Призив

"Вашето време наближава, вашият изпит се завършва, часът на вашето призвание удари и минутата на живота настъпва, да се пробудите и влезете в тоя благ живот, който встъпва в тази многострадална земя.

Не огорчавайте Бога с вашето поведение, не се съмнявайте в Истината Му, която ви носи от Небесното жилище в знак на Неговата към вас вярност и любов. Просветете се, елате на себе си, съзнайте Истината на живота. Този, Който ви е родил, бодърствува над вас. Името Му знаете. Не се двоумете, не се колебайте, но отхвърлете вашето малодушие настрана и елате към вечната Виделина на живота, да разберете вечния път на Бога, Който ви е въздигнал от пепелището на нищожеството към славата и величието на безсмъртието. Не се заблуждавайте, но дайте място на Този, Който ви оживява. Пред Него домочадията, поколенията, народите не чезнат, но се възобновяват и възраждат от този същ вечен Дух, Който привежда в порядък всичко в този обширен Божествен свят. Възобновлението е велика благодат, която ви спомага да се удостоите да влезете в пътя на Виделината, в която обитава мир и любов във всяка нейна стъпка. Тя е мощният вечен двигател в живота, който повдига всичките паднали духом. Тя е пътят на спасението, по който влиза злощастният человечески род, призован от Небето на още един велик подвиг, с който ще се завърши все, що е отредено.

Чуйте, верността е първата стъпка при влизане в новия живот, тя е първото условие при тесните врата на приемане, тя е първият плод на любов, който има да поднесете пред огнището на Отеческий олтар. Не остава време, да се впускате в празни разправии за миналото, което няма да ви ползува, ако не вземете пример от неговите погрешки, да изправите настоящите. Вашето възраждане има голяма нужда от чисти добродетели, които липсват. Сега то е повърхностно и не коренно, временно и несъществено, което не може да принесе очакваните добри плодове. Този народ има въпиюща нужда да се ръководи и управлява от свети и Богоугодни начала, нужни за неговото успевание. Тия начала ги е определил отдавна още БОГ, Който се грижи за подобрението на всички негови семейства, и тия начала са всадени във вашата душа. Във възраждането на народите умът и сърцето трябва да вървят успоредно, любовта и добродетелта взаимно, силата и разумът наедно да ръководят и управляват пътя на техните добри стремления. Вън от тези условия всичко е изгубено за тях безвъзвратно. Затова е необходимо да се спрете и обмислите положението си, в което се намирате, за да избегнете общото разрушение, което виси вече над главите на всички ви.

Аз пристигам в тоя развратен свят в минута важна, да упражня нужното влияние, да ви отвърна от тоя пагубен път, в който народите по земята са се втурнали да следват безразсъдно Знайте, в случай че отхвърлите моите благи съвети и се възпротивите на моите Божествени диктувания, които ви давам, защото сте близки на сърцето ми, то ще употребя и други мерки, много по-лошави, с които съм натоварен да приложа в замяна на вашето непослушание на светите Божии заповеди Вие сте под мое покровителство и съм длъжен да ви ръководя и изпитвам в Словото на Истината Аз съм ваш хранител и върховен водител в Небесните ликове...
...В това отдалечено минало вашият дух не притежаваше никаква красота, която да ме привлече, да ви обичам Вие бяхте отвратителни наглед и който ви погледнеше, се отвращаваше от грубото ви сърце. За тоя ви лош недостатък аз не ви отхвърлих, нито ви презрях за грубата външност, с която беше облечена вашата душа, но ви възлюбих напълно с благия си Дух, Който се зае да проникне и намери някоя Божествена добродетел, някоя благородна черта във вашата душа, та да може да обработи и оплодотвори, за да принесе плод изобилно и да създаде у вас поведение чисто, свято и възвишено, за да ви удостои да влезнете в рода на първите народи, които Бог на Силите е избрал, да извършат вечната Му и свята воля...
...Обаче аз почнах освобождението ви, като турих в действие всичките си мощни сили, да работят навсякъде за постигане и осъществяване на великата мисъл, която има да завърша в най-кратко време, което чака моята върховна заповед, но вашите раздори, вашият новоразвратен живот възпират святата мисъл, която имам на сърце за вашето добро и доброто на целия род человечески, но всичко си има своите граници, това трябва да знаете.

Слабата черта на душата ви е общото разединение и разногласие, което спъва святото дело на славянския род, но верен съм в делото на Този, Който ме е проводил. За Него няма препятствие, няма мъчнотии, волята Му е воля вечна и непреклонна и все, що е рекъл, ще бъде, но не във вашите дни, ако се повърнете назад, както израилският народ в пустинята, и ще оставите костите си, както тях, за вашето малодушие и общо неверие. Но новото поколение, което сам Бог на Силите ще повдигне, ще осъществи Неговите намерения, предопределени да се изпълнят. Можете да ускорите и затрудните вървежа на вашето дело, ако се вдадете на разпуснатия живот на покварените народи, и това ме прави повече да бодърствувам за вас, да не би отново да се повърнете и паднете в примката на лукавия, което падение ще ви коства живота.

Обръщам се към вас сега, мои служители, водители и учители, и към вас, книжници, фарисеи и лицемери, и ви заповядвам да не развращавате народа ми, който съм ви поверил Престанете от лошите си пътища, време е за вас да поразмислите, водете народа ми в пътя на Истината и не го заблуждавайте, помагайте на беззащитните в теготите им и не оскърбявайте бедните. Напуснете беззаконието, отхвърлете неправдата, оставете развращението, защото Бог не може да гледа на това отвратително дело, което се върши пред Него навсякъде. Търпението Му е вън от границите си, повикан съм, да туря край на множество злини. Поразмислете, догде е време, защото иде час и сега е, когато ще бъде късно да ме търсите. Мислите, неверието, което ви е обхванало самоволно, не ще ви принесе никое добро. Ето, втори път ида, откакто сте станали мой народ, за да ви видя със собственото си око какви сте наглед, как живеете и Духът ми е трогнат от печалната картина. За оплакване сте вие, над които пожертвувах всичко придобито - живот, слава и чест. Вие сте злоупотребили с моята доброта и любов Пред лицето ми стоят множество нещастни ваши братя и сестри, изнасилени и ограбени от самите вас Идете при тях и им изповядайте прегрешенията си и направете мир с ближните си. Този ден, в който ида, да ви се открия в моята пълна слава, искам да е ден на радост, а не на скръб, ден посветен Богу моему.

АЗ СЪМ ЕЛОХИМ, АНГЕЛ НА ЗАВЕТА ГОСПОДЕН.
Съобщено на 8 октомври 1898 г. Варна, България, от Учителят Беинса Дуно!"
Из "Призив към народа ми"

(Обърнете внимание на датата, тя съдържа три осмици, което означава, че Справедливостта, посредничка между този и онзи свят, иска да поправи лошото в човека. Тези три осмици изразяват мощна, неоспорима Божествена строгост, която работи в света така, че хората на всяка цена да изплатят своята карма. Тези осмици приготвят затвор и вериги за всеки, който нехае за Божиите повели, тоест, за своето и общото духовно развитие на човечеството. Да бъде волята Божия!)

Честита Коледа!

Явната тайна.

Българи!(или по-скоро вие, които напълно незаслужено носите това свещено име), вашите оплаквания не са достойни за състрадание; вашият начин на живот не е достоен за подкрепа. Вашите мисли не са достойни за слушане и вашите желания и просби не са достойни за никое ангелско ухо. Изменете молитвите си, променете размишленията си, съкратете претенциите си, за да получите Милост, за да Я намерите един в друг. Отвърнахте се от жаждата за Слово и сега жадувате само за онова, което ви осакатява и умъртвява. Бленувате пищни трапези, но Господ е казал: „Хляб и вода са достатъчни!” Вие всички сте отстъпници от Християнството, във вашите тела не са вложени християнски души, а слуги на лакомията, интригантството и раздора. Какво като палите свещите си в търговския храм? Само демоните харесват техния пламък, понеже бързо угасват. Какво като целувате вашите икони? Ближният има нужда от тази целувка. И какво като повтаряте „Отче наш” всеки ден? Да не би да познавате своя Отец, да не би безпросветността ви да Му е приятна? Бог не е Бог на празните глави, но е Бог на знаещите. Бог не е Бог на бедните, но Бог на благородните. Бог не е Бог на болните, но Бог на даровитите. Бог не е Бог на себевлюбените, но е Бог на смирените до мозъка на техните кости. Бог не е Бог на владиците и царете, но е Бог на свободните. Бог свежда ухото Си не при мрънкащия, но Той посещава дома на благодарния. Това е онзи свят Бог, Който не е Бог на народа, нито е Бог на националността, защото е Бог на всяко човешко същество. И никой храм не е достатъчно свят за Него, свята е само душата, която славослови и благодари. Никога не е съществувала православна вяра, православна религия, православна мисъл или православен живот, зазидан в норми, догми и богомолчески илюзии. Няма православие, понеже няма и кривославие, има само душевно славословие, и то е неподкупно и недвусмислено! Който слави живия Бог, той познава живия Бог, той изживява живия Бог, той жадува чистото Му слово и за Него жертва всичко в този свят. Той вижда истината навсякъде, понеже не слага граници никъде по Земята, нито поробва своя брат, нито той може да бъде поробен.
Кой от вас, сбирщина гвоздеи, забити в пръстта, е получил свише правото си да нарича своя брат „неверник”? Кой от вас, скални лишеи, се надига против Слънцето, което раздава обилно на всички? Кой от вас, кривогледи вълци с наострени зъби, се изправя пред своя ближен и му казва: Няма Бог? Огън се разгаря, огън гори вече по света и сламата ще се изгуби в него. За непотребното няма Милост, то трябва да стане пепел; и онова, което плод не дава, и то отива в огъня. Ето я и мисията на истинския християнин – непотребното да отхвърля, а потребното да използва за своя Нов живот. Обаче докато не мине огънят, няма да изгрее светлината в мрака. Приемаме ли огъня с радост, ние имаме бъдеще; издържим ли на огъня, ние вече имаме Христос; станем ли самите ние огън несекващ, ние вече познаваме Христос и Той ни познава. Никакъв пост, никаква молитва, никаква литургия, никаква философия не ни носят спасението. Пътят към Христос, животът в Христос, срещата с Христос – това е единствената реалност в света, дори нещо повече: това е единствената Човечност в света. Другото е подпочвено и ще изгори.
Вярно е: Без свободата, нашият живот е безнадежден. Без истината той е безсмислен. Но да разполагаме със свобода и истина без да имаме Христос – тогава по-добре да не сме се раждали! Нам е нужна болката, тази болка, която понасяме при взирането си в лицето на света, защото това е Христовата болка, която възкресява. Всяка истина очаква търпеливо своето време, за да се реализира. Сега обаче е времето, когато освен истините на епохата, ние трябва да се обърнем към онази най-висша Истина, която винаги е била валидна, но за малцина. Епохата изисква тази истина да бъде достояние на мнозина, и това е Истината за Христос, Божият Син. Но явната тайна е тази: Който може да мисли, нека мисли! Тогава ще познае Истината и тя ще го освободи.

Дрехата на смирението

"Днес най-удобна и най-практична е дрехата на смирението. Не мисли за себе си, че си най-добър, най-справедлив и че като тебе друг човек няма в света. По-добър, по-справедлив от тебе е Бог. Ти не си пръв. Заблуждение е да мислиш, че си пръв във всичко. Слушате някой да казва: „Докога хората ще ме тъпчат? Докато трябва да се смалявам?“ Преди всичко, този човек не е най-онеправданият. Има един в света, който истински е онеправдан – това е Бог. Има един в света, когото всички тъпчат – това е Бог. Има един в света, който истински страда – това е пак Бог. Хората още не знаят какво нещо е страданието. Бог е онеправдан, но не се онеправдава. Името Божие се тъпче, но Бог поругаем не бива. Бог страда, но не е страдалец.
И тъй, Единственият, Който страда, това е Бог, а хората чувстват само страданията на Бога в себе си. Учете се от Него да страдате и да търпите. Искате ли да знаете какво нещо е търпението, вслушвайте се в страданията на Бога, да видите как Той страда, търпи и люби. Колкото повече страда, толкова повече изявява Любовта си навън. Като не разбират закона на Любовта, хората казват: „Господи, прекрати страданията ни“. Знаете ли какво ще стане със света, ако страданията изчезнат? Любовта идва чрез страданията. За да придобиеш Любовта, преди всичко ти трябва да се ограничиш. Да се ограничиш, това значи да дадеш нещо свещено от себе си на онзи, когото обичаш."

Учителят Беинса Дуно, 1940

В царството на чистата мисъл

1.
"Самосъзнанието е актът, чрез който мислещото непосредствено става обект на себе си и, обратно, този акт и никой друг е самосъзнанието. Този акт е едно абсолютно свободно действие, към което наистина можем да бъдем насочени, но за извършването на което не можем да бъдем принудени."

2.
"Ако "нещо" изобщо трябва да означава нещо реално в противоположност на чисто въображаемото, Азът несъмнено ще трябва да бъде нещо реално, тъй като той е принцип на всяка реалност. Но също тъй ясно е, че тъкмо поради това, че той е принцип на всяка реалност, той не може да бъде реален в същия смисъл, както онова, на което е присъща чисто производна реалност. Реалността, която някои смятат за единствено истинна, тази на нещата, е чисто заимствана и е само отблясък от по-висшата реалност."

3.
"В една система, която прави битието първо и най-висше, не само знанието трябва да бъде просто копие на едно първоначално битие, но и цялата свобода трябва да бъде само необходима измама, тъй като в тази система не се знае принципът, чиито движения са привидни прояви на свободата."

4.
"Свободата е единственият принцип, върху който се крепи всичко, и ние не съзираме в обективния свят нищо, съществуващо вън от нас, а виждаме само вътрешната ограниченост на собствената ни свободна дейност. Битието изобщо е само израз на една потисната свобода. Следователно в знанието е окована във вериги собствената ни свободна дейност. Но, от друга страна, не бихме имали и никакво понятие за една ограничена дейност, ако в нас нямаме неограничена дейност."

5.
"Отвъд самосъзнанието Азът е чиста обективност. Това чисто обективно (и тъкмо поради това първоначално необективно, тъй като обективно без субективно е невъзможно) е единственото "само по себе си", което съществува. Субективността се прибавя едва чрез самосъзнанието."

6.
"Тъкмо това, че субектът и обектът са абсолютно противоположни, създава за Аза необходимостта да съсредоточи безкрайно множество действия в едно абсолютно действие. Ако в Аза нямаше противопоставяне, в него изобщо нямаше да има движение, продуциране, следователно нямаше да има и продукт. Ако противопоставянето не беше абсолютно, обединяващата дейност също нямаше да бъде абсолютна, необходима и непроизволна."

7.
"Материята действително не е нищо друго освен духът, възприеман в равновесието на неговите дейности."

8.
"Единствената граница на вътрешния и външния наглед е границата на Аза и на нещото в себе си. Ако се премахне тази граница, вътрешният и външният наглед се сливат. Външният усет започва там, където престава вътрешният. Това, което се проявява пред нас като обект на външния, е само ограничаваща точка на вътрешния, двата те - външен и вътрешен усет, са следователно и по начало тъждествени, защото външният е само ограничен вътрешен. Външният усет е по необходимост и вътрешен, докато вътрешният, напротив, не е по необходимост и външен. Всяко възприемане е по своя принцип интелектуално, ето защо обективният свят е само проявяващият се под предели интелектуален свят."

9.
"Само чрез това, че има интелект вън от мене, светът става изобщо обективен за мене."

10.
"Единствено чрез това, че свободата във всеки момент бива ограничавана и все пак във всеки момент става отново безкрайна по своя стремеж, е възможно съзнанието за свободата, тоест постоянното съществуване на самото самосъзнание. Защото свободата е тази, която поддържа непрекъснатостта на самосъзнанието."

11.
"Свободата не трябва да бъде облагодетелстване или благо, на което можем да се наслаждаваме само така, както се наслаждаваме на един забранен плод. Свободата трябва да бъде гарантирана от един ред, който е така открит и така непроменлив, както този на природата. Но все пак този ред може да бъде реализиран само чрез свобода и неговото изграждане е предоставено единствено и само на свободата. Свободата трябва да бъде необходимост, необходимостта трябва да бъде свобода. Но необходимостта в противоположност на свободата не е нищо друго освен безсъзнателното. Това, което е безсъзнателно в мене, е непроизволно; това, което е със съзнание, е в мене по моя воля."

Шелинг, "Система на трансценденталния идеализъм"

Небесната София говори!

"Цялата истина - положителното единство на всичко - е изначално заложена в живото съзнание на човека и се осъществява постепенно в живота на човечеството със съзнателна приемственост (защото истина, непомнеща родство, не е истина). Благодарение на безкрайната продължителност и неразкъсваемост на своето приемствено съзнание, човек, оставайки такъв, какъвто е, може да постигне и осъществи цялата безгранична пълнота на битието и поради това никакви същества от висш род не е нужно и не е възможно да го заменят.

Докато живата сила на егоизма не се срещне в човека с друга жива сила, която й е противоположна, осъзнаването на истината е само външно осветяване, отблясък от чужда светлина. Ако човек само в този смисъл можеше да побира истината, връзката на неговата индивидуалност с нея не би била вътрешна и неразривна; неговото собствено същество, оставайки като животното извън истината, би било като него обречено (в своята субективност) на гибел, запазвайки се само като идея в мисълта на абсолютния ум. Истината като жива сила, която овладява вътрешното същество на човека и действително го изтръгва от измамното самоутвърждаване, се нарича любов. Любовта като действително премахване на егоизма е действително оправдание и спасение на индивидуалността. Любовта е нещо повече от разумното съзнание, но без него тя не би могла да действа като вътрешна спасителна сила, която възвисява, а не премахва индивидуалността. Само благодарение на разумното съзнание (или което е същото - съзнанието за истината) човек може да различава самия себе си, тоест своята истинска индивидуалност, от своя егоизъм, а затова, като жертва този егоизъм и сам се отдава на любовта, той намира в нея не само жива, но и животворяща сила и не губи заедно с егоизма си и своето индивидуално същество, а напротив - увековечава го.

Лъжата и злото на егоизма съвсем не се съдържат в това, че определен човек твърде високо цени себе си, придава си безусловно значение и безкрайно достойнство: тук той е прав, защото всеки човешки субект като самостоятелен център на живи сили, като потенция за безкрайно съвършенство, като същество, можещо да вмести в съзнанието и живота си абсолютната истина - всеки човек в този смисъл има абсолютно значение и достойнство, представлява нещо безусловно незаменимо и не би могъл да се оценява прекомерно високо...Основната лъжа и зло на егоизма не е в абсолютното самосъзнание и самооценка на субекта, а в това, че като справедливо си приписва безусловно значение, той несправедливо отказва на другите такова значение; като признава себе си за център на живота, какъвто в действителност е, той отнася другите към периферията на своето битие и допуска само тяхната външна и относителна ценност.

Бог е всичко, тоест притежава в един абсолютен акт цялото положително съдържание, цялата пълнота на битието. Човекът, бидейки фактически само този, а не друг, може да стане всичко единствено ако снеме в съзнанието и живота си оная вътрешна граница, която го отделя от другите. "Този" може да бъде "всичко" единствено заедно с другите, само заедно с другите той може да осъществи своето безусловно значение - да стане неотделима и незаменима част от всеединното цяло, самостоятелно жив и своеобразен орган на абсолютния живот. Истинската индивидуалност е определен образ на всеединството, определен начин за възприятие и усвояване на всичко друго. Утвърждавайки се независимо от всичко друго, човек лишава от смисъл своето собствено съществуване, лишава се от истинското съдържание на живота и превръща индивидуалността си в празна форма.

Когато познаем в любовта истината на другия не абстрактно, а по същество, когато наистина пренесем центъра на своя живот извън границите на емпиричната ни даденост, ние проявяваме и осъществяваме и своята собствена истина, своето безусловно значение, което се състои именно в способността да надхвърляме границите на своето фактическо феноменално битие, в способността да се живее не само в себе си, но и в другия.

Задачата на любовта е да оправдае на дело онзи смисъл на любовта, който отначало е представен единствено в чувството; изисква се такова съчетание на две определени ограничени същества, което би създало от тях една абсолютна идеална личност. Тази задача не само че не крие в себе си никакво вътрешно противоречие и никакво несъответствие с всемирния смисъл, но тя присъства непосредствено в нашата духовна природа, чиято особеност е именно в това, че човек, оставайки такъв, какъвто е, може да вмести в своята собствена форма абсолютно съдържание, да стане абсолютна личност. Но за да се изпълни с абсолютно съдържание, самата човешка форма трябва да бъде възстановена в своята цялост...В пълнотата на своята идеална личност истинският човек очевидно не може да бъде само мъж или само жена, а трябва да е висше единство на двете. Тъкмо това е същинската и най-непосредствена задача на любовта - да осъществи посоченото единство на мъжкото и женското начало, които запазват своята формална обособеност, но преодоляват сериозната си разлика и разпадане."

Владимир Соловьов, "Смисълът на любовта"

Просвещение

"Зародишите както на доброто, тъй и на злото по наследство ще се пренесат
от един род в друг и по такъв начин ще станат семена в почвата за бъдещата жътва.
Кои от тези зародиши ще успеят да се развият, ще зависи до голяма степен от външните и вътрешни условия, при които се развива социалният организъм, а така също и от свободната воля на човека. От самия него зависи кои зародиши ще приеме в душата си и ще им позволи да виреят и растат свободно у него. Възприети веднъж по този начин, те
ще очакват благоприятен момент да проявят вътрешните си природни заложби. В естественото предразположение на волята да храни лошите зародиши и желания в
душата се крие една от най-големите опасности за успеха на просветата.

Посредством силата на разума в идеята на мирозданието и посредством своя ум сроден с душата, човек трябва да се възвиси до понятието на нравствения свят. Той трябва да влезе в духовното мирообразование, където истината и любовта вечно вълнуват и движат душата към неизследимите области на живота във вселената.

Религията ще си стои там, където е била досега, а ако занапред иска да се
радва на почит и влияние, трябва да промени своето настоящо поведение. Тя
трябва да се съобрази с научните истини и да изостави старите си нрави и обичаи,
които поради незнание е допуснала за свой частен, а не за Божий интерес.
Необходимо е тя да започне да проповядва истината такава, каквато е, без да я
изопачава, тази истина, която единствена просвещава и която е в съгласие с
целостта на живота и разума – живата истина, която облагородява, възвисява
човешката душа и я укрепва в добродетелта.
Истинската религия трябва да се освободи от всички останки на миналото, от всичко онова, което се е натрупало в нея по силата на известни лични, чисто човешки съображения. В света няма вечни форми. Всичко се мени, съблича старите дрехи и облича нови според вътрешните си нужди. Всичко расте и се развива съобразно онзи Вечен закон на живота, който изменя и преобразява нещата в природата в съгласие с общата дейност.

Всеки атом във вселената съдържа свойствата, качествата и формите,
отпечатани в него от Първото Начало. Това Начало е:
– Духът на живота – вечната животворяща енергия, която изпълва цялата
вселена;
– Първичната и Единствена Същност, от Която произтичат всички разумни
действия и стремежи;
– Върховният закон вътре в душата, който я подтиква да се стреми към
съвършенство;
– Върховната сила на самосъзнанието вътре в духа на човека, която
постоянно го подбужда да се подвизава в доброто, да търси благородното и
възвишеното, да обича Истината. Всичко това ни води към Великия върховен разум – да знаем какво правим, да разбираме и проумяваме към какво се стремим, т.е. да живеем.

Учителят, "Науката и възпитанието", 1896 г.

Любовта

"Огънят, който причинява страдания и горене на човешкото сърце, не е свещеният огън на Любовта.

Само поезията и музиката донякъде могат да изразят любовта на човека. Коя поезия и коя музика? Възвишената, чистата поезия и музика могат да изразят любовта на човека. Възпявайте Любовта, без да я поставяте на лична основа. Станете певци, музиканти и художници на Любовта. Тя е единственият подтик, който може да застави човека да учи, да пее, да свири, да рисува, да оре и да копае. Ако Любовта бъде обект на вашето сърце, вие ще се развивате правилно. Без Любов няма успех. Какво ще стане с градината ви, ако нямате вода? Всички цветя, зеленчуци и плодни дървета ще изсъхнат. Водата представлява живота, който излиза от Любовта. Градината пък е човешкото сърце. Щом имате градина, т.е. сърце, непременно трябва да имате вода, с която да я поливате. Тази вода трябва да идва от Великия Източник на живота, а не от малки поточета и да я пренасяте с кофи. Стремете се към Великия Извор, който дава от своята вода изобилно и непрестанно.

Следователно, дойдете ли до закона на Любовта, знайте, че тя стои по-високо от всички останали закони. Любовта е единствената сила в света, която с никаква мярка не може да се определи и измери. Тя се изучава и определя само в свръхсъзнанието. Влезе ли в свръхсъзнанието, там човек изучава нещата в тяхната абсолютна реалност. Казано е, че Бог е Любов. Той се проявява в цялото Битие. Ако търсите Любовта, ще я намерите в цялото Битие. Като изучавате цялото Битие, проявено в камъните, в растенията, в малките мушички, в животните и в хората, там ще намерите Любовта на Бога. Щом гледате на тревичката и на малките растения като проява на Великата Любов, с тях можете да лекувате и най-страшните болести. И на смъртно легло да е човек, тази тревичка може да го излекува. Любовта се проявява еднакво и чрез малките, и чрез големите същества. Вятърът, който духа, е също така проява на Любовта. Когато сваля шапките от главите на хората, Любовта говори чрез него. Тя иска да им каже, че човек и без шапка може да живее. Нека слънцето огрява главата ви направо, да прониква повече светлина в нея. Любовта се проявява и чрез въздуха, и чрез водата, и чрез светлината. Ще кажете, че можете да слънчасате, да имате слънчев удар. Не се страхувайте. Където Бог се проявява, там никакви противоречия не съществуват. Противоречия има само тогава, когато отричаме Бога, когато отричаме Любовта."

Учителят, 1940г.

Подготовка

"Ние сме само подготвители на подготвителите и нищо повече. Обаче искрата на днешното духовно движение един ден ще прерасне в духовен огън."

Рудолф Щайнер, 1908 г.

Двата закона

"Два велики закона съществуват в света: Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичката си душа, с всичкия си ум, с всичкото си сърце и с всичката си сила. Да възлюбиш ближния си като себе си. Ако не любите Господа и ближния си, как ще разберете тези закони? Вие искате да знаете какви трябва да бъдат отношенията между хора, които се обичат. Отношенията между хора, които се обичат, трябва да бъдат такива, каквито са отношенията на дясната ръка към лявата, на дясното око към лявото, на дясното ухо към лявото. Като носиш една кофа вода, първо дясната ръка я взима, после лявата и така работата върви хармонично. Така се повдига ту едното рамо, ту другото. Самият живот ни показва как трябва да постъпваме. Както човек постъпва с ръцете, краката, очите, ушите си, така постъпва и с устата си. Чрез устата се извършват два процеса: хранене и дишане. Устата върши и трета служба – чрез нея се излива Любовта.
Като говорим за Любовта, мнозина мислят, че са професори по Любовта, че всичко знаят и разбират. Най-лесното и най-мъчното нещо е да разбереш Любовта. Колкото повече я чоплите, толкова повече я губите. Какво ще стане с току-що посаденото семе, ако постоянно го чоплите? То ще изсъхне, ще изчезне. Същото става и с Любовта. Ако не я чоплите, тя расте и се развива. Следователно, щом някой каже, че е изгубил Любовта си, аз зная вече, че той я е чоплил. В това отношение аз съм ясновидец. Които не са изгубили Любовта си, те не са я чоплили. Това е 101% вярно. Аз съм проверявал тия неща много пъти и зная какви са резултатите, когато чоплите и когато не чоплите Любовта. Оставете хората да се обичат! Бог ще ги научи как трябва да проявят Любовта си."

Беинса Дуно, 1940

“I and the Father are one”

"Let us glance back into pre-Christian times. We find religions existing there as preparation for Christianity. We see religions, it is true, among the Indians and the Persians but religions suited to the particular people out of which they have been born. They are national, tribal, racial religions, appearing with the coloring out of which they have arisen, limited inwardly, because in a certain way they still proceed from the group-souls and are bound up with them. With the Christian religion an element entered humanity's evolution which is the true element of earthly evolution. Christianity from the beginning at once broke through the principles of all earlier religions. It sharply set itself against the sentence “I and the Father Abraham are one.” It opposed in the first place the idea that one can feel oneself a unity with something that is only a human group. On the other hand the soul that dwells in every personality must be able to feel one with the eternal Ground of the World Whom we call the “Father” and Who dwells in every soul, and this is expressed in the sentence: “I and the Father are one.” And in contrast to the Old Testament which begins with the words: “In the beginning was the Light,” Christianity sets the New Testament words: “In the primal beginning was the Word.” With this was given one of the greatest advances in humanity's evolution. For in referring to the light that arose, one speaks, in so far as one can speak of light, of something externally visible. The old records contain a Genesis that establishes the physical as a manifestation of the light. The “Word,” however, is what issues from the inner nature of the being, and before any manifestation of light had appeared there existed in man “what was, what is, and what is to come,” namely, man's inmost being. In the Primal Beginning was not the Light, but the Word. The Gospel of St. John is not a document that may be placed side by side with the others; it expands the others from the temporal to the eternal.
So Christianity stands there, not as a religion which might be a national religion but, if it is rightly understood, as a religion of mankind. In that the Christian feels himself one with the “Father,” soul confronts soul, no matter to what people or nation it belongs. All divisions must fall away under the influences of Christianity, and the Jupiter condition must be prepared under the influence of this principle. Christianity therefore has begun as a religion, for humanity was founded on religion. Yet religion must be replaced by wisdom, by knowledge. In so far as religion rests upon faith and is not inflamed with the fire of full knowledge it is something that must be replaced in the course of humanity's progress. And whereas formerly man had to believe before he could come to knowledge, in the future full knowledge will shine with light and man will know and thence ascend to the recognition of the highest spiritual worlds. From religion mankind evolves to wisdom, glowed through by love. First wisdom, then love, then wisdom glowed through by love.
Now we can ask: If religion is to merge into knowledge, if man is no longer given religion according to the old form, namely, that according to his faith he is directed to the wisdom that guides evolution — will then Christianity too no longer exist? There will be no religion that is founded on mere faith. Christianity will remain; in its origins it was religion — but Christianity is greater than all religion! That is Rosicrucian wisdom. The religious principle of Christianity as it originated was more all-embracing than the religious principle of any other religion. But Christianity is still greater than the religious principle itself. When the outer coverings of faith fall away it will be in wisdom-form. It can entirely strip off the sheaths of faith and become wisdom-religion, and spiritual science will help to prepare men for this. Men will be able to live without the old forms of religion and faith, but they will not be able to live without Christianity, for Christianity is greater than all religion. Christianity exists for the purpose of breaking through all forms of religion, and that which fills men as Christianity will still exist when human souls have grown beyond all mere religious life."

Rudolf Steiner, 1908
GA 102

"Аз и Отец едно сме"

"Да се върнем назад в дохристиянските времена. Ние намираме там религии, които са подготовка за християнството. Ние имаме религии вече у индусите и персите; но това са религии които са присъщи на дадените народи, от които са се родили. Това са национални, племенни, родови религии, които съществуват заедно с народа, от който са възникнали; религии, ограничени в своята вътрешна същност, тъй като те изхождат още по определен начин от груповите души и са свързани с тях. С християнската религия в развитието на човечеството влиза елемент, който се явява истински елемент на развитието на Земята. В първите времена християнството, във всеки случай е такова, че то веднага разрушава предишните религиозни принципи. То рязко противопоставя себе си с думите: “Аз и отец Авраам едно сме”. То, преди всичко, противопоставя себе си на това, което може да се чувства като единство с някаква единична човешка група; в противоположност на тази душа, която живее във всяка човешка личност, и трябва да почувства своето единство с вечната основа на света, която се нарича “Отец” и която живее във всяка душа; и то се изразява в думите: “Аз и Отец – едно сме”. И в противоположност на Стария Завет, който започва с думите, че в началото било светлина, християнството поставя в Новия Завет думите: “В началото бе Словото!”. С това е било направен един велик напредък в развитието на човечеството. Тъй като, когато се говори за поява на светлина, то се говори, доколкото може да се говори за светлина, за нещо външно видимо. Древните предания описват генезиса, където физическото се представя като откровение на светлината. “Словото” е това, което изхожда от вътрешните дълбини на съществата, и преди да се е извършило каквото и да е откровение на светлината, човекът вече съществувал като това, което “било е и ще бъде”, т.е., това, под което се подразбира най-дълбокото вътрешно същество на човека. Първоначална е не светлината, първоначално е словото. Евангелието на Йоан е паметник, който не бива да се поставя наред с другите, но то разширява другите паметници, преминавайки от разглеждане на временното към вечното.
По този начин, християнството ни се представя не като религия, която би била религия на отделно племе; а ни се представя като религия на човечеството, ако то се разбере правилно. Когато християнинът чувства себе си единен с “Отец”, то душа стои пред душата, без значение, към какво племе принадлежи. Така всички ограничения трябва да паднат под въздействието на християнството, и състоянието Юпитер трябва да бъде подготвено под влияние на този принцип. Християнството е започнало като религия, понеже човечеството било построено на основата на религията. Но религията е нещо, което в хода на развитие на човечеството трябва да смени мъдростта с познанието. Доколкото религията се основава на вярата и не се пронизва от огъня на пълното познание, тя е това, което в хода на човешкото развитие трябва да се смени с друга. И ако преди човек е трябвало да вярва, за да дойде до знанието, то в бъдеще ще се излее светлината на пълното знание; човекът ще знае и по този начин ще се издигне до признанието на висшите духовни светове. От религията човечеството ще се развие отново до сгрятата с огъня на любовта мъдрост.
Тук можем да попитаме: но кога религията ще се разтвори в познанието, кога религията няма повече да се дава на човека в древната форма, при която се казвало, че той трябва само чрез вярата да възприема мъдростта, направляваща развитието; то тогава ще се съхрани ли християнството? Никаква друга религия, опираща се само на вяра, няма да има тогава. Но християнството ще остане; тъй като макар в своето начало хри- стиянството да е било религия, то е повече от всички религии! Това е мъдростта на розенкройцерството. Религиозният принцип на християнството в своето начало е бил по-всеобхващащ, отколкото принципа на всички други религии. Но християнството е по-велико от самия релгиозен принцип. Когато отпаднат обвивките на вярата ще стане форма на мъдростта. То може съвършено изцяло да свали от себе си всички обвивки на вярата и да стане религия на мъдростта; и духовното знание ще помогне да се подготвят хората за това. Хората ще могат да живеят без древните форми на религия и вяра, но няма да могат да живеят без християнството, понеже то е повече от всички религии. Християнството е дошло, за да разбие оковите на всички форми; и това, което ще изпълва хората като християнство, ще съществува и тогава, когато човешките души ще израснат зад пределите на всеки чисто религиозен живот."

Рудолф Щайнер, 1908г.
GA 102

Art and Knowledge V

"For the gods did not create man in vain; he exists on earth in order that something which can be achieved only by man may be used by the gods for further world creation. Man is on earth because the gods need him. He is on earth so that he may think, feel and will what lives in the cosmos. If he does it in the right way, the gods can take this changed thing and implant it into the configuration of the world. Thus man — if in sacrifice and art he gives back what the gods gave him — cooperates in building the cosmos. He has a soul-connection with cosmic evolution.

The task of art is to take hold of the shining, the radiance, the manifestation, of that which as spirit weaves and lives throughout the world. All genuine art seeks the spirit. Even when art wishes to represent the ugly, the disagreeable, it is concerned, not with the sensory-disagreeable as such, but with the spiritual which proclaims its nature in the midst of unpleasantness. If the spiritual shines through the ugly, even the ugly becomes beautiful. In art it is upon a relation to the spiritual that beauty depends.

To paint a tree green is not true painting for the reason that however well one imitates her, nature is still the essential thing; nature is still more beautiful, more vital; it needs no copy. A real painter never imitates. He uses an object as a recipient or focus of the sun, or to observe a color reflex in that object's surroundings, or to catch, above it, an interweaving of light and darkness. In other words, the thing painted is merely an inducement. For example, we never paint a flower standing in front of a window; we paint the light which, shining in at the window, is seen through the flower. We paint the sun's colored light; catch the sun.

In the case of a person, this can be done still more spiritually. To paint a human forehead the way one believes it should look is nonsense; this is not painting. But to observe how the sun rays strike that forehead, how color shows up in the ensuing radiance, how light and darkness intermingle, to capture with one's paint brush all that interplay: this is the task of the painter. Seizing what passes in a moment, he relates it to the spiritual.
If, with a sense for painting, we look at an interior view, the matter of most importance is not the figure or figures therein. I once accompanied a friend to an exhibition where we saw a painting of a man kneeling before an altar, his back toward us. The painter had given himself the task of showing how sunlight falling through a window struck the man's back. My friend remarked that he would much rather see a front view. Well, this was only material, not artistic, interest. He wanted the painter to show the man's character, and so forth. But one is justified in doing this only if one expresses all perceptions through color. If I wish to paint a human being sick in bed with a certain disease, and study his facial color in order to apprehend how illness shines through the sensory, this may be artistic. If I want to show, in totality, the extent to which the whole cosmos manifests in the human flesh color, this may also be artistic. But if I try to imitate Mr. Lehman as he sits here before me, I will not succeed; moreover, this is not the task of art. What is artistic is how the sun illumines him, how light is deflected through his bushy eyebrows. Thus for a painter the important thing is how the whole world acts upon his subject; and his means of holding fast to a transitory moment are light and darkness, the whole spectrum.

To achieve this one must live with color; color must become emancipated from the heavy matter opposing its innermost nature. Palette colors are alien to true painting in that, when used on a plane surface, they have a down-dragging effect. One cannot live with oil-based colors, only with fluid colors. When a painter puts fluid colors upon a plane, color — owing to the peculiar relationship between man and color — springs to life; he conceives out of color; a world arises out of it. True painting comes into being only if he captures the shining, revealing, radiating element as something living; only if he creates what is to be formed on the plane out of this element. For to understand color is to understand a component part of the world.
Kant once said: Give me matter, and out of it I shall create a world. Well, you could have given him matter endlessly without his ever being able to make a world out of it. But out of the interplaying medium of color a world of sorts can indeed be created, because every color has direct relationship with something spiritual. In the face of present-day materialism, the concept and activity of painting have — except for the beginnings made by impressionism and, still more, by expressionism — been more or less lost.
For the most part modern man does not paint, he imitates figures with a kind of drawing, then colors the surface. But colored surfaces are not painting for the reason that they are not born out of color and light and darkness."

Rudolf Steiner, 1923
GA 276

Изкуство и Познание V

"Защото човекът не напразно е създаден от Боговете; той е тук на Земята заради Боговете и Боговете имат нужда от силите, които могат да се породят единствено в човешката душа. Да, човекът е тук на Земята, понеже Боговете се нуждаят от неговите мисли, чувства и воля. И когато човекът мисли, чувствува и проявява воля в съответствие с живите сили на Космоса, тогава Боговете вземат всичко това и го отнасят горе, превръщайки човека в техен космически сътрудник, за да му предложат после чрез звездните светове онези свои откровения, които след време той отново ще им върне, вече под формата на своето изкуство, или под формата на своята саможертва. Ето как човекът е свързан с мировото развитие, ето колко дълбоко е душевното му родство с Космоса.

Изкуството винаги е имало тази мисия: да обхване излъчването и проявлението на вездесъщия Дух, който протъкава и оживотворява целия свят около нас. Всяко истинско изкуство просто копнее за духовния свят. И дори когато - както често пъти може да се случи - иска да представи грозното и отблъскващото, изкуството представя не сетивно-отблъскващото, а самия духовен свят, който се проявява в областта на физическия свят. Когато духовният елемент свети в сферата на противното и отблъскващото, последните две качества също могат да се превърнат в нещо красиво. Но така или иначе, ако художественият порив иска да се прояви по красив начин, отношението към духовния свят винаги трябва да е налице.

Да нарисуваш едно дърво в зелен цвят, подражавайки на природата, не е никаква живопис, поради факта, че каквото и да направиш, природата винаги си остава по-истинска и по-красива! Природата винаги е по-пълна с живот. Просто няма никакъв смисъл да се подражава на външната природа. И истинският художник никога не прави това. Истинският художник само използва даден предмет, само за да улови върху него светлината, идваща от Слънцето или някакво отражение от цветовете на околната среда, само за да възпроизведе преливането между светлината и тъмнината. Следователно, избраният предмет е само един повод, една предпоставка за нещо съвсем друго. Естествено, художникът никога не рисува самото цвете, което, примерно стои до прозореца; той рисува светлината, която нахлува през прозореца, а цветето просто му позволява да я види по един или друг начин. Или иначе казано, художникът рисува оцветената светлина на Слънцето. Именно нея улавя той. Цветето само го улеснява и му дава възможност да улови светлината.
Художественото изобразяване на човешкото тяло е един още по-духовен процес. Да нарисуваме например човешкото тяло и да го оцветим с подходящия цвят, както някои смятат че трябва да се направи, това е чиста безсмислица; тук няма никаква живопис. Задачата на художника е съвсем друга: той показва как едно човешко лице се излага под падащите Слънчеви лъчи, как върху него възниква и една друга приглушена светлина, как се преливат светлината и тъмнината, следователно всичко оно- ва, с което предметът улеснява художника, така че със своята четка и палитра той да улови бързопреходния миг и да го постави в някакво отношение спрямо духовния свят.
Ако например един художник с добър усет влиза в една стая, той не бива да насочва погледа си към човека, който, да кажем, е коленичил пред иконата и се моли. Спомням си как веднъж, заедно с мой познат по сетихме една художествена изложба. Спряхме се пред една картина, изобразяваща човек, коленичил пред олтара. Той беше нарисуван откъм гърба. Явно художникът си беше поставил задачата да улови нахлува щата през един прозорец слънчева светлина именно така, както тя пада върху гърба на човека. Но ето че сега моят придружител, разглеждайки картината, изведнъж каза: Да, обаче аз бих предпочел да гледам този човек откъм лицето! Нали разбирате, в този случай е налице само един материален, а не художествен интерес. Моят придружител смяташе за по-добре, ако художникът беше нарисувал конкретния човек. Обаче това би било оправдано само ако искаме да изобразим това, което възприемаме чрез цветовете. Когато се опитвам да нарисувам един пациент, лежащ на болничното легло и страдащ от определена болест, да проуча цвета на лицето му, за да уловя как болестта се проявява в сетивния свят, моите усилия биха могли да имат и художествена стойност. Когато се опитвам да представя цвета на човешката плът, на инкарната, в тоталността на тяхното космическо проявление, това също може да има художествена стойност. Но когато рисувам г-н Леман такъв, какъвто стои пред мен - съгласете се, че това, първо, не ми се удава, и второ, изобщо не представлява никаква художествена задача; художествената задача изисква да уловя как слънчевата светлина залива лицето му, как тя се отклонява от рунтавите му вежди и т.н. Следователно, аз трябва да уловя въздействията на целия свят върху този, когото рисувам. И средството, чрез което постигам това, е преливането между светлината и тъмнината, самите цветове, както и задържането на бързопреходния миг.

Ето на какво трябва да се научим: да живеем с цветовете! За нас цветовете трябва да се превърнат в средство за живот, в нещо, което се е освободило от всякаква материална тежест. Защото ако поискаме да си по- служим с цветовете за художествена цел, тогава материалната тежест веднага им се противопоставя. Ето защо да се рисува с готовата палитра от цветове е нещо, което противоречи на истинската живопис. Нанесени върху платното, те винаги ще внасят някаква тежест. С тези цветове не може да се живее. Може да се живее само с подвижните, с течните цветове. Животът на цветовете възниква именно от дълбоката връзка между човека и подвижните, течни цветове; и тогава разбирането на света идва не от другаде, а от цветове те, от природата на цветовете. Истинската живопис възниква едва тогава, когато в цветовете художникът съумее да улови - и то като един жив елемент - самото сияние на духовния свят; а това, което той после изобразява върху платното, идва като един отблясък от споменатото живо сияние. Ето как един свят се ражда от самия себе си. Вниквайки в цветовете, Вие вниквате и в една от градивните части на света.
Ако си спомняте, веднъж Кант е казал следното: Дайте ми материя и от нея аз ще създам един цял свят! Добре, но дори и да допуснем, че Вие бихте му предоставили тази материя, бъдете напълно сигурни: той никога не би могъл да направи от нея някакъв свят, защото поначало светът не е направен от материя. Обаче светът може да бъде създаден чрез подвижния инструмент на цветовете! Да, в този случай светът вече може да бъде създаден, понеже всеки цвят внася своето непосредствено, дори бих казал своето лично-родствено отношение към духовния свят. И всъ- щност днес, с изключение на някои плахи опити в областта на импресионизма и най-вече на експресионизма, ние - потънали във всеобщия материализъм - просто сме изгубили всяка представа за живописта. Днес в повечето случаи никой не рисува истински, а само подражава външните форми, скицирайки ги върху платното. Обаче това са само обработени плоскости, това не е рисуване, това не е възникнало от цветовете и от играта на светлосенките."

Рудолф Щайнер, 1923г.
GA 276

Божественото Слънце

"Иде Христосъ на бѣлъ конь да проповѣдва това учение и Неговото Слово иде, като мечъ ще пронизва и ще видите нѣкой човѣкъ както върви изъ пѫтя, падналъ и умрѣлъ, не е готовъ да издържи Божественото Слово. Злото не може да издържи Божествената свѣтлина и ще се скрие. Тази свѣтлина, която иде, ще даде единъ обратенъ резултатъ: на земята ще има голѣма тъмнина, а въ душата – голѣма свѣтлина. Това сѫ два велики контраста. Когато половината земя, едното полушарие бѫде освѣтено, другото полушарие ще бѫде въ тъмнина. От това не трѣбва да се смущавате. Противорѣчията, които сега сѫществуватъ, сѫ символъ, че Божественото слънце е започнало да грѣе, само че има сѣнка на Божественитѣ дни и ние трѣбва да се молимъ, да се обърне всичко на свѣтлина. Ние трѣбва да бѫдемъ готови, за да използуваме благата, които Богъ носи зарадъ своитѣ избрани. Избрани сѫ всички, но мислитѣ ви не сѫ избрани. Сега ви проповѣдвамъ за Този живъ Христосъ, Който е вече въ свѣта, Който ще заговори чрѣзъ хиляди уста, чрѣзъ проповѣдници, свещеници, царе, учени, тогава ние ще имаме едно велико спасение, ще се запѣе химна на Божествената Любовь и само тогава ще разберемъ какво е Синътъ, какво е Отецъ, какво е Любовьта, която ще ни заведе при Бога."

Беинса Дуно, 1917г.

Премъдростта не се изменя!

"Не ускорявайте смъртта със заблужденията на живота си и не привличайте си гибел с делата на ръцете си.
Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите,
защото Той е създал всичко за битие, и всичко в света е спасително: няма пагубна отрова, няма и адово царство на земята.
Праведността е безсмъртна, а неправдата причинява смърт;
нечестивите я привлякоха с ръце и думи, счетоха я за приятел и изнемогнаха, и сключиха съюз с нея, защото са достойни да бъдат неин дял.

А душите на праведните са в Божия ръка, и мъка няма да ги докосне.
В очите на неразумните те минаваха за умрели, и краят им се считаше за погибел,
и заминаването им от нас - унищожение; но те си пребъдват в мир.
Защото, макар в очите на хората и да се наказват, тяхната надежда е пълна с безсмъртие.

Ти всички милуваш, защото всичко можеш, и заглаждаш човешките грехове заради покаяние.
Ти обичаш всичко съществуващо и се не гнусиш от нищо, което си сътворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил.
И как можеше да пребъдва нещо, ако Ти не искаше? Или как би се запазило това, що не е повикано от Тебе?
Но Ти всичко щадиш, защото всичко е Твое, душелюбивий Господи!

Сърцето му е пепел, надеждата му е по-нищожна от пръст, и животът му е по-презрян от кал;
защото той не е познал Оногова, Който го е сътворил, Който му е духнал деятелна душа и Който му е вдъхнал дух за живот.

Защото онова, що се не поврежда от огън, щом се нагрееше от слаби слънчеви лъчи, веднага се разтапяше,
за да бъде известно, че трябва да изпреваряме слънцето с благодарство към Тебе, и обръщайки се към изтока на светлината, Тебе да се кланяме.
Защото надеждата на неблагодарника ще се разтопи като зимен скреж и ще се излее като непотребна вода.

Страх не е нищо друго, освен лишение от помощ, която би дал разсъдъкът.
Колкото по-малка е вътрешната надежда, толкова по-голяма се представя неизвестната причина, която произвежда мъката."

Премъдрост Соломонова

(Твърде чуден е факта, че тъй наречената Православна църква е допуснала в своето издание на Стария завет тази книга на Цар Соломон, в която както се вижда по-горе, мъдрецът ни поощрява да посрещаме слънцето, "да изпреваряме слънцето с благодарство към Тебе, и обръщайки се към изтока на светлината, Тебе да се кланяме". Същата тази църква определя посрещането на слънцето от Учителя Беинса Дуно и неговите последователи като езически ритуал. Бидейки последователна, каквато тя не е била никога, Православната църква би трябвало да отмахне от своите издания книгите Соломонови, дори да анатемоса Соломон като последовател, като пратеник на Бялото Братство, какъвто той наистина Е! Който може да мисли, нека мисли и да разбере, и да съумее да си задава правилните въпроси; от тях в голяма степен зависят правилните отговори...)

Проповед и Нищо

"И сега ще дойдат проповедници да препоръчват Христовото учение, да го проповядват на хората. Защо проповядват? Няколко съображения има, които заставят хората да проповядват Христовото учение. Едно от съображенията им е да печелят души, че като отидат на онзи свят, тези души да светят на главите им като скъпоценни камъни. След това те ще кажат: „Господи, ние спасихме, ние доведохме тези души“. Ако е така, как ще си обяснят тези проповедници Христовите думи: „За да не погине всяка овца, която Ти ми даде“. Значи сам Христос казва, че е дошъл да спаси онези овце, които Бог му е дал. А един обикновен проповедник ще каже, че той спасил няколко овце и ги завел при Бога. Той се поставя по-високо от Христа.
Други проповедници казват, че обърнали някого към Христа. Един проповедник срещнал едного и започнал да му проповядва. В скоро време той успял да го обърне към Христа. След това проповедникът го поканил у дома си. Рано сутринта гостът му изчезнал. Къде отишъл? Оказало се, че бил апаш. Той обрал проповедника и избягал. Проповедникът си казал: „Аз го обърнах, но той още по-добре ме обърна“."

Беинса Дуно,1935

Истинският герой

"Мнозина се оплакват от страданията, обезсърчават се, отпадат духом. Защо? – Защото друго нещо са очаквали. И Христовите ученици очакваха Христос да стане цар, а те да заемат видни обществени служби, но не излезе така. Като разбраха, че първо ще дойдат страданията, а после благословението, много от тях избягаха. Днес светът се нуждае от силни хора. Преди две хиляди години учениците на Христа се разпръснаха, но ако и днес бягат, срам е за тях. Опасно е сега да се бяга. Който бяга, той ще бъде ранен в гърба. Който върви напред, той ще бъде ранен в гърдите. Ако си ранен в гърдите, ти си герой. Ако си ранен в гърба, ти си страхливец. Къде раниха Христа: в гърба или в гърдите? Христа раниха в гърдите, защото Той вървеше напред. Герой беше Христос! Римските войници Го мушнаха с копието си отпред в ребрата, отдето потече кръв и вода. Много от съвременните християни са ранени в гърба и въпреки това са наградени с Георгьовски кръст за храброст. Не е герой онзи, когото в гърба раняват. Истинският герой трябва да бъде ранен с копие отпред, под лъжичката. Аз не желая да срещам герои, ранени в гърба. Те не са герои. Похвала заслужава онзи, който е ранен в гърдите. Ако видя, че сте ранени в гърба, ще ви кажа: Зад Любовта няма скръб, но и Любов няма. Следователно, ако искате да бъдете герои, трябва да ви ранят в гърдите, а не в гърба. Сърцата ви трябва да бъдат ранени, а не телата. Който излага на страдания тялото си, а пази сърцето си, той не разбира живота. Който излага на страдания сърцето си, а пази тялото си, той е разбрал живота, той е разбрал Божия път. Това е геройство – да изложиш сърцето си, а да пазиш тялото си."

Беинса Дуно

Царският път на душата

"Съблюдавайте следните четири неща в живота си:
Пази свободата на душата си, силата на духа си, светлите мисли на ума си и добрите чувства на сърцето си!
Гледай на добрите си постъпки като на скъпоценни камъни, които си придобил в живота си! Те са награда на твоя живот.
Радвай се повече на пътя на светлината, в които ходиш, отколкото на изгубения път на тъмнината, който си напуснал!
Помнете: Царският път на душата е добрата мисъл на духа.
Радвай се повече на малкото, което расте и се увеличава, отколкото на голямото, което се смалява и изхабява.
Когато слънцето изгрява, светлината се възцарява.
Когато слънцето залязва, тъмнината се въдворява.
Съблюдавай разумния порядък на Божествената Душа, в който силата предшества свободата; свободата предшества светлата мисъл; светлата мисъл предшества добрите чувства; добрите чувства предшестват добрите постъпки. По този път се постига щастието, което търсиш.
Помни и не забравяй:
Ти не си пратен на земята да глождиш изоставените кости на твоите предци.
Всяка разумна душа има своето определено място в света.
Бъди благодарен на това, което ти е дадено!
Изплитай своето благоденствие тъй, както паякът изплита своята мрежа."

Беседа от Учителя, държана на 7 август 1935 г., 5 ч. сутрин.

Мисъл за деня

"Ако искате да избегнете горчивото, не посягайте към сладкото."

Беинса Дуно

Принципи I

"1. Екзалтацията, когато си е проправила път през много трудности и е достигнала хармоничен баланс на душата, разгръща духа далеч по-охотно отколкото кроткото равновесие, което хладно и равнодушно преминава покрай всичко велико в живота.

2. Засиленият стремеж към познание задълбочава душевния живот и достига областите, където дебнат горделивостта, самонадеяността, липсата на съчувствие към другите и много други. Един по-слаб стремеж към познание навлиза само незначително в тези области и ги оставя дремещи в дълбините на душата. Но един енергичен познавателен живот ги пробужда от дрямка. Навиците, които са държали тези качества в дълбините, губят от своята сила. Един духовен идеал би могъл да пробуди душевни качества, които без него биха останали неизявени. Антропософското общество трябва да е тук, за да се противопоставя чрез развиване на благородството и чистотата на чувствата и усещанията на опасностите, скрити в тези области. В човешката природа действително съществуват инстинкти, които насаждат у човека страх от познанието поради простата причина, че предусещат тези закономерности. Но човек, който оставя импулса към познание да дреме, за да не би да пробуди грозните чувства в него, пропуска да развие целия обхват на истинския човек в себе си. Човешки недостойно е да спъваме своята проницателност, понеже се боим от слабост на характера. Развиването на стремежа към познание и едновременното му съчетаване с волята за самодисциплиниране само това е достойно за човечеството.

3. По-добре нека възпитаме умовете си чрез досега със светлината на истината, която струи в душата на човека от природата. Тогава най-добре ще развием усета за истините за човека, които в същото време са истини и за космоса. Който изживява истините на природата със свободен и отворен ум, чрез нея той бива воден към истините на духа. Изпълвайки се с красотата, величието и превъзходството на природата, в него те стават извор на духовно усещане. И който отваря сърцето си за нейния мълчалив жест, разкриващ вечната и непорочност отвъд всяко добро и зло, нему се отваря погледа в духовния свят, от където в ням жест прозвучава живото
Слово, разкриващо доброто и злото. Възприемането на духа, преминало през любовта към природата, обогатява живота с истинските богатства на душата. Духовното сънуване, развито в противоречие с истинското природознание, причинява обедняване на човешкото сърце.

4. "Изпращам мислите си навън в света и там откривам себе си. Потъвам в себе си и така откривам света". Ако човек усети това достатъчно силно, той ще се окаже част от голямата загадка за Човека и Света. Защото чувството, че човек се терзае, за да разбере света чрез мислене и в края на краищата в това мислене освен себе си да не открие нищо друго, това води до появата на първата голяма загадка. В самия себе си да
почувстваш как си формиран от съдбата и в това формиране да усещаш прилива на световните събития, това е втората голяма загадка.

5. Съдбата на човека идва към него подготвена от света, който му се разкрива чрез сетивата. Ако тогава той открие собствената си дейност в работата на съдбата, истинското му себе се изправя пред него не само от вътрешното му същество, но също и от сетивния свят. Ако човек е способен да чувства, колкото и тихо да е това, как в себето му светът възниква като духовност и както работи в света на сетивата,
тогава той вече се е научил да разбира антропософията правилно."

Рудолф Щайнер, Писма до членовете, 1924

Азът се събужда!

"1. Има една първична мисловна сила в природата, както има и една първична формираща сила. Тази първична мисловна сила на Универсума напредва и се развива във всички възможни определения, на които е способна, както и останалите първични природни сили напредват и приемат всички възможни форми. Аз съм едно особено определение на формиращата сила, както растението; едно отделно определение на своеобразната движеща сила, както животното; и освен това още едно определение на мисловната сила: и единението на тези три основни сили в една сила, в едно хармонично развитие разкрива отличителната характерност на моя човешки вид...
Има разкаяние и то е съзнанието на непрестанния стремеж на човешкото в мен, след като то е победено, да бъде свързано с неприятното чувство, че е победено; един обезпокояващ, но прекрасен залог на благородната ни природа. От това съзнание за нашия основен подтик произлиза също и съвестта - от по-голямата или по-малката й строгост и живост до абсолютната й липса при отделните индивиди. Неблагородният човек е неспособен на разкаяние, защото човешкото в него още няма сила, за да противостои на низшите желания. Наградата и наказанието са единствените последствия от добродетелта и порока, водещи до пораждане на нова добродетел или на нов порок. С многобройните и значителни победи нашата собствена сила се увеличава и укрепва; с липсата на всякаква дейност или с честите си поражения тя винаги отслабва. Понятията "провинение" и "вменяемост" нямат никакъв смисъл, освен за едно външно право. Виновен е този и провинението му е вменено, който е принудил обществото да приложи неестествени външни сили, за да попречи на действието на отрицателните за общата сигурност негови желания.

2. Че аз трябва да съм определен да бъда мъдър и добър човек или глупав и порочен, че аз не мога да променя нищо в това предопределение и че за първото не трябва да имам никаква заслуга, а за второто - никаква вина, това беше, което ме изпълни с отвращение и ужас. Това основание на моето съществуване и определенията на моето съществуване извън мен, чиито проявления винаги са били определени от други основания извън него - то беше това, което толкова силно ме засегна. Тази свобода, която изобщо не е моята собствена, а е една чужда сила извън мен, а в себе си само една обусловена, само една полусвобода - тя беше това, което не ме удовлетворяваше. Аз, това, което аз съм съзнал като мое собствено Аз, като мое лице и което в тази система се появява като просто проявление на нещо по-висше, това Аз иска да е самостоятелно - не с нещо друго и чрез нещо друго, а да бъде за мен нещо самостоятелно; и то самото ще е като такова последното основание на моите определения...Аз ще имам една своя вътрешна сила, която ще се проявява по един безкрайно многообразен начин също както тези природни сили: и тя би се проявила тъкмо така, както би се проявила, и просто не поради някаква друга причина, а защото тя така би се проявила; но не както тези природни сили, защото те стават тъкмо при тези външни условия.

3. ...Трябва да има едно Благо според духовни закони; то трябва да се търси свободно, докато се открие, и да се познае, както съм го открил, и трябва да имам способността да го открия, както трябва да е моя вината, ако още не съм го открил. Това Благо аз трябва да мога да желая просто защото го желая; и ако аз желая нещо друго вместо него, трябва да съм виновен. От това желание трябва да последват моите действия и без него не трябва да произлиза никакво действие, ако аз не трябва да дам на тези мои действия някаква друга сила освен тази на моята воля. Едвам сега моята сила, определена от волята и намираща се под нейно владичество, може да навлезе в природата. Аз искам да бъда господар на природата и тя трябва да е мой слуга; аз ще имам едно влияние върху нея съобразно със силата ми, тя обаче не трябва да има никакво влияние върху мен.

4. Единствено от съвестта произхожда истината. Това, което на нея й противоречи, както на възможността и на решимостта да бъде послушана, е със сигурност лъжливо и поради това не е възможно никакво убеждение за него.

5. Природата, в която трябва да действам, не е една чужда същност, която се осъществила без мое участие и в която аз никога не бих могъл да проникна. Тя е създадена чрез моите собствени мисловни закони и трябва напълно да се съгласува с тях; тя трябва винаги и навсякъде да е проницаема и познаваема за мен до най-вътрешната й анонимност. Тя не изразява изобщо нищо друго освен отношенията и връзките на мен самия с мен самия и така, както сигурно аз мога да се надявам да позная себе си, така сигурно аз мога да си обещая да я изследвам. Аз търся само това, което трябва да търся: аз ще го открия; питам само това, за което трябва да питам: ще получа отговор.

6. ...Първият извор на всяка човешка култура трябва да се търси в едно свръхчовешко обучение...

7. Аз се намирам в средоточието на два напълно противоположни свята, един видим, в който решава действието, и един невидим и непосредствено непонятен, в който решава волята; аз съм една от прасилите за двата свята. Моята воля е това, което обхваща двата свята. Тази воля е вече в себе си и за себе си самата съставна част на свръхсетивния свят; така, както аз я задвижвам с някакво решение, аз задвижвам и променям нещо в този свят и моята действеност продължава да преминава над цялото и създава нещо ново и вечно траещо, което е тук и за което не се изисква да се прави повече.


8. Гласът на съвестта, която поставя на всеки неговия особен дълг, е лъчът, по който ние излизаме от безкрайното и сме положени като отделни и особени същества; той очертава границите на нашата личност; той следователно е нашият първичен елемент, основата и материята на всеки живот, който ние живеем. Абсолютната свобода на волята, която ние също приемаме от безкрайното в света на времето, е принцип на този наш живот.

9. Във всички форми извън мен аз отново се съзерцавам, разделен сред най-многообразното, и сияя насреща им, както утринното слънце отразява себе си, разпръснато в хиляди капки роса.

10. Слънцето изгрява и залязва и звездите изчезват и се появяват отново и всички сфери запазват своя кръгов танц; но те никога не се връщат такива, каквито са изчезнали, и в светлеещите извори на живота има само живот и ново създаване. Всеки час, предизвикан от тях, всяка вечер и всяка утрин потъват в света с едно ново израстване; нов живот и нова любов се изливат от сферите, както капките роса от облаците, и обхващат природата, както хладната нощ земята. Всяка смърт в природата е раждане и тъкмо в умирането се проявява видимо извисяването на живота. В природата не съществува никакъв умъртвяващ принцип, понеже природата е напълно чист живот; не смъртта умъртвява, а животворящият живот, който, скрит зад стария, започва и израства. Смъртта и раждането са просто борба на живота със самия себе си, за да се представи той като по-ясен и по-подобен на самия себе си."

Йохан Фихте, "Предназначението на човека"


(Навремето философията на Фихте е била окачествена като атеистична. Защо? Най-логичният и естествен на пръв поглед отговор е: защото не е била разбрана. Не. Това би бил един непълноценен отговор. За този, който съзира в тази философия един чист и удивителен предвестник на съвременната Духовна Наука, нещата стоят по друг начин. Враговете на Фихте са същите онези, които днес въстават с всички възможни средства против Духа, против духовното познание и предназначение на човека. Неразбирането не е най-страшното, защото то винаги може да се издигне до разбирането. Ужасяващото е самата враждебност към Духа; и колкото е по-осъзнато действаща, толкова е по-ужасяваща. Именно тази враждебност е, която се сее днес в душите на хората.
Има философски настроени хора, които смятат, че разбират Фихте, но в същото време отхвърлят всякакво духовно познание; те не са нищо друго, освен врагове на Фихтевия дух.
Има и духовно настроени хора, които нямат никакъв подтик да приемат духовността от типа на Фихте или Хегел в своята духовно-познавателна система. Тяхната мисъл тъне в мрак, тяхната светлина е изкуствена, техният единствен подтик е духовното самозадоволяване и превръщането на безкористното знание в атракция, в средство за егоистични цели, отправени и към другите, чиято последица е повече от очевидна - отдалечаването от Духа на нещата, неразбирането на Духа, забравянето на Духа, невиждането на Духа и неговите действия във всичко и всички.)

Несъвместими неща

"Красота без очи, мъдрост без уши, ученост без нос, любов без уста, сила без ръце и доброта без крака са несъвместими неща. Остави на почивка в дома си всички твои мисли, всички твои желания и всички твои постъпки, които имат несъвместими неща в себе си, а ти тръгни по широкия път да работиш без тях. Животът има смисъл за съвместимото.
Живот без дължина, чувство без широчина, мисъл без дълбочина и височина са непостижими неща. Не търси непостижимото! Ако го търсиш, ще опростееш и оглупееш.
Бог създаде красотата. Той създаде човешката мъдрост, човешката ученост, човешката любов, човешката сила, човешката доброта, за да Го познават, че е благ.
Човешкото води към Бога.
Пази скъпоценното, което всякога осмисля живота.
Не рови тинята, която се е наслоила в своя път.
Не се опитвай да гасиш това, което не се гаси. И не се опитвай да запалиш това, което не се пали.
Не губи времето си да броиш прашинките, които вятърът всеки ден повдига.
Не се опитвай да събираш всичките дъждовни капки на едно място.
Не подарявай това, което не може да се подари.
Не яж това, което не може да се яде.
Не мисли за това, за което не може да се мисли.
Когато видиш вода, иди при нея и измий краката си.
Когато усетиш въздуха, приеми го в устата си.
Когато познаеш мъдростта, отвори ушите си.
Когато дойдеш при любовта, проговори.
– Това е пътят на всички постижения.

Това, което досега ви говорих, представя малка закуска за гладния. Такава закуска може само да го залъже, както децата се залъгват с бонбончета. Наистина, радостта на мнозина се дължи на бонбончетата, които получават. Щом няма бонбончета, те започват да плачат, да скърбят. Колкото по-голяма е скръбта им, от толкова по-голям бонбон са лишени. Кой е най-голямият бонбон в живота на човека? Най-голямият бонбон за младата мома е момъкът, за майката – детето, за учения – книгата, за силния – ножа, за работника – чука, за художника – четката, за безделника – грамофона."

Учителят Беинса Дуно, 1935г.

Свобода или съд

"Когато се научите да любите, да мислите правилно и да говорите истината, вие ще можете да произнасяте правилно думата „аз“. Докато сърцето ви не затрепти, докато умът ви не светне и докато не придобиете необходимата свобода, вие не можете правилно да произнасяте тази дума. Тя трябва да се произнася в нейната широта и смисъл. Казвате някому: „Аз ви обичам“. Вие произнасяте тази дума, но сърцето ви не трепти, умът ви не свети, а устата ви не говори истината. Щом думите нямат това съдържание, те излизат от цигулка, която скърца. Имат ли това съдържание, те са чистите, кристални тонове на цигулката. Чисти трябва да бъдат тоновете на цигулката! Правилно трябва да се движи лъкът по нея! Свобода трябва да има ръката, която държи цигулката!
Казвате: „Като ни се изнася истината строго, все едно, че ни се карат“. Да се кара някой, това не е наука. То е стар метод, който нищо не допринася. По какво познавате кога някой човек се кара? Какво нещо е караницата, аз не зная. В това отношение съм голям невежа. Аз бих желал да ми държите една лекция за караницата, да разбера какво значи двама души да се скарат. Тя е особена наука. Чувам, че двама души се разговарят някак особено оживено: единият седи пред палатката, а другият – зад палатката. Чувам само: „Бър-бър-бър“. Какво е това? Казват, че двама души се скарали нещо. Според мен това са двама адвокати, които защитават две страни на едно дело. Най-напред започва единият: говори, убеждава другите, след което спира. После започва вторият: говори, разсъждава и той иска да убеди слушателите си. Адвокатите виждам: единият е пред палатката, а другият – зад палатката. Обаче къде е съдията, не виждам. Изглежда, че адвокатите се упражняват, пледират. Когато съдията не дойде, казват, че делото се отлага. Един ден слушах как пледираха две адвокатки. Това беше във Варна. Едната беше гъркиня, а другата – българка. Едната от тях беше пред палатката, а другата – зад палатката. Гъркинята беше много красноречива, говори час и половина без умора, но българката беше слаба в красноречието. Обаче съдията и в този случай не дойде. Една работа или едно дело е завършено само тогава, когато при разглеждането му участват четирима души: двама адвокати, съдия и подсъдим. Само по този начин може да се изнесе истината. Ако едно от тези лица отсъства, делото непременно ще се отложи.
И тъй, искате ли да разглеждате едно дело, непременно трябва да имате налице четири фактора: прокурор, който произнася обвинителната реч; той е дяволът. Христос, който се явява като адвокат, да защитава делото. Третият фактор е човекът, когото съдят, т.е. обвиняемият. Четвъртият фактор е Бог, Който се произнася за края на делото. Той дава окончателната резолюция. Без тези четири фактора всякаква присъда е невалидна. И когато одумват някого, пак трябва да се спазва същото нещо. От едната страна на обвиняемия ще бъде Христос, от другата страна – дяволът, а обвиняемият ще бъде зрител и слушател. Един ден, когато човечеството прогресира, ще има такова съдилище. Този съд ще разреши всички трудни въпроси в живота. Казвам: зад истината всякога седят тези четири фактора. Следователно искате ли да обвините кого и да е в нещо, извикайте Бога като върховен съдия. Христос – като защитник на обвиняемия. Дяволът – като обвинител-прокурор, а лицето, което съдите, като обвиняем. Дяволът започва: вие считате този човек за светия, но аз имам съвсем други данни, други фактори – изрежда тия факти един след друг. Подсъдимият слуша, но няма право да се защитава, Христос ще го защитава. Ако Христос го оправдае, той ще бъде спасен. Ако речта на Христос не е напълно в полза на обвиняемия, той бива осъден, като му се налага едно или друго наказание. Та ще знаете: искате ли да не ви съдят, трябва да живеете по законите на Любовта, Мъдростта и Истината, чрез които Бог се изявява."

Беинса Дуно, 1931

Великата древна мъдрост

"Всяка душа е безсмъртна. Защото е безсмъртно всяко нещо, което се движи само. А което движи друго и се движи от друго, на него му спира движението и животът му свършва. Всъщност само движещото себе си никога не престава да се движи, защото винаги е при себе си. То е извор и начало за движение и за всички други неща, които се движат. А началото не може да се поражда. Всичко, пораждащо се по необходимост, се поражда от началото, докато то самото не се поражда от нищо. Защото, ако началото се пораждаше от нещо, то не би било начало. А след като не може да се поражда, по необходимост то е и неразрушимо. Защото погине ли началото, то нито може да се породи от нещо, нито от него може да се породи друго, ако по необходимост всички неща се пораждат от началото. Та тъй - начало за движение е това, което движи само себе си. То не е в състояние нито да погине, нито да се породи. В противен случай цялото небе ще се стовари на земята и всяко рождение ще се преустанови и никога няма да може да се открие начална точка, от която нещата да се задвижат наново към пораждане. А след като това, което само се движи, очевидно е безсмъртно, никой няма да изпита задръжка да каже, че то именно е същност и принцип на душата. Всяко тяло, при което движението се осъществява отвън, е неодушевено. Одушевено е тялото, при което движението става отвътре, от самото него, понеже такава е природата на душата."

"Душата като цялост се грижи за всичко неодушевено. Тя броди по цялото небе и веднъж се ражда в един, друг път в друг вид. Понеже е съвършена и крилата, тя лети високо в небето и урежда целия свят. А когато загуби крилата си, се носи, додето се залови за нещо твърдо, в което се поселва, получавайки земно тяло. Понеже поради нейната сила тялото привидно движи само себе си, цялото - душата и оформеното тяло, получават името "същество", тоест название за нещо смъртно."

За писането:
"Това знание ще доведе до занемаряване на паметта и ще причини забрава в душите на учещите, понеже, уповани на писането, те ще престанат да си припомнят отвътре със собствени сили, а ще го правят отвън по знаци, които са им чужди. Тъй че ти си открил не лек за памет, а за припомняне. И привидна, а не истинска образованост предлагаш на своите ученици. За много неща ще са чували, без да са ги изучили, и ще оставят впечатление, че могат да съдят за много работи, а в повечето случаи ще бъдат без свое мнение, и ще общуват трудно, защото наместо да са образовани, само ще приличат на образовани."

"Сократ: Писането, Федре, може би има този недостатък и действително е подобно на живописта. Защото и нейните рожби стоят пред нас като живи. Но запиташ ли ги нещо, мълчат, изпълнени с достойнство. Същото и при писаното слово. Може да ти се стори, че то схваща какво казва. Но, ако речеш да разбереш нещо от онова, което ти говори, и го запиташ, то ти разкрива само едно, винаги едно и също. Бъде ли записано веднъж, всяко слово може да бъде разгъвано навсякъде - еднакво и при сведущите, а също и при тези, които не бива да го разгъват. То не знае пред кого е редно да говори и пред кого не. А когато го оскърбят и охулят без право, винаги има нужда от опората на баща си (авторът). Само не е способно нито да се защити, нито да си помогне.
Федър: И за това имаш пълно право.
Сократ: А не виждаме ли по какъв начин става едно друго слово, роден брат на писаното, и колко по-съвършено и с повече сила от него е то?
Федър: Кое е и как се става според теб?
Сократ: То е словото, което се пише в душата на учещия под надзора на науката, способно да се защити и знаещо както да говори, тъй и да мълчи, пред когото трябва.
Федър: Говориш за живото, одушевено слово на знаещия, на което с право бихме казали, че писаното слово е един вид сянка?
Сократ: Точно така, разбира се..."

"Сократ:...Мили ми Пане и всички останали божества, които обитавате тук, направете да бъда красив отвътре и всичко, което имам отвън, да бъде в дружба с вътрешното! И нека знаещия да смятам за богат! И нека имам толкова злато, щото никой друг да не може да ми го грабне освен разумният!"

Платон, "Федър"

Christianity as Mystery

“Fools! for they have no far-reaching thoughts —
Who deem that what before was not comes into being,
Or that aught can perish and be utterly destroyed.
For it cannot be that aught can arise from what in no way is,
And it is impossible and unheard of that what is should perish;
For it will always be, wherever one may keep putting it.
A man wise in such matters would never surmise in his heart
That as long as mortals live what they call their life,
So long they are, and suffer good and ill;
While before they were formed and after they have been dissolved
They are just nothing at all.”
Empedocles (490–430 B.C.)

"For Philo there are only two paths. Either man can pursue the material world which is offered by perception and intellect, but then he is limited to his own personality, he withdraws from the cosmos; or he can become conscious of the all-embracing cosmic powers, experiencing the eternal within his personality. “One who runs away from God takes refuge in himself. There are two minds, that of the universe, which is God, and the individual mind. One who flees from his own mind flees for refuge to the Mind of all things. For one who abandons his own mind acknowledges all that makes the human mind its standard to be naught, and he refers all things to God. On the other hand, one who runs away from God declares Him to be the cause of nothing, and himself to be the cause of all things that come into being.”

"The initiate of ancient times experienced, in the spiritual world, how evolution points the way to the as yet “hidden Christ;” the Christian initiate experiences the hidden effects of the “revealed Christ.”

All that we perceive with the physical senses comes into existence and dies away. And this coming into existence and dying away is the cause of our being deceived. But if we examine objects more thoroughly with intelligent insight, then we partake of the eternal in them. But the physical senses do not convey to us the eternal in its true form. They deceive us when we rely implicitly upon them. They cease to deceive us if we confront them with logical insight, making everything conveyed by the senses subject to examination by this insight. But if logical insight is to judge the statements of the senses, must not something live within this insight which transcends the perceptions of the senses? Hence what is true and false in objects is judged by something in us which opposes the material body, and therefore is not subject to its laws. Above all, this something must not be subjected to the laws of growth and decay, for it bears truth within itself. Truth cannot have a yesterday and a tomorrow; it cannot be this on one occasion and that on another, as material things are. Hence truth in itself must be eternal. As the philosopher turns away from the transitory material world, and turns to truth, he approaches an eternal element, dwelling within him. If we immerse ourselves wholly in the spirit, then we live entirely in truth."

Rudolf Steiner, GA 8

Християнството като Мистерия

„Това са умопобъркани, защото със своите мисли не стигат далече,
А смятат, че нещо, което предварително не е съществувало, може да се развива,
Или пък, че нещо може да умре и да изчезне напълно.
Невъзможно е от не-битието да се роди нещо,
Невъзможно е съществуващото да изчезне напълно,
Защото то постоянно остава там, където сме го изтласкали
Никога познаващият нещата не ще помисли нещо подобно,
Че хората живеят само докато се намират в това, което наричаме живот.
Че те съществуват само тогава и приемат скърби и радости,
А, че преди да станат човеци и след като умрат, те са нищо." (Емпедокъл)

„Които иска да избегне Бога, той пада в собствените си ръце, защото две неща трябва да вземем под внимание: Всемирният Дух, който е Бог и нашият собствен Дух; този последният, ако иска да избяга от себе си, отива при Всемирния Дух; защото който се издига над своя собствен Дух, си казва, че този Дух е нищо и свързва всичко с Бога; но който се отклонява от Бога, премахва тази първооснова и поставя самия себе си в
основата на всичко, което става." (Филон Александрийски)

"Древният посветен изживявал в духовния свят, как развитието напредва към „скрития Христос"; християнският посветен изживява скритите действия на „изявения Христос"."
(Щайнер)

"Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира. Именно това
раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина. Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата? Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането. Защото това „нещо" съдържа истината в себе си.
Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно. И когато философът се отвръща от сетивното, от преходното и се обръща към истинното, той пристъпва към нещо вечно, което обитава в него. И когато
се потопим напълно в Духа, тогава ние живеем изцяло в истината."

Рудолф Щайнер, GA 8

Мястото на Бога

"Казвате: „Коя е новата мисъл?“ Новата мисъл е следната: отправете ума, сърцето и волята си към мястото на Бога! Станете ли сутрин, първата ви работа е да отправите сърцата и умовете си към онази посока, където в този момент милиони сърца и умове се отправят. Тези сърца и умове трептят с различни вибрации, с различни разбирания, но едно единствено място ги привлича – мястото на Бога. И в името на това място всички живи същества се обединяват. Гледате някой цар, пред когото всички се прекланят, дойде ли този момент и той, като дете, от нищо не смущаван, отправя мисълта си към Бога. В този момент и детето, и царят са едно. След това царят взима жезъла си, качва се на трона, започва всекидневната си работа. На другата сутрин царят, заедно с всички същества под него, пак отправя мисълта си към Бога. На това място всички хора се познават. Следователно истинската любов се изразява чрез отправяне мисълта на всички същества в една посока. Когато съзнанията на всички същества се отправят към една посока, те ще имат много допирни точки помежду си. Обаче започне ли човек да се върти само около своя център, около себе си, всичко е изгубено. Някой казва: „За мен животът няма смисъл“. Казвам: искате ли животът ви да има смисъл, отправяйте ума си нагоре!

„Тогаз взеха камъни да хвърлят върху Него. Исус се скри, излезе из храма, мина през сред тях и така си отиде.“ Следователно, който хвърля камъни върху Истината, тя ще си излезе от него и той ще остане сам. Понеже евреите хвърляха камъни върху Истината, те и до днес скитат из света, немили-недраги. От две хиляди години насам те са се лутали из света, както никой друг народ. Днес, обаче, Божията милост е върху тях. На същата опитност ще бъде изложен всеки човек, който хвърля камъни върху Истината. Дали един народ, или един човек ще се прояви така, последствията ще бъдат едни и същи. Искате ли да имате Божията милост върху себе си, всяка сутрин отправяйте ума си в посоката, където всички същества отправят своята мисъл. Казвате: „Как да се разбира стихът, в който се казва, че Христос се скрил от народа?“ Представете си, че аз нося една запалена свещ и показвам с нея пътя на стотици души. Обаче те не разбират това, което правя за тях, и започват да се карат помежду си, бият се, кой от тях да вземе запалената свещ. За да се избегне този спор, аз духам свещта и те остават на тъмно. Те вече не ме виждат, за тях аз съм се скрил някъде. Така направи Христос: духна свещта, която носеше, и съзнанието на всички се помрачи, не виждаха вече. Това означават думите „скри се Исус“. Силата на човека се състои в светлината на неговото съзнание. Щом вземат светлината му, той губи вече своята сила. Когато човек остане на тъмно, той ходи тромаво, не е сигурен в стъпките си. Щом дойде тъмнината, и движението спира. Спирането е ограничение. Същото се отнася и до мисълта, и до съзнанието на човека. Докато в ума на човека има светлина, той мисли право и постъпва право. Щом светлината в ума на човека загасне, той вече не знае какво прави – той остава без посока на движение, без компас."

Беинса Дуно
1931

Съчетание, приложение, изпълнение

"Навсякъде в живота си човек трябва да проповядва Божественото учение и да изпълнява Божията воля. Срещнете ли човек, който ви говори за Бога, вие трябва да имате предвид, дали той слуша Бога и върши волята Му. Който слуша Бога и върши волята Му и вие можете да го слушате. Не слуша ли Бога, не върши ли Неговата воля, и вие не трябва да го слушате. Който служи на Бога, и ние ще му служим; който обича Бога, и ние ще го обичаме. В това се състои изпълнението на Божественото учение. И тъй, съчетанието представлява Любовта, приложението – Мъдростта, изпълнението – Истината. Ако човек няма Любов в себе си, той нищо не може да съчетае; ако човек не е мъдър, той нищо не може да приложи; ако човек няма Истината в себе си, той нищо не може да изпълни. Следователно искате ли да съчетавате нещата, извикайте Любовта; искате ли да приложите нещата, извикайте Мъдростта; искате ли да изпълните нещата, извикайте Истината. Учителят не може постоянно да показва на ученика как трябва да държи лъка и как да настройва струните на цигулката си. Това нещо ученикът сам трябва да прави. Той трябва постоянно да се упражнява, докато започне да прилага законите на съчетанието, приложението и изпълнението. Някой казва: „Какво нещо е съчетанието, приложението и изпълнението в живота?“ Когато две разумни души се съберат на едно място, това е съчетание; когато две разумни души, събрани на едно място, работят заедно за постигане на известна цел, това е приложение; и най-после, когато тези две разумни души са постигнали целта си и сега ядат и пият, участват в благото, което са придобили, това е изпълнение. При това трябва да се знае, че съчетанието, приложението и изпълнението не са еднократни, но многократни, вечни процеси...

Казвате: „Бога ли само трябва да обичаме? Нали е казано да обичаме ближния си като себе си?“ Казвам: в Любовта към Бога влиза Любовта към ближния, но не и обратното. Мнозина обичат хората, но скоро се разочароват от тази любов. Значи в любовта им липсва нещо. Какво липсва в тази любов? – Един съществен елемент, а именно: когато хората обичат своите ближни, трябва да обичат Бога в тях. Кажете ми един случай от живота, където някой, като е обичал хората, да е спечелил нещо! Кажете ми един случай от историята на човечеството, където някой, като е обичал подобния на себе си, да е придобил нещо съществено! Който е обичал на първо място ближните си, той нищо не е придобил. Истинска придобивка има само онзи, който обича Бога и Му служи. Няма по-хубаво нещо от служенето на Бога! Който служи на Бога, отношенията му към хората ще бъдат правилни. Такъв човек е всякога богат, а не беден. Защо? – Защото, като отива при Бога, той всякога приема, забогатява. Щом отива при хората, той всякога дава, прилага. Който правилно взима и правилно дава, той живее в закона на съчетанието. Израз на този закон е в приложението и в изпълнението на доброто, вложено в ума и в сърцето на човека. Законът на приложението се изразява чрез сърцето, а законът на изпълнението – чрез ума."

Учителят Беинса Дуно,
Рилски беседи, 1931

Тайната на сакраментализма

"Науката чака да се осъществи идеалът и да създаде живо същество в лабораторията. Тя няма да успее в това, докато човечеството не е достигнало една необходима степен в морално отношение. Ужасно би било, ако човечеството можеше да стори това още днес. Както днес според минералните закони се създават часовници и се строят къщи, така в бъдеще човекът ще може да създаде живо същество според законите на живота. Тогава обаче той ще трябва да е в състояние сам да вдъхне живот в живото същество. Този, който ще стои пред лабораторната маса, ще трябва да бъде в състояние да пренесе от себе си тези трептения, които са в неговото собствено етерно тяло, върху това, което трябва да получи живот. Ако той е добър човек, той ще пренесе доброто, ако е лош човек - ще пренесе върху него злото. Но в окултизма съществува едно изречение: Знанието на бялата ложа, което се нарича тайна на създаването на живота, няма да премине в човечеството, преди човека да е научил тайната на сакраментализма.
"Сакраментализъм" е израз за това, че човешките дела трябва да са просветлени от моралното съвършенство, от святостта. Едва когато лабораторната маса, на която човекът извършва дейността си, се превърне за него в олтар и действията му не станат святи, той ще бъде зрял да му се даде това знание. Помислете само за днешните хора с целия им материализъм - колко е отдалечена днешната лабораторна маса от олтара!"

Rudolf Steiner, GA 101
1907

Съвсем съвременно наблюдение

„Всеки, който показва, че е повече от това, което виждаш,
Знай, че иска да те възсяда. Всеки, който се надига повече от тебе,
Знай, че иска да те управлява.”
Беинса Дуно


Колко е велико да живеят братя в единомислие, в единодушие! Това е една Божествена истина, която ние трябва да превърнем в наша, човешка действителност. Но, нали, за да се почувстваме братя, ние вече трябва да сме изработили, или поне да сме поставили началото на единодушието един към друг? Ако оставим личността на всеки един от нас да прави каквото си иска, независимо колко е знаеща или умна, тогава ние се отдалечаваме от единодушието. Със силата на братските импулси ние можем да внесем едно оживотворение в личността, за да я надраснем, да я превъзпитаме – именно тогава уверено вървим към великото, спасително единодушие. Философията на личността е едно от най-големите изпитания за днешния човек, понеже философията на личността е философия на материализма, което е равносилно на това, че не е нищо друго, освен философия на егоизма. Къде в нашето съвремие можем да открием развихрянето на тази философия като един вид самозаблуда? Не другаде, а при така наречените духовни хора. И къде още? В „нормалния” живот на така наречените обикновени хора, където тази философия бушува като подразбираща се от само себе си болестотворност. Тези два начина на живот, обединени под общия знаменател на личностната философия, са изключително трагични и показателни. Или нима някой от нас наистина дълбоко в себе си смята, че познава приятелството, разбирателството, братството в живота? Не, по-добре да не се поддаваме на своето личностно фантазиране. Тези три думички са празни и кухи, а нашата задача е да ги изпълним с живо съдържание, да върнем техния първороден смисъл. Как става това? Това става, когато например се задълбочим в импулса, в самата сила, която подбужда приятелството, която просто ни дарява с него, сила, която не е от този свят, но сила, която се стреми на всяка цена да се изяви в света на земния човек, и от вродеността и неосъзнатостта да достигне до будното съзнание, да стане осъзната сила. Тогава ще се въдвори единодушието между нас, само тогава, когато то се изработи осъзнато, на основата на едно стремително и непрекъсващо себепознание. Защото, вроденото, атавистично унаследеното чувство за приятелство, не може да бъде истинско приятелство; вродения усет за разбирателство не може да бъде истинско разбирателство; наследственото братолюбие, не може да претендира за истинско братство. Подобни вродени стремежи са нещо прекрасно (те са били нещо прекрасно), но докато съзнанието за тях не вземе надмощие над всяка лична философия, те ще си останат само бледи сенкоподобни отражения на реалността. Как мислите, защо така наречените духовни хора се разбират помежду си толкова малко, колкото и така наречените обикновени хора? Понеже, по-голямата част от тях следват, и то без никакво съзнание за това, именно философията на личността! За личностната философия, такава каквато се явява тя днес, единомислието е само временна дреха, но не и същина. Обикновения човек също е в примките на тази философия, но в нея той внася силен родово-инстинктивен оттенък, така че при него е по-малко възможно да се говори за „чиста” личностна философия.
Но нека разгледаме сега с широко отворени, така да се каже, с безстрастни очи, света около нас, и по-точно светът на човешките взаимоотношения. Нека се ограничим от позицията на една специфична гледна точка в тези взаимоотношения: Обикновените хора се надсмиват на духовните хора, а от своя страна, така наречените духовни люде, се издигат толкова високо в своите собствени очи, че изгубват реалния поглед върху човешкия живот. Какво изниква тук на преден план? Изниква нещо, което бих изказал сега като твърдение или по-скоро като вид съвременна поговорка: Във всяко едно отношение вироглавството на духовните натури е не по-слабо развито от вироглавството на най-обикновения измежду хората. Нещо повече: Духовното вироглавство е нещо впечатляващо, нещо, чиито последици като цяло са озадачаващи. И в случая кое е още по-впечатляващото? Това е очевидния факт, че вироглавството вече не се отчита като такова, а като дълбокомислен душевен стремеж, и то висш стремеж! Да, това не е игра на думи, това е действителен факт: Високо издигнатият в очите си човек, счита своята опърничавост и вироглавост за дълбок стремеж към себепознание, за начин, по който да опази своите свещени принципи и размисли, да ги опази от промяна, била тя и полезна, и необходима, и какво ли не още. Добре е тук да се запитаме: По кой път се надига и появява вироглавството? По пътя на личностната философия, по пътя на закрепостената (или развинтената) и ограничена (или фантасмагорична) гледна точка, точката, от която някой си въобразява, че не съществуват други гледни точки, или пък ако съществуват, то те са оскърбително маловажни за него. Към една такава ограниченост не мога да се обърна по друг начин, освен така: О, духовни човеко, не разбираш ли, че най-оскърбителното за теб в този случай е, че ти имаш само две очи; ти разполагаш само с тях и мислиш, че виждаш навсякъде. Че имаш две очи, това е нещо прекрасно, но че обожествяваш тяхната позиция на виждане, това е твърде вироглаво; и не друго, а то е оскърбителното. И сега, как да ти помогна да осъзнаеш своята слабост, след като от твоя престол ти си прекръстил всичките си недостатъци на висши добродетели и качества? Нима ще изгониш хората в кочината, а прасетата ще пуснеш да живеят в дома? Ти често цитираш мъдростта: „Не хвърляй бисерите си пред свинете”, но нима ти самият ясно различаваш недостатъкът от добродетелта?
О, духовни човеко, не бъди като магарето, което реве на всеослушание, нито като кучето, което лае без да има причина! Защото, магарешката опърничавост ти наричаш стремеж към себеизява, а кучешкото подражание наричаш лично познание. Така че, оскърблението за теб не е да се доближиш с разбиране до разнообразието от гледни точки и ъгли, а точно обратното – да ги отблъснеш като незначителни или противни. (Длъжен съм да отбележа разбира се, че е напълно естествено за разумния човек, да му бъде противен възгледът, че човекът произлиза от маймуната, обаче сега става въпрос за нещо друго: да не се гледа на нещата само като на приятни или неприятни, удобни или неудобни; въпросът е да се достигне до истинските стойности в живота, а за подобно достижение, личните две очи не са достатъчни.)
Свидетели сме на нещо колкото интересно, толкова и дълбоко трагично, нещо, което може да бъде проумяно не от позицията на духовния, нито от позицията на обикновения човек, нито от каквато и да е друга позиция, а само от онзи наблюдателен връх, до който човек достига с едно богато вътрешно знание (закалено и опитано, не само прочетено!), без никакви претенции за себе си и без да спада към нито една световночовешка категория – той е просто един Наблюдател, който е решил да се изкачи над типично личностните дискусии, наставления, пророчества и празнодумства от всякакъв род и вид. (Заявявам предварително: Ако чрез изнасяните тук положения, някой си изведе заключението, че съм изпаднал във враждебно настроение, ще го помоля да не придава особена важност на подобно умозаключение, а да се опита да разбере, че тук говори Наблюдателят, а не личността. Това обаче той може да разбере, само когато се издигне над собствената си личност.) Какво вижда Наблюдателят, какво го учудва най-вече в един такъв безпристрастен момент? Той открива сред така наречените никому неизвестни обикновени люде, много по-здравомислещи и разумни същества, отколкото могат да се намерят сред така наречените духовни общества. „Това е удивително”, възкликва Наблюдателят. „Това е поучително”, добавя той. Неведоми са пътищата на Мъдростта Божия – скритото от погледа на гордите мъдреци се проявява в смирените и чисти сърца на младенците! „И какво иска да ми подскаже този забележителен факт?”, се пита Наблюдателят и задълбочава изследването си. Така той съвсем естествено навлиза в територията на горчивите истини, които го водят не само към невежия и груб живот на повечето обикновени хора, които спят и през деня, но го отвеждат направо при бълнуването на самоназоваващите се техни съветници и водачи, духовните натури, които следват едно или друго учение, заради една или друга цел, или пък самите те започват да поучават. Да, за повечето от тях, Наблюдателят не може да открие друга, по-показателна дума, освен тази: Бълнуване. Мнозина от тях се задоволяват да четат и да следват послушно дадените им предписания, за да се издигнат, за да се спасят, а другите не се задоволяват с това, те считат, че са вече спасени, че са вече издигнати, че вече летят в космическите висини, и те се превръщат в един вид авторитетни пастири на първите, защото нямат обикновени мисли, а упътващи и духовни, нямат обикновен живот, а духовен, достоен за подражание. Интересно е да се отбележи, че това съвсем не е така. Наблюдателят, без никакво съмнение, отбелязва: Тези духовни люде просто не са това, за което се представят; те най-вече следват егоистичните си подбуди (често несъзнателно), полагайки отгоре маската на знанието, разбирателството и загрижеността за Цялото. Твърде фини за нормалния поглед маскарад, плагиатство, празнодумство, ограниченост, представяна като широта на кръгозора или целеустременост (защото всяка ограниченост отвън се манифестира като целеустременост), добре или зле прикривана невъздържаност, скован език, слово, изградено изцяло с помощта на нехудожествени, прозаични модулации, бедно съдържание на словото по отношение на индивидуалната мисловност, поради което тяхно любимо занимание е да се ограждат с мъдри цитати, както и с наситени повторения на едни и същи полуистини, неподвижвани напред, неразвивани, непотопени в Творческото дръзновение и напредък, както и много други изпъкващи черти и нюанси. Но най-главното, най-главното, същинската трагичност на съвременната духовност (споделя Наблюдателят), това са: Липсата на каквото и да е творческо вдъхновение, дори липсата на какъвто и да е стремеж към вдъхновение и редом с това – липсата на импулса за изработване на една Богочовешка (или така наречената морална) фантазия. Наблюдателят е направо озадачен: Тези две величайши Музи не присъстват там, където би трябвало да са във вихъра си, най-вече в духовните среди, а без Тяхното (на Музите) отчетливо присъствие, не е възможен, или най-малкото не е пълноценен, истинският духовен живот. От само себе си следва също така, че не е възможно, или е непълноценно това, което в началото на настоящата тема бе наречено единодушие, единомислие. Да, обичта към ближния, единодушието с него, са неосъществими встрани от съзнателно разгръщащото се творческо вдъхновение, задействано не от друг, а от самата индивидуалност на човека. Тук не трябва да се допускат никакви съмнения и заблуди – вдъхновението е основата за по-нататъшното развитие на човека и човечеството! Ако някой е избрал друга основа за своите размисли, чувства и дела, той ще изгуби всички светлини, с които е разполагал досега. Единствено вдъхновената мисъл не се изгубва. Единствено вдъхновените чувства не биват погубвани. Единствено вдъхновените действия надживяват всичко. Без съмнение, живителното, съграждащо новият Космос вдъхновение трябва да е изходната точка за всяка обща или индивидуална работа. И ако не искаме да спомогнем възраждането на една модерна филистерска фарисейщина по света (която така или иначе е вече факт!), необходимо ни е да се разтворим за животворните потоци на творческото вдъхновение. Нима аз съм първият, който обръща внимание на тези неща? Ни най-малко. Но няма и да съм последният.
Ето, Наблюдателят ни помага да погледнем действителността право в очите: Настоящият духовен живот на човечеството е една карикатура на духовността, а изявителите на този живот, в по-голямата си част са чисто и просто даровити карикатуристи, но в никакъв случай художници! И сега Наблюдателят ми споделя може би най-неразбираемата и абсурдна за духовните фарисеи истина, която обаче се съотнася най-добре с ограничения им кръгозор, претендиращ за макрокосмическо разширение: Използвайки динамичните сили на фантазията по начин, изключващ творческото вдъхновение (понеже то е напълно пренебрегнато), те правят от фантазията мумифициран, фанатично вдървен труп, който се нарича фантастика, или по-точно казано – духовно-научна фантастика. Ако фантазията е богочовешка Богиня, неразривно свързана с духовното познание на човека и на света, то фантастиката е нейният обезобразен труп, чрез който всъщност днешните хора оскверняват Познанието. На мястото на висшите и чисти импулси към вдъхновение, към познание, безцеремонно е застанал маскарада на плагиатството, една невероятна бъркотия от безсмислици: старото и новото се размесват по такъв начин, че стойността на новото съвсем се обезличава, взимат се словата и мъдростите на духовни Учители, обработват се с чудовищна нереалистичност на мисълта, обвиват се с чудновата мистична неграмотност относно изискванията на Епохата, демонстрират се всевъзможни тълкувания, обилно поръсени с тщеславие; скалъпват се и всевъзможни схеми, които обаче не се раздават на хората обогатени от духовността на самия проповядващ, а се изсипват пред тях като дъжд от ситни камъчета, които се забиват в челата им; без да го осъзнават, слушателите са изправени пред нещо неплодовито, нещо, което не може да посее в сърцата им никакви реални зародиши, нещо, което не ги извисява, не ги стопля, не прочиства мислите, но наблъсква още и още фантастично размесени понятия в главите им, сиреч, все неща подхранващи техния собствен уклон към сляп, мечтателен, любопитен, суеверен фанатизъм. Душите спят, умовете сънуват, сърцата бълнуват в равнодушието си. Вдъхновението е изместено напълно от духовното плагиатство, от неспособността за ясни и свързани мисли, разсъжденията, които се изказват навред са по-скоро готови, заучени фрази, непознати разбира се на мнозинството слушатели, за да погъделичкат по-силно тяхното любопитство, и най-важното – неприложени, неизпитани от самите наставници. Разбирате ли, Наблюдателят не е виждал никога досега толкова бедни душевно пророци, цели общества от мъдреци, които си приличат най-вече по това, че са жертви на едностранчивостта и гордостта. Който не привиква вдъхновението ден и нощ, който извежда знанията и силата си само от книгите, без помощта на същинския и многообразен Дух на Словото, той не може да направи друго, освен рано или късно да принизи духовния размисъл до научна фантастика. Който поучава, без сам да е научен, той е лъжеучител. Който пророкува нов свят, без да носи в себе си новия свят, той е лъжепророк. Мнозина още не са изминали пътят на ученичеството и се изправят пред невежите като учители (независимо че отричат да са такива). Мнозина още не са опитали страданието, а говорят за Любовта. Мнозина говорят за Христос, но не са проводници на Неговото Слово. Мнозина говорят за дявола, но още не могат да го открият в своите мисли и действия. Мнозина говорят за знамения, но само бълнуват знамения. И колкото по-уверено проповядват добродетелност, братство, мъдрост и любов, толкова по-малко ги прилагат. Те не могат да влязат през вратата на човешката душа, но проникват през покрива, където се намират нисшата любознателност и развихрената фантазия; затова са крадци и разбойници, и не са Божии служители. Тези съвсем съвременни лъжепророци (навсякъде в църквата и навсякъде извън нея!) имат една отличителна черта, която може да се открие само пред погледа на трезвия и проницателен Наблюдател: Те нямат нито смирението, нито търпението, да дочакат самите истини да дойдат при тях и да им се разкрият; те се ровят навсякъде, за да ги откраднат и да си ги присвоят насилствено. Такива истини обаче не дават никакъв плод, защото излизат от човек, който е неузрял за тях, който не ги е посял в себе си с необходимото себеотрицание, който не ги е извоювал с жертвено търпение. Тук е в сила една важна максима, отнасяща се към духовното развитие на човека, и тя казва така: Естествената тъмнина е за предпочитане пред изкуствената светлина! Това е една практическа мъдрост, която може да бъде опитвана всеки ден. Когато разумният човек вникне в нея, всичките илюзорни представи и празнословия относно светлото и тъмното замлъкват, размислите се преобразяват, дори думите като че ли започват да оживяват, да възвръщат своето истинско предназначение.
„Но щом не са Съществата на Истината, какво тогава се заражда в лъжепророка или лъжесвещеника и пронизва неговите слушатели или послушници, без те да разбират?”, попитах аз. Неуморният Наблюдател с лека тъга изрече: Демоните на насилието и фантомите на измамата! Те безжалостно нападат неподготвените души и им въздействат разрушаващо, обезсилват мисълта им (понеже тя и без това е твърде слаба), парализират верния усет за истината (който изглежда също е слабо развит при съвременните „вярващи”), докато хората съвсем не изгубят здравата основа под краката си. Така, без да осъзнават и да разбират какво се случва, защото вече са положили основата за неразбирането, въобразявайки си че разбират всичко, което им е удобно и приятно, те въздигат на трона на истината в своите вътрешни храмове не себепознанието, нито Богопознанието, а любопитството, така коварното любопитство, жаждата за атракции, която е последствие от така нареченото „любознание” (а що е любознанието, ако не жаждата да приемаме колкото се може повече информация от външния свят, само и само да не се вглъбяваме в същността на нещата, в Духа на нещата!), почти нямащата граници вяра в материалистично оцветени фантастични и технологични чудеса (крайно последствие от невъздържаното любознание!), приказките за световен преход, който би трябвало да „направи” хората по-добри (тоест, без тяхното съзнателно участие, а по наследство, от само себе си, чрез демонична намеса); и не на последно място, изместването на чистото духовно познание от сатанинските измислици за извънземен интелект, за изкуствени планети, за оттеглянето на човечеството на други планети, украсено с безброй възхитително-абстрактни и кухи физикохимични термини. Ако някой добросъвестно и безкористно се заслуша в Духа на съвременната епоха, той ще чуе как съвестта му известява следното: Подстрекаването на любопитството (любознанието) в сърцата и умовете на хората е порок, атракциите са порок, научната фантастика е особен порок, защото не води човечеството напред, както мнозина вярват, а се стреми да го деградира, да го застопори, да го направи неподвижно и закостеняло, неспособно да обработва силите на съзнателното развитие; а онзи, който подстрекава всичко това, самият той е порочен, както е казано: „Горко на онзи, чрез когото идва изкушението.” Той не носи истината на хората, а раздава само демони по света.
Кое е противодействието, кое е оръжието против измамите, илюзиите и заблужденията? Това е живото Познание, това е живото съучастие в Боговдъхновените мисли, Боговдъхновените чувства, Боговдъхновеното воление, животът, изцяло потопен в тези необикновени мисли, чувства и воления, чиито мощен център обаче се явява разрастващата се постоянно любов към самото Познание, изникващо от всяко лице, от всяко дърво, от всеки камък. Защо повечето речи и словоизлияния на днешните духовници и пропагандатори не въздействат животворно върху човешките души, но развихрят още повече страстите на любопитството и духовната застоялост? Понеже думите им не са подкрепени от животворната река на вдъхновените, извоювани творчески Сили, Сили, които извисяват духовния поглед, Сили, които побратимяват човешките сърца и водят към единство човешките души. Живото Слово не е нито пропаганда, нито агитация, нито доказателственост, то не е нито по-добрия живот, нито по-щастливия живот, то е единствения Живот и единствения Път. Ако някой носи това Слово в себе си, тогава сам Михаил е онзи в него, който съкрушава демоните на насилието и лъжата. Най-могъщият Брат човешки, Христос, ясно ни предупреди и днес отново ни предупреждава чрез силата на Михаил и чрез словото на Беинса Дуно, както и чрез смирението и будността в самите нас: „Мнозина са поканени, а малцина избрани.” Бдете, приятели, молете се, работете с прилежание и търпение, изследвайте с непорочна и безкористна жажда дълбините и висините на живота, докато ви посети Духът на Истината и ви освободи. Не бивайте наставници и учители на своите ближни (особено ако не сте готови за това), но техни уравновесени, тихи и мощни помощници, техни братя. Има само един Бог на Любовта, само един Учител на Мъдростта и само един Дух на Истината – с Тях се съветвайте, в Тях се вслушвайте, защото Техният глас е навсякъде. Всички, които се големеят днес и вдигат врява по света, ще замлъкнат; от безкористните, от неуморните работници, от тези Христови войнства се въздига Новия свят. Нека всеки прави своите непрекъснати усилия за достигането на върха на безпристрастния Наблюдател, от който се вижда къде е истината и къде лъжата. Но лишен от подкрепата и от непреривната връзка с творческите сфери на Вдъхновението, абсолютно никой не може да изкачи този връх! Аз също се стремя към този връх, но знаете ли, когато попитах Наблюдателя с какво се храни, след като дълго време не слиза от върха, той ми отвърна: С чистото словесно мляко, приятелю, чистото словесно мляко! Доверявай се само на оня, който пие от него. Тъй щото, чуй ме добре: който мисли, че вече е литнал, много скоро ще се строполи и никой няма да чуе за него. Ще питат и ще разпитват: „Къде е онзи, който летеше, за да му се поклоним?”, а разумният ще им отговори: „О, това бяха просто временните крила на изкушението!”
И след като изрече това, Наблюдателят отново огладня.

Мъничък послепис:
Това, което посаждат изкуствено отвън в човека още докато е малко дете, и което изтъкват във възпитателния процес като един вид добродетел, е любознателността. Само че тя е нож с две остриета, защото е издънка на любопитството. А що е любопитството, ако не едно твърде безсмислено и безсрамно желание за задаване на безкрайно множество от въпроси, въпроси заради въпросите, а не заради ценния отговор. Любопитният пита не от обич към знанието и мъдростта, не за да просвети себе си, не за да приложи знанието на практика в живота си, той пита само защото е любопитен; ползата от получения отговор той предоставя на произвола на съществуването си. По друг начин стои въпросът с онзи човек, който на мястото на общоприетата любознателност поставя благоговението и възхищението от душевната и от духовната Божествена Премъдрост, която е записана и отпечатана в душата му, а също така е скрита и навсякъде около него. При такъв човек обичта към познавателния процес е поставена върху прогресивна, постоянно развиваща се основа, чиито активни действия се простират далеч извън очертанията на видимия свят, и поради това тази обич към мъдростта и познанието не е подтикната от смътното и необуздано желание да се пита и да се знае, а от един своего рода чист разумен стремеж (разумен във висшия смисъл на думата, който смисъл обединява разума, сърцето и волението), черпещ неугасимата си сила от дълбините на душевно-духовното същество. Но този разумен стремеж (постепенно издигащ се до съзнанието през годините) бива подтискан и заглушаван по един престъпен начин именно още от детските години, благодарение на несъобразеното с Духа семейно и училищно възпитание. Всъщност появата на любознателност е едва първата искра, която задължително трябва да се вземе предвид, за да съумее да прерасне в нещо много повече – във възхищение и благоговение пред Премъдростта Божия, а по-късно и в разбиране на Премъдростта и всичко свързано с нея. В противен случай ставаме тъжни свидетели (или слепи участници) на човешко съществуване изпълнено с отрицание към тази Мъдрост, с нехайство към основите на живота, с нестабилен умствен и сърдечен живот, които по тайнствени пътеки се предават и на цялото общество.
Така че, нека се постараем да бъдем колкото се може по-конкретни и да разберем: Любознателността е искра, чрез която се разраства или огънят на творчеството, или огънят на разрушението. Приятелството, братството, единодушието-единомислие, покълват и израстват само от почвата, която е грижливо поливана и огрявана от благоговението, от възхищението, от чистата радост пред лицето на Битието, изтъкано от светлата и могъща Божия Премъдрост, която няма равна на себе Си. Оттук поема пътя си и всичко останало. Така безцелното питане се превръща в целенасочено търсене, което воюва не слепешката, а оградено от силите на равновесието, които са деца на безкористната любов към Познанието. Мнозина от гореспоменатите „духовни хора” никога не са воювали в името на подобна безкористност, понеже са изостанали на степента „любознателност”. На тази детска степен винаги ще има раздори, противоречия, фанатично примигване с клепачите, тайнствено-фантастични изказвания и разбира се, много по-страшни неща, някои от които виждаме навред по света, под всякакви форми.
Що се отнася до безразборното четене на книги, което при повечето хора продължава да е в сила и на старини, това е само едно от явните отрицателни последствия на едностранчиво-любознателната младост, въпреки че не е изключено то да е последствие и от слаба любознателност. Всеки, който има възможността да наблюдава тъпото самодоволство и безсмислената заинтересованост, изписани на челото на някой (особено възрастен) „любознателен” четец, би трябвало да изпита тиха неприятност и отблъскване. Защото, колкото е трагично и пагубно човек да е изключил от себе си всяко желание за четене, всеки стремеж към просвещение, толкова достойно за съжаление е и безполезното запълване на времето с някакво празно от съдържание четиво, от което той не може да извлече никаква полза за своето духовно израстване...Но какво говоря! Дори самото словосъчетание „душевно израстване” е убито или профанизирано много отдавна, а съграждащите го сили са пренасочени несъзнателно в друга, наистина пагубна посока, чиито ярки изявления могат да се проследят всекидневно и повсеместно. Най-фаталното от тези изявления на неправомерната (това е точната дума!!) любознателност, това е неспособността да се разгледа определено събитие или определено изказване от различни гледни точки, бих казал, ужасяващата неспособност за издигане над личната позиция (която в повечето случаи е липса на каквато и да е позиция и точно заради това, защото е в безтегловност от самата себе си се превръща много бързо в опозиция на всичко и всички) ! Това се получава поради отсъствието на душевно-духовен център, благодарение на който човек може да изминава пътя от една гледна точка към друга, от една позиция към друга, и към който център той да се завърне вече обогатен с разбиране, получил нова светлина върху даденото събитие или изказване. Обаче този център в никакъв случай не е любознателността (или учеността, което е същото), а излъчващата стабилност и трезвост сила на вече споменатата безкористна любов към Мъдростта и Познанието (благоговението и възхищението). Лишеният от тях човешки живот действа като препятствие и спънка за развитието на цялото човечество.