Никак не мога да се съглася с това, че човек познава нещастието и страданието. Той не ги познава, защото се стреми да бъде щастлив и доволен във всеки един момент, той не ги познава, защото се страхува от тях и ги отбягва. Взето в един доста по-обширен и задълбочен смисъл, нещастен е онзи, който всъщност не се задоволява с обикновените трохи на ежедневието (както и с необикновените), с вкусните хапчици на самозадоволеното си знание и своя наследствен инстинкт; нещастен е онзи, който е надраснал световните хапки и инстинкти, нещастен е онзи, когото всеки новоизгряващ ден го изпълва със свещен трепет, който го пронизва от глава до пети - такъв общо взето днес е нещастният човек. Но защо го наричам нещастен? Защото не може да бъде щастлив онзи, който наблюдава и съпреживява бедното духовно съществуване на своите братя човеци! Той ясно долавя, че те са псевдострадащи, че те са псевдорадостни, той вижда, че тяхното илюзорно щастие е бързоразрастващо се нещастие, както за тях самите, така и за цялото човечество. Той не е щастлив от това, което вижда, той е всъщност онзи, който истински страда. Тъй щото, единствено този, който развива способността да състрадава, който състрадава от дъното на своите най-дълбоки душевни кладенци, само той познава същността на страданието и може да манипулира с неговите могъщи сили. Самото страдание означава състрадание, то означава да обходиш и да изучиш всичките страни на мъдростта, която съгражда зданието на живота, всичките гледни точки, от които може да се обозре съкровения смисъл на земното и надземното съществуване. Страданието без състрадание е адската мъка, адската скука, която преживява съвременния човек. Само че такова страдание е съвсем и напълно неистинско. То е безумно самоизмъчване. Един път страданието се явява като твърдост, като устойчивост, друг път като себевъзпитание, трети път като себеизява, после като търсене, като вглъбяване, и така все по-нататък, докато не се отвори вратата на състраданието - чак тогава страданието се явява като жертва, като богочовечност, като милосърдие, като учение за живота. Именно зад тази врата страданието живее в радостта и радостта живее в страданието; зад тази врата всичко зрее и се разлиства в Постоянството на духовната светлина; там нищо не се губи, нищо не отпада, там виждаш как чрез смъртта се усилва животът, как чрез раждането става по-ясен пътят, как от новораждането извира Истината. Там се научаваш да разпръскваш мъглявините на мисълта, там просвещаваш слабото сърце, там превръщаш слабоволните копнежи в сила за творчество. Там е светът на Познанието. Повечето хора са още твърде високомерни (дори в смирението си!) и високопарни, за да достигнат тази врата, твърде много знаят, твърде високо се издигат, твърде бързо падат; бидейки щастливи в издигането си и задоволявани от лакомствата на света, те оскърбяват първо себе си, а после и живота, който ги заобикаля. Поради това те проспиват часовете по страдание, крият се от него вън от съзнанието - в сънищата на съществуването. Какво ще постигнем в тези сънища? Какво ще добием? Нека утихнем пред страданието, да му позволим да говори, да го оставим да се развива под нашия търпелив и състрадателен надзор - когато разцъфне, когато узрее, когато тежки, сочни и живителни провиснат неговите плодове, те ще бъдат нашата невиждана радост.
В Музиката, цялата гама от тонове може да прозвучи в един общ тон - това е тонът на Познанието. И във всеки отделен тон, могат да прозвучат всички останали тонове - това е съзвучието на Страданието. Когато успеем да свържем тонът на Познанието със съзвучието на Страданието - това ще бъде композицията на Радостта.
...Нищо не боли повече от това, да виждаш, че родът човешки е глух за Музиката на живота...
1 comment:
Който действително копнее по щастието, той не може да го желае само за себе си, то не може да е лично, то трябва да е общо (макар и не еднакво) за всички. От този копнеж произтича страданието и нещастието, които са лични. Сега което се взема за щастие на един води до нещастие за друг, така човек е извънредно самотен в "щастието си", самата природа на такова егоцентрично щастие е такава че то не може да бъде за всички, то все в един момент поражда насилие и омраза. Такова щастие е съблазнително с това че то насажда настървение и ненавист към всичко онова Благородно противно на егоизма. Какво прави впечатление при изследването на нищетата на кратковременното щастие: неговото безсмислие, неговата безпочвеност, но те ни най-малко не са безобидни, напротив те неизменно и закономерно извикват остра неприязън и ожесточено отрицание на тяхната противоположност - на смисъла и дълбоката същина. Откъде идва това сляпо, смътно, безпощадно ожесточение срещу смисъла и същината?!
Точно поради тази причина че човек търси личното щастие и благо като се самозабравя в тази цел, той не познава състраданието. Човек е съблазнен от търсенето на щастие, съблазнен е в това да го противопоставя на нещастието и страданието, щастието не се търси и не се намира, то се сътворява от нещастието и страданието. Колкото и да е странно, от една напълно житейска и прагматична гледна точка това което обикновено се разбира под щастие и благополучие е нещо крайно скучно, еднообразно и безинтересно, а в страданието и нещастието се крие една загадъчна примамливост, страдащите са странни, интересни, привлекателни, причините за тяхното страдание са съвсем незабележими и неподдаващи се на обяснение от тези за които страданието винаги се свързва с отнемането на това, което обуславя и подхранва тяхното "щастие". В нещастието, в страданието има очевидно повече конкретност, непосредственост, живителни корени, сериозност, смисъл, човечност от бруталната опустошителна стихийност на стремежа към щастие от който е поробен съвременния консуматор, живеещ извънредно за да се удоволства той е роб на щастието СИ, на удоволствията СИ и на умопомрачителната съблазън да намира това което е търсил и да се задоволява с него. Първият урок на страданието е този да намираш което най-малко си търсил и желал. Това житейско благословение презадоволените самодоволни наричат нещастие. За тях нещастие е всичко онова което би ги заставило да проумеят че техния фанатичен егоизъм, тяхното зловещо самомнение са гнусни и скверни за човешката природа и плът въобще. Човек обърнат изцяло към консуматорските си егоцентрични потребности и интереси независимо дали се чувства щастлив или нещастен от това неизбежно ще погрознее и ще започне да губи човешките си облик и форма.
В ежедневието, в живота страдащите са тези, които имат трезви, благородни и здрави мисли и чувства, от едно по-издигнато гледище и съзнание обаче страдащите, нещастните, самотните са с изостанало развитие, духовно нездрави и немощни. Това са две истини.
Post a Comment