животни. Това е едно от дълбоките различия между човешката и животинската същност; докато по отношение на другите висши духовни процеси животинската същност има общо с човека, животните не притежават способността да развият достатъчно светлина във вътрешността си. Тук стигаме до една - бих желал да кажа - доста болезнена глава на по-новата естествена наука, която обаче не може да остане скрита за Вас по простата причина, че не можете да заобиколите тази глава, ако желаете да вникнете във връзките в човека със света извън него. Най-голямото препятствие за обикновеното възприемане въздействията на субстанциите в човешкия организъм изобщо и преди всичко въздействията на лечебните субстанции е закона за тъй нареченото съхранение на силата или енергията, а също така и закона за съхранение на веществото. Тези закони, изучавани като общи природни закони, не представляват нищо друго освен нещо, което е в абсолютно противоречие с процеса на човешкото развитие. Виждате ли, целият хранителен и храносмилателен прцес не е в това, за което го представя материалистичния възглед. Целият хранителен и храносмилателен процес всъщност се разглеждат по такъв начин от материалистичния възглед, сякаш субстанциите са извън нас - или, да останем при въглерода - сякаш при въглеродът е извън нас; след това той бива приет, естествено бива съответно подготвен, но все пак бива проведен през организма и след това приет, така че макар и под формата на малки частици, в себе си човек носи това, което му е дал външния свят. Това човек продължава да носи в себе си. Според този възглед не съществува разлика между въглерода, който е навън и този, който носим в организма си. И все пак това не е така. Защото действително човешкия организъм притежава възможността в своята долна част изцяло да унищожи външния въглерод, да го премахне от пространството и като обратно действие отново да го възстанови в оригинален вид. Да, това е така, в човешкия организъм съществува огнище за създаване на вещества, които са извън човешки, и същевременно съществува възможността, тези вещества да бъдат унищожавани. Това разбира се, не може да се признае от днешната естествена наука, защото тя всъщност не може да си представи по друг начин въздействията на веществата, освен подобно скитанията на axacbe т.е. че те просто се разхождат наоколо със своите най-малки частици. Тази наука не знае нищо за живота на веществата, за възникването на веществата и за смъртта на веществата и не знае нищо за това, как в човешкия организъм се осъществяват смъртта и съживяването на веществата. Със съживяването на въглерода е свързано това, което от друга страна в обикновения човек ние срещаме като образуване на светлина. Този процес на вътрешността, излъчващ светлина, той от своя страна отговаря на въздействието на външната светлина. По отношение на горната част на човека, ние сме така устроени, че външната светлина си противодействуват една на друга, взаимодействуват си и именно същественото на нашето устройство почива на обстоятелството, че именно там, където двете, външната светлина и вътрешната светлина, трябва да взаимодействуват, там ние сме в състояние да не им позволим да се слеят една с друга, но сме в състояние да ги държим разграничени, така че само да си въздействуват една на друга, но без да се обединяват.
След като, било чрез окото, било чрез кожата, се противопоставяме на външната светлина, то навсякъде в известна степен е издигната разделяща преграда между вътрешната оригинална светлина в човека и външно въздействуващата светлина. Външно въздействуващата светлина всъщност има значение само за възбуждането, за възникването на вътрешната светлина. И така, позволявайки на светлината да нахлуе отвън в нас, ние позволяваме самите ние да бъдем стимулирани за възникването на вътрешната светлина..."
Рудолф Щайнер 1920г.
След като, било чрез окото, било чрез кожата, се противопоставяме на външната светлина, то навсякъде в известна степен е издигната разделяща преграда между вътрешната оригинална светлина в човека и външно въздействуващата светлина. Външно въздействуващата светлина всъщност има значение само за възбуждането, за възникването на вътрешната светлина. И така, позволявайки на светлината да нахлуе отвън в нас, ние позволяваме самите ние да бъдем стимулирани за възникването на вътрешната светлина..."
Рудолф Щайнер 1920г.
Wednesday, August 11, 2010
Очакване
Photo: Petko Stoychev
Всъщност, какво е нероденото? - То е очакването да се роди.
Какво е безлюбието? - То е очакването да се роди любовта.
Какво е студенината? - Тя е очакването за топлина.
Какво е омразата? - Тя е очакване на братството.
Какво е противоречието? - То е очакване на мъдростта.
Какво е човекът? - Той е самото очакване на Божественото.
Човекът не може да отрече битието на душата, защото ще спре да обича.
Той не може да отрече Духа, защото ще спре да диша.
Той не може да отрече царството на мъртвите, понеже идва оттам.
Той не може да отрече царството на безсмъртните, понеже натам отива и то е неговата съдба.
Всъщност, човекът не може да се отрече от Бога, защото именно Бог е, Който го подтиква да се отрече от самия себе си!
Който отрицава, той най-добре доказва съществуването на това, от което се отрича, именно защото го е отрекъл.
Накратко: Епохата на хората свърши. Сега назрява и започва ерата на Човека.
И кой ще изтрие срамът в душите ни, за да продължим да живеем в бъдещето? Не ние, но Човекът, който живее и работи вътре в нас.
Sunday, August 08, 2010
Art and Knowledge II
"If today, as is customary, one sees man as the highest product of nature, as a being brought forth at a certain point in earthly evolution (part of an evolutionary series fashioning a variety of beings), one falsifies the position of man in respect to the world; falsifies it because man has, in truth, no right to the self-satisfaction which would enter his soul, inevitably, as an elemental impulse of soul, if he were indeed only the terminal point of natural creation. If the animals had developed in the way currently assumed by natural science, then man, as the highest product of nature, would have to content himself with this status in the cosmos; he would have no call whatsoever to create something transcending nature.
For instance, if in art one wishes to create, as the Greeks did, an idealized human being, one has to be dissatisfied with what nature offers. For, if satisfied, one could never inject into nature something which surpasses her. Similarly, if satisfied with the nightingale's and lark's song, one could never compose sonatas and symphonies; such a combination of sounds would seem untrue; the true, the natural, being exhaustively expressed by the birds.
The naturalistic world-conception demands that those who wish to create something content themselves with imitations of the natural. For it is only when we envisage a world other than the natural one that we can see a transcending of nature as anything but dishonesty and sham.
We must grasp this fact. But present-day human beings do not draw the logical conclusion from naturalism as it affects the arts. What would happen if they did? They would have to demand that people imitate nature; nothing else. Well, but if a Greek prior to Aeschylus had been shown a mere imitation of nature, he would have said something like this: “Why all that? Why let actors speak as people do in everyday life? If you wish to hear such things, go into the street. Why present them on the stage? It is quite unnecessary. The street is a far better place to find out what people say to one another in ordinary life.” In other words, only a person who participates in spiritual life has an impulse for a creative activity transcending the merely natural. Otherwise, where would the impulse come from? In all ages the human souls in which the artistic element flourished have had a definite relation to the spiritual world. It was out of a spirit-attuned state that the artistic urge proceeded. And this relation to the spiritual world will be, forever, the prerequisite for genuine creativity. Any age strictly naturalistic must, to be true to itself, become inartistic, philistine. Unfortunately our own age has an immense talent for philistinism..."
Rudolf Steiner, 1923
For instance, if in art one wishes to create, as the Greeks did, an idealized human being, one has to be dissatisfied with what nature offers. For, if satisfied, one could never inject into nature something which surpasses her. Similarly, if satisfied with the nightingale's and lark's song, one could never compose sonatas and symphonies; such a combination of sounds would seem untrue; the true, the natural, being exhaustively expressed by the birds.
The naturalistic world-conception demands that those who wish to create something content themselves with imitations of the natural. For it is only when we envisage a world other than the natural one that we can see a transcending of nature as anything but dishonesty and sham.
We must grasp this fact. But present-day human beings do not draw the logical conclusion from naturalism as it affects the arts. What would happen if they did? They would have to demand that people imitate nature; nothing else. Well, but if a Greek prior to Aeschylus had been shown a mere imitation of nature, he would have said something like this: “Why all that? Why let actors speak as people do in everyday life? If you wish to hear such things, go into the street. Why present them on the stage? It is quite unnecessary. The street is a far better place to find out what people say to one another in ordinary life.” In other words, only a person who participates in spiritual life has an impulse for a creative activity transcending the merely natural. Otherwise, where would the impulse come from? In all ages the human souls in which the artistic element flourished have had a definite relation to the spiritual world. It was out of a spirit-attuned state that the artistic urge proceeded. And this relation to the spiritual world will be, forever, the prerequisite for genuine creativity. Any age strictly naturalistic must, to be true to itself, become inartistic, philistine. Unfortunately our own age has an immense talent for philistinism..."
Rudolf Steiner, 1923
Изкуство и Познание, част II
"Ако се поддаваме на днешните внушения и разглеждаме човека единствено като най-висшето произведение на природата, като най-висшето същество на природата, което бележи някакъв връх в еволюцията на Земята, тогава ние кардинално объркваме вътрешните съотношения между човека и света, защото ако би било вярно, че човекът е, така да се каже, само крайният продукт на природния свят и се ръководи само от първичните си душевни импулси, тогава той щеше да постига пълна хармония с външния свят. Ако животинското царство би еволюирало по онзи начин, който се приема от официалната наука, тогава фактически човекът, този краен продукт на майката природа, би трябвало да бъде напълно удовлетворен от своето положение във Вселената, в Космоса. Той не би трябвало да усеща в себе си никакви пориви за творчество и никакви стремежи за издигане над природните царства. Ако той се стреми към някакво художествено произведение - както например древните гърци възпяваха идеализирания от тях образ на човека - тогава той застава пред нас като едно същество, което е дълбоко неудовлетворено от всички онези привилегии, които природата му е отредила. В противен случай, ако например би бил музикално удовлетворен от звуците на славея и чучулигата, той никога нямаше да композира сонати и симфонии, понеже би ги усещал като нещо неистинно и измамно. Истинното би трябвало да се изчерпва със звуците на славея и чучулигата. Фактически съвременният светоглед, ако той изобщо има отношение към творчеството, изисква от човека да се задоволява само с подражание на природните процеси, защото в момента, в който създава нещо, което се издига над природата, той е склонен да го усеща като измамно, ако не приема съществуването на един друг свят, различен от природния.
Естествено, днешните хора не се съобразяват с художествените закономерности на натурализма. Защото какво би се случило, ако те се съобразяват с тях? В най-добрия случай би се утвърдило едно правило, според което трябва да подражаваме само на това, което става в природата. Да, ако някой би поискал от един грък, или от един представител на още по-древна цивилизация, да речем един грък от времето преди Есхил, да представи някаква имитация на природния свят, той би възкликнал: Но защо е необходимо подобно нещо? Защо от сцената хората трябва да изговарят същото, което се говори на улицата? Това е напълно безсмислено!
Да, древните гърци изобщо не биха разбрали защо някой трябва да подражава на природата. Защото ако даден човек не участвува в определен духовен живот, той едва ли копнее да създаде нещо, което надхвърля чисто природните дадености. И ако не участвува в духовния живот, откъде би могъл той да черпи своето вдъхновение? Отникъде другаде, освен от природата? Всички епохи, които са вдъхновявали художественото творчество на човешките същества, са поддържали точ-но определени връзки с духовния свят. Самото художествено творчество произлиза именно от тези връзки с духовния свят. Фактически то никога не е имало други източници освен тях. И ако би искала да бъде честна пред себе си, една натуралистична епоха би трябвало да разбере, че тя може да съществува само в рамките на антихудожественото филистерство. А нашата съвременна епоха, както знаете, е извънредно податлива на всякакъв род филистерски влияния..."
Рудолф Щайнер, 1923
Естествено, днешните хора не се съобразяват с художествените закономерности на натурализма. Защото какво би се случило, ако те се съобразяват с тях? В най-добрия случай би се утвърдило едно правило, според което трябва да подражаваме само на това, което става в природата. Да, ако някой би поискал от един грък, или от един представител на още по-древна цивилизация, да речем един грък от времето преди Есхил, да представи някаква имитация на природния свят, той би възкликнал: Но защо е необходимо подобно нещо? Защо от сцената хората трябва да изговарят същото, което се говори на улицата? Това е напълно безсмислено!
Да, древните гърци изобщо не биха разбрали защо някой трябва да подражава на природата. Защото ако даден човек не участвува в определен духовен живот, той едва ли копнее да създаде нещо, което надхвърля чисто природните дадености. И ако не участвува в духовния живот, откъде би могъл той да черпи своето вдъхновение? Отникъде другаде, освен от природата? Всички епохи, които са вдъхновявали художественото творчество на човешките същества, са поддържали точ-но определени връзки с духовния свят. Самото художествено творчество произлиза именно от тези връзки с духовния свят. Фактически то никога не е имало други източници освен тях. И ако би искала да бъде честна пред себе си, една натуралистична епоха би трябвало да разбере, че тя може да съществува само в рамките на антихудожественото филистерство. А нашата съвременна епоха, както знаете, е извънредно податлива на всякакъв род филистерски влияния..."
Рудолф Щайнер, 1923
Wednesday, August 04, 2010
Писмо до съвестта (§1275)
По колко странен и величав начин се преплитат в живота обикновеното и необикновеното! Необикновеното постоянно идва към нас, а обикновеното постоянно си отива, напуска ни, понякога дори без следа. Единствената следа, която обикновеното може да остави след себе си, е самото необикновено, което е било скрито в него, без никой да го види и оцени. Ала истинското Необикновено посещава душата на човека едва тогава, когато той съвсем ясно прозре колко необикновена сила е заложена там, където са наглед най-обикновените мигове от съществуванието. Понеже, всяко обикновено движение на ръката, всяко обикновено помръдване на окото, са част от една единна Необикновена сила, от едно Необикновено намерение, от една Необикновена цел, създаващи непресъхващото, невъобразимо-гениалното, непостижимото разнообразие на живота.
Необикновеното не е Бог. Необикновеното е Човекът, който изживява обикновеното, виждайки навсякъде зад него проявлението на Божествената Сила и на Божествения Живот, които всъщност са над всичко обикновено и необикновено, но ги съдържат в себе си.
Необикновеното не е Бог. Необикновеното е Човекът, който изживява обикновеното, виждайки навсякъде зад него проявлението на Божествената Сила и на Божествения Живот, които всъщност са над всичко обикновено и необикновено, но ги съдържат в себе си.
Sunday, August 01, 2010
Pocket thought
The phrase ‘I am bored’ means today only one thing: I am hanging unceremoniously on the hook of dissatisfaction which is nothing but the hook of sin! Boredom, dissatisfaction and monotony are the horrible destroyers of human kind…and disbelief is the force that hangs people on this hook for a long time and many lives.
Thursday, July 29, 2010
Modern Conviction
They are convinced they are frank.
They are convinced they are talented.
They are convinced they can think, reason, write and read.
Look at them: they are even convinced they can talk to each other!
Some are convinced they believe in God, others are convinced there is no God, others still are convinced some spirit talks to them! And they are convinced they work, explore, win or lose, they are convinced they build, they are convinced they educate. O, look at them: they are convinced they live and are happy because of one thing or another, they are convinced they live with joy in their hearts, they are convinced they suffer!
They are convinced they look for ‘something’, they are convinced they have found ‘something’ but they don’t know what. Yes, they are convinced they read, they are even convinced they write but they don’y know why. They are convinced they go to sleep, as they are convinced they are awake and have eyes but they don’t know the meaning!
They are convinced they have rights in the world but actually they don’t know them. They are convinced they have the right to speak but they don’t know who speaks in them and through them. They are just convinced they have breath but they don’t care what is the reason for their breathing.
And those breathing people think they have the power and strength. They are strongly convinced it is of no importance why the sun rises and sets, why they come to this world and disintegrate, why they eat and drink. But they are convinced they know what freedom is, what beauty is, what truth is or they convincingly believe they don’t care. Why are they so
Uncomplainingly convinced-intoxicated in all that?
Because their thoughts and feelings are lifeless old-time skeletons.
They are convinced they are talented.
They are convinced they can think, reason, write and read.
Look at them: they are even convinced they can talk to each other!
Some are convinced they believe in God, others are convinced there is no God, others still are convinced some spirit talks to them! And they are convinced they work, explore, win or lose, they are convinced they build, they are convinced they educate. O, look at them: they are convinced they live and are happy because of one thing or another, they are convinced they live with joy in their hearts, they are convinced they suffer!
They are convinced they look for ‘something’, they are convinced they have found ‘something’ but they don’t know what. Yes, they are convinced they read, they are even convinced they write but they don’y know why. They are convinced they go to sleep, as they are convinced they are awake and have eyes but they don’t know the meaning!
They are convinced they have rights in the world but actually they don’t know them. They are convinced they have the right to speak but they don’t know who speaks in them and through them. They are just convinced they have breath but they don’t care what is the reason for their breathing.
And those breathing people think they have the power and strength. They are strongly convinced it is of no importance why the sun rises and sets, why they come to this world and disintegrate, why they eat and drink. But they are convinced they know what freedom is, what beauty is, what truth is or they convincingly believe they don’t care. Why are they so
Uncomplainingly convinced-intoxicated in all that?
Because their thoughts and feelings are lifeless old-time skeletons.
Breath and Music
"When God breathed life in people trough their noses, they became living souls, and those to whom God breathed life through the ears, they will resurect. This is resurection"
"Now God will breath life into the people through their ears, and for this reason they have to learn to sing…every man whose voice is rough he cannot enter the Kingdom of God. A man who doesn’t sing, this doesn’t speak well of him"
"As you sing, the World of God opens and you perceive the Godly Life. If you do not sing, you lose."
The Master Beinsa Douno, 1926
(He who wants can read the book of Daniel, chapter 3, there you can clearly see what the true meaning of singing is)
"Now God will breath life into the people through their ears, and for this reason they have to learn to sing…every man whose voice is rough he cannot enter the Kingdom of God. A man who doesn’t sing, this doesn’t speak well of him"
"As you sing, the World of God opens and you perceive the Godly Life. If you do not sing, you lose."
The Master Beinsa Douno, 1926
(He who wants can read the book of Daniel, chapter 3, there you can clearly see what the true meaning of singing is)
Sunday, July 25, 2010
Дихание и Музика
"Когато Бог вдъхна на хората дихание през носа, те станаха живи души, а тия, на които Бог вдъхне дихание през ушите, те ще възкръснат. Това е възкресението."
"Сега Господ ще вдъхне дихание на хората през ушите, затова те трябва да се научат да пеят...Всеки човек, на когото гласа хъхри, той не може да влезе в Царството Божие. Човек, който не пее, това не говори добре за него."
"Като пеете, Божественият свят се отваря и вие приемате Божествения живот. Ако не пеете, губите."
Учителят Беинса Дуно, 1926г.
(В тази връзка, който желае може да си прочете 3 глава от Книгата на пророк Даниил, там ясно е загатнато какво означава пеенето, в неговия истински смисъл.)
"Сега Господ ще вдъхне дихание на хората през ушите, затова те трябва да се научат да пеят...Всеки човек, на когото гласа хъхри, той не може да влезе в Царството Божие. Човек, който не пее, това не говори добре за него."
"Като пеете, Божественият свят се отваря и вие приемате Божествения живот. Ако не пеете, губите."
Учителят Беинса Дуно, 1926г.
(В тази връзка, който желае може да си прочете 3 глава от Книгата на пророк Даниил, там ясно е загатнато какво означава пеенето, в неговия истински смисъл.)
Friday, July 23, 2010
Съвременна убеденост!
Те са уверени, че са откровени.
Те са уверени, че са даровити.
Те са уверени, че могат да мислят, да разсъждават, да пишат и да четат.
Наблюдавайте ги: Те дори са уверени, че могат да разговарят помежду си!
Едните са уверени, че вярват в Бога, другите са уверени, че няма Бог, трети са уверени, че някакъв дух им говори!
И те са уверени, че работят, че изследват, че печелят или губят, те са уверени, че строят, те са уверени, че възпитават.
О, наблюдавайте ги: Те са уверени, че живеят, че се радват на едно или друго, уверени са, че носят радостта в сърцата си, те са уверени, че страдат!
Те са убедени, че търсят "нещо", убедени са, че намират "нещо", но не знаят какво.
Да, те са убедени, че четат, дори са убедени, че пишат, но не знаят защо.
Убедени са, че лягат да спят, както са убедени, че са будни и имат очи, но смисъла нямат!
Те са убедени, че имат права в света, но всъщност не ги познават. Те са убедени и че имат право на глас, но не знаят кой говори в тях и чрез тях.
Те просто са убедени, че имат дихание, но не ги засяга кой е подтика, за да дишат.
И тези дишащи са убедени, че имат власт и сила.
Те са убедени, че слънцето грее над тях и са свободни.
Те са убедени повече от всичко, че никак не ги засяга защо изгрява и залязва слънцето, защо се раждат и разграждат, защо пият и ядат.
Но те са убедени, че знаят, що е свобода, що е красота, що е истина или пък са убедено-уверени, че не ги интересува.
Защо са така безропотно убедени-упоени във всичко това?
Защото мислите и чувствата им са безжизнени старовремски скелети.
Те са уверени, че са даровити.
Те са уверени, че могат да мислят, да разсъждават, да пишат и да четат.
Наблюдавайте ги: Те дори са уверени, че могат да разговарят помежду си!
Едните са уверени, че вярват в Бога, другите са уверени, че няма Бог, трети са уверени, че някакъв дух им говори!
И те са уверени, че работят, че изследват, че печелят или губят, те са уверени, че строят, те са уверени, че възпитават.
О, наблюдавайте ги: Те са уверени, че живеят, че се радват на едно или друго, уверени са, че носят радостта в сърцата си, те са уверени, че страдат!
Те са убедени, че търсят "нещо", убедени са, че намират "нещо", но не знаят какво.
Да, те са убедени, че четат, дори са убедени, че пишат, но не знаят защо.
Убедени са, че лягат да спят, както са убедени, че са будни и имат очи, но смисъла нямат!
Те са убедени, че имат права в света, но всъщност не ги познават. Те са убедени и че имат право на глас, но не знаят кой говори в тях и чрез тях.
Те просто са убедени, че имат дихание, но не ги засяга кой е подтика, за да дишат.
И тези дишащи са убедени, че имат власт и сила.
Те са убедени, че слънцето грее над тях и са свободни.
Те са убедени повече от всичко, че никак не ги засяга защо изгрява и залязва слънцето, защо се раждат и разграждат, защо пият и ядат.
Но те са убедени, че знаят, що е свобода, що е красота, що е истина или пък са убедено-уверени, че не ги интересува.
Защо са така безропотно убедени-упоени във всичко това?
Защото мислите и чувствата им са безжизнени старовремски скелети.
Thursday, July 22, 2010
Джобна мисъл
Фразата "Скучно ми е" днес означава само едно: Увиснал съм безцеремонно на куката на недоволството, която е не друго, а куката на греха! Скуката, недоволството и еднообразието са най-страшните унищожители на човешкия род...А неверието е онази сила, която окача хората на куката за дълги времена и животи.
Thursday, July 15, 2010
Art and Knowledge
"...Today our feeling has coarsened; we no longer sense what, in the not so distant past, has made art what it is. For example, say that we see a mother carrying a little child: an elevating sight. We are familiar with the fact that the immediate form impression received therefrom is fixed only for a moment. The very next moment the mother's head position changes, the child in the mother's arms moves. What we have before us in the physical world is never still very long. Now let us look at Raphael's Sistine Madonna: the Mother and Child. Now, an hour from now, a year from now, it remains what it was; nothing has changed, neither child nor mother move. The moment has been fixed. That which in the physical world is still only a moment is here, so to speak, paralyzed. But it only seems so. Today we no longer feel what Raphael most certainly felt, asking, Am I allowed to do that? to fix with my brush a single moment? It is not a lie to convey an impression that the mother holds her child in the same manner today as yesterday? Is it right to impose upon anybody a prolongation of one particular moment? At present such a question appears paradoxical, even nonsensical. But Raphael asked it. And what answer arose in him? This artistic obligation: You must atone in a spiritual way for your sin against reality, must lift the moment out of time and space, for within time and space it is a palpable untruth; must, through what you paint on the plane of your canvas, bestow eternity, arouse feelings which transcend the earthly plane.
This is what is called today, abstractly, Raphael's idealistic painting. His idealism is his justification for so unnaturally fixing the moment. What he invokes through the depths of his colors, through color harmony, he attains by precluding — spiritualizing — the third dimension. His use of colors elevates to the spiritual what is otherwise seen, materialistically, in the third dimension. Thus that which is not on but behind the plane through blue, not on but in front of the plane through red, that which steps out of the plane in a spiritual way (whereas the third dimension steps out of the plane only in a material way), bestows eternity on the moment. Which is precisely what must be bestowed upon the moment. Without the eternal, art is not art.
I have known people — artists, mainly — who hated Raphael. Why? Because they could not understand what is stated above; because they wanted to stop short with an imitation of what the moment presents but which, the next moment, is gone. Once I became acquainted with a Raphael hater who saw the greatest progress in his own painting in the fact that he was the first who had dared to stop sinning against nature; that is, had dared to paint all the hairy spots of the naked body really covered with hair. How inevitable that a man who considered this great progress should have become a Raphael hater. But the episode also shows how badly our time has forsaken the spirit-borne element in art, the element which knows why painting is based on the plane..."
Rudolf Steiner, Dornach, 1923
Изкуство и Познание
"Виждате ли, днес нашите усещания са загрубели до такава степен, че вече не забелязваме дори това, което до неотдавна беше характерен признак на истинското изкуство. В нашето непосредствено физическо обкръжение често пъти наблюдаваме как една майка носи на ръце малкото си дете. Естествено, това винаги е една вълнуваща гледка. Обаче ние просто сме свикнали – виждайки как майката носи детето - да отделяме за тази прекрасна гледка съвсем малко време, дори, бих казал - само броени секунди. Намирайки се във физическия свят, ние сме свикнали с това, как всеки момент главата на майката променя своето положение. Свикнали сме също и с обичайните движения на детето; свикнали сме с непрекъснатите промени в условията на физическия свят.
А сега нека да отправим поглед към Сикстинската мадона на Рафаело. Там ние също виждаме образите на майката и детето. И сега ние започваме да ги наблюдаваме в продължение на един час, на една година: нищо в тези образи не се променя. Мигът е здраво уловен и не се движи нито детето, нито майката. Пред нас застава това, което сме свикнали да виждаме в земния свят, само че сега то е уловено в един единствен миг. И днес ние далеч не усещаме това, което Рафаело несъмнено е усещал: Мога ли аз да си позволя това? Мога ли да задържа моята четка в този един единствен миг? Нима това не е една лъжа? И мога ли да бъда толкова неистинен, че да създавам впечатлението: Да, днес майката държи детето по същия начин, както и вчера! Мога ли да се осмеля и да заставя някого да гледа тези образи продължително време?
Днес тези въпроси изглеждат парадоксални и дори безсмислени. Обаче за Рафаело те са били съвсем конкретни. И какво усещане са предизвиквали те у него? У него те са предизвиквали приблизително следното усещане: Да, ти трябва да изкупиш своето прегрешение спрямо действителния свят не как да е, а по духовен начин. Всичко, което си вкарал в един единствен миг, сега ти трябва да го изнесеш извън времето и пространството. Ти не бива да го оставяш във времето и пространството, защото там то се превръща в неистина. Ти трябва да превърнеш този миг във вечност. Нанасяйки боите върху платното, ти трябва да породиш предчувствие за нещо, което е немислимо да съществува там, върху платното.
Виждате ли, тъкмо това днес хората съвсем абстрактно определят като идеалистичен художествен стил на Рафаело. Но този идеалистичен Рафаелов стил е само неговото оправдание, че той задържа мига. Това което той постига чрез дълбочината и хармонията на цветовете, е възможно само благодарение на обстоятелството, че тук третото пространствено измерение е предварително изключено, но същевременно и силно одухотворено. Така че нанасяйки цветовете, той издига в духовния свят всичко онова, което иначе хората виждат като материални предмети в третото измерение. Следователно, вечност на мига придава това, което чрез синия цвят се проявява не върху повърхността, а зад нея, това което чрез червения цвят се проявява пред повърхността, това което напуска границите на повърхността, докато третото пространствено измерение остава свързано с материалния свят. Да, на мига трябва да бъде придадена именно вечност. И вечността трябва да диша от самото изкуство, понеже в противен случай то не е никакво изкуство.
В моя живот аз срещнах хора, и то хора на изкуството, които мразеха Рафаело. Защо? Защото те изобщо не разбираха тази важна подробност и предпочитаха да имитират това, което виждаха в рамките на мига. Да, аз познавах един такъв човек, мразещ Рафаело, който виждаше голямото постижение на своята собствена живопис най-вече в това,както сам се изразяваше, че пръв се осмелил да изобрази всички окосмени части на голото човешко тяло, само и само да не съгреши спрямо природата. Впрочем лесно е да разберем, как един човек, смятащ това за постижение, същевременно изпитва омраза към Рафаело. Този пример ясно показва доколко нашето време е напуснато от истинските духовни импулси на изкуството, които, например, подсказват защо основната повърхност се явява толкова важен фактор в живописта..."
Рудолф Щайнер, Дорнах, 1923г.
А сега нека да отправим поглед към Сикстинската мадона на Рафаело. Там ние също виждаме образите на майката и детето. И сега ние започваме да ги наблюдаваме в продължение на един час, на една година: нищо в тези образи не се променя. Мигът е здраво уловен и не се движи нито детето, нито майката. Пред нас застава това, което сме свикнали да виждаме в земния свят, само че сега то е уловено в един единствен миг. И днес ние далеч не усещаме това, което Рафаело несъмнено е усещал: Мога ли аз да си позволя това? Мога ли да задържа моята четка в този един единствен миг? Нима това не е една лъжа? И мога ли да бъда толкова неистинен, че да създавам впечатлението: Да, днес майката държи детето по същия начин, както и вчера! Мога ли да се осмеля и да заставя някого да гледа тези образи продължително време?
Днес тези въпроси изглеждат парадоксални и дори безсмислени. Обаче за Рафаело те са били съвсем конкретни. И какво усещане са предизвиквали те у него? У него те са предизвиквали приблизително следното усещане: Да, ти трябва да изкупиш своето прегрешение спрямо действителния свят не как да е, а по духовен начин. Всичко, което си вкарал в един единствен миг, сега ти трябва да го изнесеш извън времето и пространството. Ти не бива да го оставяш във времето и пространството, защото там то се превръща в неистина. Ти трябва да превърнеш този миг във вечност. Нанасяйки боите върху платното, ти трябва да породиш предчувствие за нещо, което е немислимо да съществува там, върху платното.
Виждате ли, тъкмо това днес хората съвсем абстрактно определят като идеалистичен художествен стил на Рафаело. Но този идеалистичен Рафаелов стил е само неговото оправдание, че той задържа мига. Това което той постига чрез дълбочината и хармонията на цветовете, е възможно само благодарение на обстоятелството, че тук третото пространствено измерение е предварително изключено, но същевременно и силно одухотворено. Така че нанасяйки цветовете, той издига в духовния свят всичко онова, което иначе хората виждат като материални предмети в третото измерение. Следователно, вечност на мига придава това, което чрез синия цвят се проявява не върху повърхността, а зад нея, това което чрез червения цвят се проявява пред повърхността, това което напуска границите на повърхността, докато третото пространствено измерение остава свързано с материалния свят. Да, на мига трябва да бъде придадена именно вечност. И вечността трябва да диша от самото изкуство, понеже в противен случай то не е никакво изкуство.
В моя живот аз срещнах хора, и то хора на изкуството, които мразеха Рафаело. Защо? Защото те изобщо не разбираха тази важна подробност и предпочитаха да имитират това, което виждаха в рамките на мига. Да, аз познавах един такъв човек, мразещ Рафаело, който виждаше голямото постижение на своята собствена живопис най-вече в това,както сам се изразяваше, че пръв се осмелил да изобрази всички окосмени части на голото човешко тяло, само и само да не съгреши спрямо природата. Впрочем лесно е да разберем, как един човек, смятащ това за постижение, същевременно изпитва омраза към Рафаело. Този пример ясно показва доколко нашето време е напуснато от истинските духовни импулси на изкуството, които, например, подсказват защо основната повърхност се явява толкова важен фактор в живописта..."
Рудолф Щайнер, Дорнах, 1923г.
Wednesday, July 07, 2010
Аз съм!
В момента, в който кажа една дума на своя ближен, с която той не е съгласен, аз ограничавам неговата свобода. Когато той изразява негодуванието си от моите думи или ги отрича, той също ограничава моята свобода. Свободният човек нито ограничава някого, нито самият той може да бъде ограничен. И къде стои неговата истинска свобода? Там, където думите свършват и започва духовният разговор, духовното общуване.
Днес всеки човек счита, че трябва на всяка цена да отстоява своята така наречена свобода; но така не прави нищо друго, освен да отстоява инатливо собственото си ограничение. Тази истина става явна за него едва тогава, когато напусне пътеките на егоистичното отчаяние, когато прекрачи прага и поеме по пътя на болката.
Кой е пътят на болката? Той е пътят на Аза.
Кой е пътят на Аза? Той е пътят на свободата.
Но кой е всъщност пътят на свободата? Това е пътят на Аз Съм, Който съм бил, Който съм и Който ще бъда във всички човешки души!
Който отрича религията, той още не отрича изцяло живота. Обаче, който отрича Христос, той отрича всичко, понеже Христос не донесе никаква религия на света. Той донесе Живота. А който носи Живот със себе Си, Той е изтъкан от светлина и свети в тъмнината, и се нарича Слънце за душата човешка. То свети в нея, но тя Го не разбира; и То още по-мощно ще засвети, щом душата в свобода приеме Неговата Благодат.
Това е пътят на свободата и няма друг. И той не би бил път на свободата, ако всеки има правото на лично мнение, както мислят сега всички земни жители. Не личното мнение освобождава, но признаване правото на всеки човек да търси и да намира Истината с цялата си същност! Но защо Истината ни освобождава? Понеже Тя не разединява живите същества, а обединява всичко в себе Си. Не обединението ражда силата, но силата на душата твори обединението, за да бъде свободна; и вече свободата дава нови сили на тази душа, за да се издигне тя до по-висши и все по-висши степени на целокупния живот. Докато личното мнение, което е гордостта на моите съвременници и тяхното, както изглежда, едничко достойнство, е затвор и робство за всеки от нас, защото ни разединява, похабява и отхвърля Светлината на живота! И кой е този, който би могъл да бъде Живот и Светлина за нас? Само Онзи, който победи смъртта и ни подари възкресението! Да бъде Неговото Име благословено!
Днес всеки човек счита, че трябва на всяка цена да отстоява своята така наречена свобода; но така не прави нищо друго, освен да отстоява инатливо собственото си ограничение. Тази истина става явна за него едва тогава, когато напусне пътеките на егоистичното отчаяние, когато прекрачи прага и поеме по пътя на болката.
Кой е пътят на болката? Той е пътят на Аза.
Кой е пътят на Аза? Той е пътят на свободата.
Но кой е всъщност пътят на свободата? Това е пътят на Аз Съм, Който съм бил, Който съм и Който ще бъда във всички човешки души!
Който отрича религията, той още не отрича изцяло живота. Обаче, който отрича Христос, той отрича всичко, понеже Христос не донесе никаква религия на света. Той донесе Живота. А който носи Живот със себе Си, Той е изтъкан от светлина и свети в тъмнината, и се нарича Слънце за душата човешка. То свети в нея, но тя Го не разбира; и То още по-мощно ще засвети, щом душата в свобода приеме Неговата Благодат.
Това е пътят на свободата и няма друг. И той не би бил път на свободата, ако всеки има правото на лично мнение, както мислят сега всички земни жители. Не личното мнение освобождава, но признаване правото на всеки човек да търси и да намира Истината с цялата си същност! Но защо Истината ни освобождава? Понеже Тя не разединява живите същества, а обединява всичко в себе Си. Не обединението ражда силата, но силата на душата твори обединението, за да бъде свободна; и вече свободата дава нови сили на тази душа, за да се издигне тя до по-висши и все по-висши степени на целокупния живот. Докато личното мнение, което е гордостта на моите съвременници и тяхното, както изглежда, едничко достойнство, е затвор и робство за всеки от нас, защото ни разединява, похабява и отхвърля Светлината на живота! И кой е този, който би могъл да бъде Живот и Светлина за нас? Само Онзи, който победи смъртта и ни подари възкресението! Да бъде Неговото Име благословено!
Sunday, July 04, 2010
Cosmic meaning
"When someone plows the field with a horse and plow, working with the horse, the work with the horse still contains some natural forces and some significance beyond the present; that work has a universal significance. When a wasp builds a nest this structure has cosmic meaning. If someone starts a fire by striking flint against a stone, causing sparks to fly that then ignite the tinder, that person exists in unity with nature, and the act has cosmic significance. We have lost our connection to cosmic purpose through modern industrialism. There is no universal consequence when we turn on an electric light. Cosmic meaning is gone. When you go into a modern factory completely filled with machines, what you find is a cosmic hole, something without consequence in cosmic development. If you go into the forest to gather wood, that has some cosmic importance beyond earthly development. If you look at a modern factory with everything it contains, that has no importance beyond earthly development. Human will is misplaced there and has no universal purpose. Think about what that means. Since the middle of the fifteenth century, we have developed a cognition that is fantastic, distant from reality. We direct more and more of our activity toward serving machines; we carry out more and more of our activity within industry, and the will we put into this industrial activity is meaningless for cosmic evolution.
A great question now confronts our souls: Does the fact that our knowledge is, to a large extent, fantastic and our will meaningless have any significance for the totality of human development? Yes, it has significance, extremely important significance. It means that as human beings we must forge our way past that fantasy into an understanding of reality, into that understanding of reality that does not stop with nature, but continues on into the spiritual existing beyond nature. As long as people received the spirit along with their concepts, they could neglect to exert themselves to gain the spirit. However, since now only concepts remain, concepts devoid of the spirit, bur people still want to reach up to the spirit, many people long to rise above abstract understanding and gain real spiritual understanding. Since we have now industrialism and its lack of meaning, we must seek another meaning for the human will. We can seek that meaning only when we rise to a worldview capable of bringing meaning to what is meaningless, namely, to industrialism. We can do that by bringing meaning from the spiritual and recognizing that we are to seek tasks set for us by the spiritual. Earlier, if we wanted something from the spiritual, we did not need to exert ourselves, because instinct connected the spiritual with human will. Today, we must especially exert ourselves to will out of the spirit. We must counter meaningless industrial willing with a meaningful willing out of the spirit."
Rudolf Steiner, Dornach, August 10, 1919
A great question now confronts our souls: Does the fact that our knowledge is, to a large extent, fantastic and our will meaningless have any significance for the totality of human development? Yes, it has significance, extremely important significance. It means that as human beings we must forge our way past that fantasy into an understanding of reality, into that understanding of reality that does not stop with nature, but continues on into the spiritual existing beyond nature. As long as people received the spirit along with their concepts, they could neglect to exert themselves to gain the spirit. However, since now only concepts remain, concepts devoid of the spirit, bur people still want to reach up to the spirit, many people long to rise above abstract understanding and gain real spiritual understanding. Since we have now industrialism and its lack of meaning, we must seek another meaning for the human will. We can seek that meaning only when we rise to a worldview capable of bringing meaning to what is meaningless, namely, to industrialism. We can do that by bringing meaning from the spiritual and recognizing that we are to seek tasks set for us by the spiritual. Earlier, if we wanted something from the spiritual, we did not need to exert ourselves, because instinct connected the spiritual with human will. Today, we must especially exert ourselves to will out of the spirit. We must counter meaningless industrial willing with a meaningful willing out of the spirit."
Rudolf Steiner, Dornach, August 10, 1919
Евангелие от Иоана
26. Иисус им отговори и рече: истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте.
27. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий; защото върху Него е положил Своя печат Отец Бог.
33. Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света.
34. А те Му казаха: Господи, давай ни всякога тоя хляб.
35. Иисус им рече: Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.
48. Аз съм хлябът на живота.
49. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха;
50. а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре.
51. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света.
27. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий; защото върху Него е положил Своя печат Отец Бог.
33. Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света.
34. А те Му казаха: Господи, давай ни всякога тоя хляб.
35. Иисус им рече: Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.
48. Аз съм хлябът на живота.
49. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха;
50. а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре.
51. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света.
Gospel of John
26 Jesus answered them, "Truly, truly, I say to you, you seek me, not because you saw signs, but because you ate your fill of the loaves.
27 Do not labor for the food which perishes, but for the food which endures to eternal life, which the Son of man will give to you; for on him has God the Father set his seal."
33 For the bread of God is that which comes down from heaven, and gives life to the world.
34 They said to him, "Lord, give us this bread always."
35 Jesus said to them, "I am the bread of life; he who comes to me shall not hunger, and he who believes in me shall never thirst."
48 "I am the bread of life.
49 Your fathers ate the manna in the wilderness, and they died.
50 This is the bread which comes down from heaven, that a man may eat of it and not die.
51 I am the living bread which came down from heaven; if any one eats of this bread, he will live for ever; and the bread which I shall give for the life of the world is my flesh."
27 Do not labor for the food which perishes, but for the food which endures to eternal life, which the Son of man will give to you; for on him has God the Father set his seal."
33 For the bread of God is that which comes down from heaven, and gives life to the world.
34 They said to him, "Lord, give us this bread always."
35 Jesus said to them, "I am the bread of life; he who comes to me shall not hunger, and he who believes in me shall never thirst."
48 "I am the bread of life.
49 Your fathers ate the manna in the wilderness, and they died.
50 This is the bread which comes down from heaven, that a man may eat of it and not die.
51 I am the living bread which came down from heaven; if any one eats of this bread, he will live for ever; and the bread which I shall give for the life of the world is my flesh."
Saturday, July 03, 2010
Космически смисъл
"Когато човек накара коня си, който е впрегнат в рало, да мине през полето и работи с него, то тази дейност с коня, в която все още се намесва природната сила, то тази сила има смисъл излизащ извън непосредственото настояще, тази дейност има космически смисъл. Когато осата строи къщата си, то тази постройка има космически смисъл. Когато човек пали огън, удряйки два кремъчни камъка един в друг, когато произвежда искра, за да запали сламата и да се разгори огъня, то той е поставен във връзка с природата: това има космически смисъл. С модерния индустриализъм ние напуснахме този космически смисъл. Когато запалваме електрическата крушка, в това вече няма космически смисъл! Космическият смисъл е отвън. И когато прекрачите една модерна фабрика, оборудвана с машини, то това е една дупка в космоса, която няма значение за космическото развитие. Когато навлезете в гората да събирате дърва, то това има космическо значение, надхвърлящо земното развитие. Ако разгледате една модерна фабрика с всичко, което тя съдържа, то няма значение, надхвърлящо земното развитие. В него се поставя човешката воля, без това да има космически смисъл. Помислете какво означава това. То означава: от средата на 15 век насам ние имаме за задача да развием едно познание, което е призрачно, което не се докосва до действителността. Ние изпълняваме все повече и повече дейности, за които ни е нужна машина. Все повече и повече неща ние ще създаваме с индустрията, а това, което влагаме като воля в тази индустриална дейност, е без значение за световното развитие.
Пред човешката душа се изправя големият въпрос: Има ли все пак смисъл обстоятелството, че това е така, че познанията ни са призрачни, волята ни е в голямата си част безсмислена, има ли това все пак смисъл за целостта на развитието на човечеството? Да, то има смисъл. То има смисъла, че ние като човечество можем да бъдем задържани така, да достигнем от призрачните познания до познанието за действителността, до онова познание, което не се спира пред наблюдението на природата, а навлиза в духовното, което е зад природата. Ако хората имаха духа в понятията си, то те можеха да се оставят на течението, нямаше да има нужда да се напрягат да завладеят духа сами. Тъй като хората стигнаха в по-ново време до понятия, които не съдържат в себе си духа, но съдържат възможностите да се достигне до духа, то в хората е налице поривът да излязат от абстрактното познание и да навлязат в реалното познание на духа. И откакто имаме индустриализма с неговата безсмисленост, ние трябва да търсим друг смисъл за човешката воля. А ние можем да го търсим само ако се издигнем до един светоглед, който да придаде на това, което е безсмислено някакъв смисъл, като извлечем смисъла от духовното, като си кажем: ние си търсим задачи, които да произлизат от духа. По-рано те не бяха нужни, тъй като волята можеше да вземе импулсите от духовното посредством инстинкта, по-рано не беше нужно особено да се възвисяваме, за да искаме да излезем от духа. Днес е наложително да се напрегнем, особено ако желаем да достигнем духовното. И на безсмисления индустриализъм ние трябва да противопоставим едно изпълнено със смисъл желание да излезем от духа..."
Рудолф Щайнер, Дорнах, Швейцария, 1919г.
Пред човешката душа се изправя големият въпрос: Има ли все пак смисъл обстоятелството, че това е така, че познанията ни са призрачни, волята ни е в голямата си част безсмислена, има ли това все пак смисъл за целостта на развитието на човечеството? Да, то има смисъл. То има смисъла, че ние като човечество можем да бъдем задържани така, да достигнем от призрачните познания до познанието за действителността, до онова познание, което не се спира пред наблюдението на природата, а навлиза в духовното, което е зад природата. Ако хората имаха духа в понятията си, то те можеха да се оставят на течението, нямаше да има нужда да се напрягат да завладеят духа сами. Тъй като хората стигнаха в по-ново време до понятия, които не съдържат в себе си духа, но съдържат възможностите да се достигне до духа, то в хората е налице поривът да излязат от абстрактното познание и да навлязат в реалното познание на духа. И откакто имаме индустриализма с неговата безсмисленост, ние трябва да търсим друг смисъл за човешката воля. А ние можем да го търсим само ако се издигнем до един светоглед, който да придаде на това, което е безсмислено някакъв смисъл, като извлечем смисъла от духовното, като си кажем: ние си търсим задачи, които да произлизат от духа. По-рано те не бяха нужни, тъй като волята можеше да вземе импулсите от духовното посредством инстинкта, по-рано не беше нужно особено да се възвисяваме, за да искаме да излезем от духа. Днес е наложително да се напрегнем, особено ако желаем да достигнем духовното. И на безсмисления индустриализъм ние трябва да противопоставим едно изпълнено със смисъл желание да излезем от духа..."
Рудолф Щайнер, Дорнах, Швейцария, 1919г.
Subscribe to:
Posts (Atom)