Човекознание

"И през последните столетия от развитието на човечеството най-голямата грешка беше тази, че хората допуснаха пълно покритие между "битие" и "мислене".
"Cogito ergo sum" (мисля, следователно съществувам) е най-голямата заблуда, лежаща в основата на съвременния светоглед; защото в целия смислов обхват на "cogito" съвсем не лежи "sum", а "non sum". А това означава: там, докъдето се простира моето познание, аз не съществувам; там е само образът."

"Когато изляза всред природата, тя ме посреща с изобилие от светлина и цветове; и доколкото възприемам светлината и нейните цветове, аз се свързвам с тази част от природата, която е устремена към бъдещето, а когато после се прибера в дома си, и - размишлявайки върху природата - стигам до нейните закони, тогава аз имам работа с онова, което непрекъснато умира в нея. В природата, разрушителните и градивни сили са взаимно свързани. Обстоятелството, че възприемаме разрушителните сили и изобщо умиращата природа, се дължи на това, че носим в себе си отражението от нашия пренатален живот, тоест от живота ни преди раждането, явяващо се сега под формата на представен и мисловен свят, с чиято помощ ние вникваме в умиращата природа. А обстоятелството, че можем да вникнем в бъдещите метаморфози на природния свят, се дължи на факта, че се обръщаме към природата не само с нашите разум и мислене, а и с това, което у нас самите има подчертано волев характер.
Ако човекът не би могъл да пренесе в земния живот плодовете от живота си преди раждането, ако не би могъл да спаси силата и устрема на всичко онова, което сега се проявява като представен и мисловен живот, той никога не би успял да стигне до свободата. Да, човекът е свързан с умиращата, с мъртвата природа и в мига, когато призовава към свобода тази част от себе си, която е сродна с мъртвата природа, той всъщност призовава към свобода нещо, което е мъртво. С други думи, това което свързва човека с умиращата природа, го води в същото време и към свободата. Ако обаче човекът се обърне към природата най-вече със своите волеви импулси, той ще поддържа у себе си друго равнище на съзнанието, понеже, строго погледнато, в своята воля човекът е потънал в дълбок сън, в зародишните сили на нещо, което ще се прояви едва в бъдещето. В този случай човекът би се превърнал в едно наивно, природно същество, но не и в една свободна личност.
Обаче над тези два елемента - обхващането на мъртвия свят чрез разума и обхващането на живите сили в природата чрез волята - човекът разполага с нещо, което нито едно друго земно същество не носи у себе си от раждането до смъртта: това е чистото мислене, тоест мисленето, което се отнася не до външната природа, а до свръхсетивната същност в самия човек, която прави от човека самостоятелно същество, разширяващо се извън пределите на мъртвите и живи сили в природата. Искаме ли да говорим за човешката свобода, трябва да посочим тъкмо тази автономия, тъкмо това чисто и независещо от сетивата мислене, в което непрекъснато пулсира волята."

Рудолф Щайнер, 1919г.