Съвсем съвременно наблюдение

„Всеки, който показва, че е повече от това, което виждаш,
Знай, че иска да те възсяда. Всеки, който се надига повече от тебе,
Знай, че иска да те управлява.”
Беинса Дуно


Колко е велико да живеят братя в единомислие, в единодушие! Това е една Божествена истина, която ние трябва да превърнем в наша, човешка действителност. Но, нали, за да се почувстваме братя, ние вече трябва да сме изработили, или поне да сме поставили началото на единодушието един към друг? Ако оставим личността на всеки един от нас да прави каквото си иска, независимо колко е знаеща или умна, тогава ние се отдалечаваме от единодушието. Със силата на братските импулси ние можем да внесем едно оживотворение в личността, за да я надраснем, да я превъзпитаме – именно тогава уверено вървим към великото, спасително единодушие. Философията на личността е едно от най-големите изпитания за днешния човек, понеже философията на личността е философия на материализма, което е равносилно на това, че не е нищо друго, освен философия на егоизма. Къде в нашето съвремие можем да открием развихрянето на тази философия като един вид самозаблуда? Не другаде, а при така наречените духовни хора. И къде още? В „нормалния” живот на така наречените обикновени хора, където тази философия бушува като подразбираща се от само себе си болестотворност. Тези два начина на живот, обединени под общия знаменател на личностната философия, са изключително трагични и показателни. Или нима някой от нас наистина дълбоко в себе си смята, че познава приятелството, разбирателството, братството в живота? Не, по-добре да не се поддаваме на своето личностно фантазиране. Тези три думички са празни и кухи, а нашата задача е да ги изпълним с живо съдържание, да върнем техния първороден смисъл. Как става това? Това става, когато например се задълбочим в импулса, в самата сила, която подбужда приятелството, която просто ни дарява с него, сила, която не е от този свят, но сила, която се стреми на всяка цена да се изяви в света на земния човек, и от вродеността и неосъзнатостта да достигне до будното съзнание, да стане осъзната сила. Тогава ще се въдвори единодушието между нас, само тогава, когато то се изработи осъзнато, на основата на едно стремително и непрекъсващо себепознание. Защото, вроденото, атавистично унаследеното чувство за приятелство, не може да бъде истинско приятелство; вродения усет за разбирателство не може да бъде истинско разбирателство; наследственото братолюбие, не може да претендира за истинско братство. Подобни вродени стремежи са нещо прекрасно (те са били нещо прекрасно), но докато съзнанието за тях не вземе надмощие над всяка лична философия, те ще си останат само бледи сенкоподобни отражения на реалността. Как мислите, защо така наречените духовни хора се разбират помежду си толкова малко, колкото и така наречените обикновени хора? Понеже, по-голямата част от тях следват, и то без никакво съзнание за това, именно философията на личността! За личностната философия, такава каквато се явява тя днес, единомислието е само временна дреха, но не и същина. Обикновения човек също е в примките на тази философия, но в нея той внася силен родово-инстинктивен оттенък, така че при него е по-малко възможно да се говори за „чиста” личностна философия.
Но нека разгледаме сега с широко отворени, така да се каже, с безстрастни очи, света около нас, и по-точно светът на човешките взаимоотношения. Нека се ограничим от позицията на една специфична гледна точка в тези взаимоотношения: Обикновените хора се надсмиват на духовните хора, а от своя страна, така наречените духовни люде, се издигат толкова високо в своите собствени очи, че изгубват реалния поглед върху човешкия живот. Какво изниква тук на преден план? Изниква нещо, което бих изказал сега като твърдение или по-скоро като вид съвременна поговорка: Във всяко едно отношение вироглавството на духовните натури е не по-слабо развито от вироглавството на най-обикновения измежду хората. Нещо повече: Духовното вироглавство е нещо впечатляващо, нещо, чиито последици като цяло са озадачаващи. И в случая кое е още по-впечатляващото? Това е очевидния факт, че вироглавството вече не се отчита като такова, а като дълбокомислен душевен стремеж, и то висш стремеж! Да, това не е игра на думи, това е действителен факт: Високо издигнатият в очите си човек, счита своята опърничавост и вироглавост за дълбок стремеж към себепознание, за начин, по който да опази своите свещени принципи и размисли, да ги опази от промяна, била тя и полезна, и необходима, и какво ли не още. Добре е тук да се запитаме: По кой път се надига и появява вироглавството? По пътя на личностната философия, по пътя на закрепостената (или развинтената) и ограничена (или фантасмагорична) гледна точка, точката, от която някой си въобразява, че не съществуват други гледни точки, или пък ако съществуват, то те са оскърбително маловажни за него. Към една такава ограниченост не мога да се обърна по друг начин, освен така: О, духовни човеко, не разбираш ли, че най-оскърбителното за теб в този случай е, че ти имаш само две очи; ти разполагаш само с тях и мислиш, че виждаш навсякъде. Че имаш две очи, това е нещо прекрасно, но че обожествяваш тяхната позиция на виждане, това е твърде вироглаво; и не друго, а то е оскърбителното. И сега, как да ти помогна да осъзнаеш своята слабост, след като от твоя престол ти си прекръстил всичките си недостатъци на висши добродетели и качества? Нима ще изгониш хората в кочината, а прасетата ще пуснеш да живеят в дома? Ти често цитираш мъдростта: „Не хвърляй бисерите си пред свинете”, но нима ти самият ясно различаваш недостатъкът от добродетелта?
О, духовни човеко, не бъди като магарето, което реве на всеослушание, нито като кучето, което лае без да има причина! Защото, магарешката опърничавост ти наричаш стремеж към себеизява, а кучешкото подражание наричаш лично познание. Така че, оскърблението за теб не е да се доближиш с разбиране до разнообразието от гледни точки и ъгли, а точно обратното – да ги отблъснеш като незначителни или противни. (Длъжен съм да отбележа разбира се, че е напълно естествено за разумния човек, да му бъде противен възгледът, че човекът произлиза от маймуната, обаче сега става въпрос за нещо друго: да не се гледа на нещата само като на приятни или неприятни, удобни или неудобни; въпросът е да се достигне до истинските стойности в живота, а за подобно достижение, личните две очи не са достатъчни.)
Свидетели сме на нещо колкото интересно, толкова и дълбоко трагично, нещо, което може да бъде проумяно не от позицията на духовния, нито от позицията на обикновения човек, нито от каквато и да е друга позиция, а само от онзи наблюдателен връх, до който човек достига с едно богато вътрешно знание (закалено и опитано, не само прочетено!), без никакви претенции за себе си и без да спада към нито една световночовешка категория – той е просто един Наблюдател, който е решил да се изкачи над типично личностните дискусии, наставления, пророчества и празнодумства от всякакъв род и вид. (Заявявам предварително: Ако чрез изнасяните тук положения, някой си изведе заключението, че съм изпаднал във враждебно настроение, ще го помоля да не придава особена важност на подобно умозаключение, а да се опита да разбере, че тук говори Наблюдателят, а не личността. Това обаче той може да разбере, само когато се издигне над собствената си личност.) Какво вижда Наблюдателят, какво го учудва най-вече в един такъв безпристрастен момент? Той открива сред така наречените никому неизвестни обикновени люде, много по-здравомислещи и разумни същества, отколкото могат да се намерят сред така наречените духовни общества. „Това е удивително”, възкликва Наблюдателят. „Това е поучително”, добавя той. Неведоми са пътищата на Мъдростта Божия – скритото от погледа на гордите мъдреци се проявява в смирените и чисти сърца на младенците! „И какво иска да ми подскаже този забележителен факт?”, се пита Наблюдателят и задълбочава изследването си. Така той съвсем естествено навлиза в територията на горчивите истини, които го водят не само към невежия и груб живот на повечето обикновени хора, които спят и през деня, но го отвеждат направо при бълнуването на самоназоваващите се техни съветници и водачи, духовните натури, които следват едно или друго учение, заради една или друга цел, или пък самите те започват да поучават. Да, за повечето от тях, Наблюдателят не може да открие друга, по-показателна дума, освен тази: Бълнуване. Мнозина от тях се задоволяват да четат и да следват послушно дадените им предписания, за да се издигнат, за да се спасят, а другите не се задоволяват с това, те считат, че са вече спасени, че са вече издигнати, че вече летят в космическите висини, и те се превръщат в един вид авторитетни пастири на първите, защото нямат обикновени мисли, а упътващи и духовни, нямат обикновен живот, а духовен, достоен за подражание. Интересно е да се отбележи, че това съвсем не е така. Наблюдателят, без никакво съмнение, отбелязва: Тези духовни люде просто не са това, за което се представят; те най-вече следват егоистичните си подбуди (често несъзнателно), полагайки отгоре маската на знанието, разбирателството и загрижеността за Цялото. Твърде фини за нормалния поглед маскарад, плагиатство, празнодумство, ограниченост, представяна като широта на кръгозора или целеустременост (защото всяка ограниченост отвън се манифестира като целеустременост), добре или зле прикривана невъздържаност, скован език, слово, изградено изцяло с помощта на нехудожествени, прозаични модулации, бедно съдържание на словото по отношение на индивидуалната мисловност, поради което тяхно любимо занимание е да се ограждат с мъдри цитати, както и с наситени повторения на едни и същи полуистини, неподвижвани напред, неразвивани, непотопени в Творческото дръзновение и напредък, както и много други изпъкващи черти и нюанси. Но най-главното, най-главното, същинската трагичност на съвременната духовност (споделя Наблюдателят), това са: Липсата на каквото и да е творческо вдъхновение, дори липсата на какъвто и да е стремеж към вдъхновение и редом с това – липсата на импулса за изработване на една Богочовешка (или така наречената морална) фантазия. Наблюдателят е направо озадачен: Тези две величайши Музи не присъстват там, където би трябвало да са във вихъра си, най-вече в духовните среди, а без Тяхното (на Музите) отчетливо присъствие, не е възможен, или най-малкото не е пълноценен, истинският духовен живот. От само себе си следва също така, че не е възможно, или е непълноценно това, което в началото на настоящата тема бе наречено единодушие, единомислие. Да, обичта към ближния, единодушието с него, са неосъществими встрани от съзнателно разгръщащото се творческо вдъхновение, задействано не от друг, а от самата индивидуалност на човека. Тук не трябва да се допускат никакви съмнения и заблуди – вдъхновението е основата за по-нататъшното развитие на човека и човечеството! Ако някой е избрал друга основа за своите размисли, чувства и дела, той ще изгуби всички светлини, с които е разполагал досега. Единствено вдъхновената мисъл не се изгубва. Единствено вдъхновените чувства не биват погубвани. Единствено вдъхновените действия надживяват всичко. Без съмнение, живителното, съграждащо новият Космос вдъхновение трябва да е изходната точка за всяка обща или индивидуална работа. И ако не искаме да спомогнем възраждането на една модерна филистерска фарисейщина по света (която така или иначе е вече факт!), необходимо ни е да се разтворим за животворните потоци на творческото вдъхновение. Нима аз съм първият, който обръща внимание на тези неща? Ни най-малко. Но няма и да съм последният.
Ето, Наблюдателят ни помага да погледнем действителността право в очите: Настоящият духовен живот на човечеството е една карикатура на духовността, а изявителите на този живот, в по-голямата си част са чисто и просто даровити карикатуристи, но в никакъв случай художници! И сега Наблюдателят ми споделя може би най-неразбираемата и абсурдна за духовните фарисеи истина, която обаче се съотнася най-добре с ограничения им кръгозор, претендиращ за макрокосмическо разширение: Използвайки динамичните сили на фантазията по начин, изключващ творческото вдъхновение (понеже то е напълно пренебрегнато), те правят от фантазията мумифициран, фанатично вдървен труп, който се нарича фантастика, или по-точно казано – духовно-научна фантастика. Ако фантазията е богочовешка Богиня, неразривно свързана с духовното познание на човека и на света, то фантастиката е нейният обезобразен труп, чрез който всъщност днешните хора оскверняват Познанието. На мястото на висшите и чисти импулси към вдъхновение, към познание, безцеремонно е застанал маскарада на плагиатството, една невероятна бъркотия от безсмислици: старото и новото се размесват по такъв начин, че стойността на новото съвсем се обезличава, взимат се словата и мъдростите на духовни Учители, обработват се с чудовищна нереалистичност на мисълта, обвиват се с чудновата мистична неграмотност относно изискванията на Епохата, демонстрират се всевъзможни тълкувания, обилно поръсени с тщеславие; скалъпват се и всевъзможни схеми, които обаче не се раздават на хората обогатени от духовността на самия проповядващ, а се изсипват пред тях като дъжд от ситни камъчета, които се забиват в челата им; без да го осъзнават, слушателите са изправени пред нещо неплодовито, нещо, което не може да посее в сърцата им никакви реални зародиши, нещо, което не ги извисява, не ги стопля, не прочиства мислите, но наблъсква още и още фантастично размесени понятия в главите им, сиреч, все неща подхранващи техния собствен уклон към сляп, мечтателен, любопитен, суеверен фанатизъм. Душите спят, умовете сънуват, сърцата бълнуват в равнодушието си. Вдъхновението е изместено напълно от духовното плагиатство, от неспособността за ясни и свързани мисли, разсъжденията, които се изказват навред са по-скоро готови, заучени фрази, непознати разбира се на мнозинството слушатели, за да погъделичкат по-силно тяхното любопитство, и най-важното – неприложени, неизпитани от самите наставници. Разбирате ли, Наблюдателят не е виждал никога досега толкова бедни душевно пророци, цели общества от мъдреци, които си приличат най-вече по това, че са жертви на едностранчивостта и гордостта. Който не привиква вдъхновението ден и нощ, който извежда знанията и силата си само от книгите, без помощта на същинския и многообразен Дух на Словото, той не може да направи друго, освен рано или късно да принизи духовния размисъл до научна фантастика. Който поучава, без сам да е научен, той е лъжеучител. Който пророкува нов свят, без да носи в себе си новия свят, той е лъжепророк. Мнозина още не са изминали пътят на ученичеството и се изправят пред невежите като учители (независимо че отричат да са такива). Мнозина още не са опитали страданието, а говорят за Любовта. Мнозина говорят за Христос, но не са проводници на Неговото Слово. Мнозина говорят за дявола, но още не могат да го открият в своите мисли и действия. Мнозина говорят за знамения, но само бълнуват знамения. И колкото по-уверено проповядват добродетелност, братство, мъдрост и любов, толкова по-малко ги прилагат. Те не могат да влязат през вратата на човешката душа, но проникват през покрива, където се намират нисшата любознателност и развихрената фантазия; затова са крадци и разбойници, и не са Божии служители. Тези съвсем съвременни лъжепророци (навсякъде в църквата и навсякъде извън нея!) имат една отличителна черта, която може да се открие само пред погледа на трезвия и проницателен Наблюдател: Те нямат нито смирението, нито търпението, да дочакат самите истини да дойдат при тях и да им се разкрият; те се ровят навсякъде, за да ги откраднат и да си ги присвоят насилствено. Такива истини обаче не дават никакъв плод, защото излизат от човек, който е неузрял за тях, който не ги е посял в себе си с необходимото себеотрицание, който не ги е извоювал с жертвено търпение. Тук е в сила една важна максима, отнасяща се към духовното развитие на човека, и тя казва така: Естествената тъмнина е за предпочитане пред изкуствената светлина! Това е една практическа мъдрост, която може да бъде опитвана всеки ден. Когато разумният човек вникне в нея, всичките илюзорни представи и празнословия относно светлото и тъмното замлъкват, размислите се преобразяват, дори думите като че ли започват да оживяват, да възвръщат своето истинско предназначение.
„Но щом не са Съществата на Истината, какво тогава се заражда в лъжепророка или лъжесвещеника и пронизва неговите слушатели или послушници, без те да разбират?”, попитах аз. Неуморният Наблюдател с лека тъга изрече: Демоните на насилието и фантомите на измамата! Те безжалостно нападат неподготвените души и им въздействат разрушаващо, обезсилват мисълта им (понеже тя и без това е твърде слаба), парализират верния усет за истината (който изглежда също е слабо развит при съвременните „вярващи”), докато хората съвсем не изгубят здравата основа под краката си. Така, без да осъзнават и да разбират какво се случва, защото вече са положили основата за неразбирането, въобразявайки си че разбират всичко, което им е удобно и приятно, те въздигат на трона на истината в своите вътрешни храмове не себепознанието, нито Богопознанието, а любопитството, така коварното любопитство, жаждата за атракции, която е последствие от така нареченото „любознание” (а що е любознанието, ако не жаждата да приемаме колкото се може повече информация от външния свят, само и само да не се вглъбяваме в същността на нещата, в Духа на нещата!), почти нямащата граници вяра в материалистично оцветени фантастични и технологични чудеса (крайно последствие от невъздържаното любознание!), приказките за световен преход, който би трябвало да „направи” хората по-добри (тоест, без тяхното съзнателно участие, а по наследство, от само себе си, чрез демонична намеса); и не на последно място, изместването на чистото духовно познание от сатанинските измислици за извънземен интелект, за изкуствени планети, за оттеглянето на човечеството на други планети, украсено с безброй възхитително-абстрактни и кухи физикохимични термини. Ако някой добросъвестно и безкористно се заслуша в Духа на съвременната епоха, той ще чуе как съвестта му известява следното: Подстрекаването на любопитството (любознанието) в сърцата и умовете на хората е порок, атракциите са порок, научната фантастика е особен порок, защото не води човечеството напред, както мнозина вярват, а се стреми да го деградира, да го застопори, да го направи неподвижно и закостеняло, неспособно да обработва силите на съзнателното развитие; а онзи, който подстрекава всичко това, самият той е порочен, както е казано: „Горко на онзи, чрез когото идва изкушението.” Той не носи истината на хората, а раздава само демони по света.
Кое е противодействието, кое е оръжието против измамите, илюзиите и заблужденията? Това е живото Познание, това е живото съучастие в Боговдъхновените мисли, Боговдъхновените чувства, Боговдъхновеното воление, животът, изцяло потопен в тези необикновени мисли, чувства и воления, чиито мощен център обаче се явява разрастващата се постоянно любов към самото Познание, изникващо от всяко лице, от всяко дърво, от всеки камък. Защо повечето речи и словоизлияния на днешните духовници и пропагандатори не въздействат животворно върху човешките души, но развихрят още повече страстите на любопитството и духовната застоялост? Понеже думите им не са подкрепени от животворната река на вдъхновените, извоювани творчески Сили, Сили, които извисяват духовния поглед, Сили, които побратимяват човешките сърца и водят към единство човешките души. Живото Слово не е нито пропаганда, нито агитация, нито доказателственост, то не е нито по-добрия живот, нито по-щастливия живот, то е единствения Живот и единствения Път. Ако някой носи това Слово в себе си, тогава сам Михаил е онзи в него, който съкрушава демоните на насилието и лъжата. Най-могъщият Брат човешки, Христос, ясно ни предупреди и днес отново ни предупреждава чрез силата на Михаил и чрез словото на Беинса Дуно, както и чрез смирението и будността в самите нас: „Мнозина са поканени, а малцина избрани.” Бдете, приятели, молете се, работете с прилежание и търпение, изследвайте с непорочна и безкористна жажда дълбините и висините на живота, докато ви посети Духът на Истината и ви освободи. Не бивайте наставници и учители на своите ближни (особено ако не сте готови за това), но техни уравновесени, тихи и мощни помощници, техни братя. Има само един Бог на Любовта, само един Учител на Мъдростта и само един Дух на Истината – с Тях се съветвайте, в Тях се вслушвайте, защото Техният глас е навсякъде. Всички, които се големеят днес и вдигат врява по света, ще замлъкнат; от безкористните, от неуморните работници, от тези Христови войнства се въздига Новия свят. Нека всеки прави своите непрекъснати усилия за достигането на върха на безпристрастния Наблюдател, от който се вижда къде е истината и къде лъжата. Но лишен от подкрепата и от непреривната връзка с творческите сфери на Вдъхновението, абсолютно никой не може да изкачи този връх! Аз също се стремя към този връх, но знаете ли, когато попитах Наблюдателя с какво се храни, след като дълго време не слиза от върха, той ми отвърна: С чистото словесно мляко, приятелю, чистото словесно мляко! Доверявай се само на оня, който пие от него. Тъй щото, чуй ме добре: който мисли, че вече е литнал, много скоро ще се строполи и никой няма да чуе за него. Ще питат и ще разпитват: „Къде е онзи, който летеше, за да му се поклоним?”, а разумният ще им отговори: „О, това бяха просто временните крила на изкушението!”
И след като изрече това, Наблюдателят отново огладня.

Мъничък послепис:
Това, което посаждат изкуствено отвън в човека още докато е малко дете, и което изтъкват във възпитателния процес като един вид добродетел, е любознателността. Само че тя е нож с две остриета, защото е издънка на любопитството. А що е любопитството, ако не едно твърде безсмислено и безсрамно желание за задаване на безкрайно множество от въпроси, въпроси заради въпросите, а не заради ценния отговор. Любопитният пита не от обич към знанието и мъдростта, не за да просвети себе си, не за да приложи знанието на практика в живота си, той пита само защото е любопитен; ползата от получения отговор той предоставя на произвола на съществуването си. По друг начин стои въпросът с онзи човек, който на мястото на общоприетата любознателност поставя благоговението и възхищението от душевната и от духовната Божествена Премъдрост, която е записана и отпечатана в душата му, а също така е скрита и навсякъде около него. При такъв човек обичта към познавателния процес е поставена върху прогресивна, постоянно развиваща се основа, чиито активни действия се простират далеч извън очертанията на видимия свят, и поради това тази обич към мъдростта и познанието не е подтикната от смътното и необуздано желание да се пита и да се знае, а от един своего рода чист разумен стремеж (разумен във висшия смисъл на думата, който смисъл обединява разума, сърцето и волението), черпещ неугасимата си сила от дълбините на душевно-духовното същество. Но този разумен стремеж (постепенно издигащ се до съзнанието през годините) бива подтискан и заглушаван по един престъпен начин именно още от детските години, благодарение на несъобразеното с Духа семейно и училищно възпитание. Всъщност появата на любознателност е едва първата искра, която задължително трябва да се вземе предвид, за да съумее да прерасне в нещо много повече – във възхищение и благоговение пред Премъдростта Божия, а по-късно и в разбиране на Премъдростта и всичко свързано с нея. В противен случай ставаме тъжни свидетели (или слепи участници) на човешко съществуване изпълнено с отрицание към тази Мъдрост, с нехайство към основите на живота, с нестабилен умствен и сърдечен живот, които по тайнствени пътеки се предават и на цялото общество.
Така че, нека се постараем да бъдем колкото се може по-конкретни и да разберем: Любознателността е искра, чрез която се разраства или огънят на творчеството, или огънят на разрушението. Приятелството, братството, единодушието-единомислие, покълват и израстват само от почвата, която е грижливо поливана и огрявана от благоговението, от възхищението, от чистата радост пред лицето на Битието, изтъкано от светлата и могъща Божия Премъдрост, която няма равна на себе Си. Оттук поема пътя си и всичко останало. Така безцелното питане се превръща в целенасочено търсене, което воюва не слепешката, а оградено от силите на равновесието, които са деца на безкористната любов към Познанието. Мнозина от гореспоменатите „духовни хора” никога не са воювали в името на подобна безкористност, понеже са изостанали на степента „любознателност”. На тази детска степен винаги ще има раздори, противоречия, фанатично примигване с клепачите, тайнствено-фантастични изказвания и разбира се, много по-страшни неща, някои от които виждаме навред по света, под всякакви форми.
Що се отнася до безразборното четене на книги, което при повечето хора продължава да е в сила и на старини, това е само едно от явните отрицателни последствия на едностранчиво-любознателната младост, въпреки че не е изключено то да е последствие и от слаба любознателност. Всеки, който има възможността да наблюдава тъпото самодоволство и безсмислената заинтересованост, изписани на челото на някой (особено възрастен) „любознателен” четец, би трябвало да изпита тиха неприятност и отблъскване. Защото, колкото е трагично и пагубно човек да е изключил от себе си всяко желание за четене, всеки стремеж към просвещение, толкова достойно за съжаление е и безполезното запълване на времето с някакво празно от съдържание четиво, от което той не може да извлече никаква полза за своето духовно израстване...Но какво говоря! Дори самото словосъчетание „душевно израстване” е убито или профанизирано много отдавна, а съграждащите го сили са пренасочени несъзнателно в друга, наистина пагубна посока, чиито ярки изявления могат да се проследят всекидневно и повсеместно. Най-фаталното от тези изявления на неправомерната (това е точната дума!!) любознателност, това е неспособността да се разгледа определено събитие или определено изказване от различни гледни точки, бих казал, ужасяващата неспособност за издигане над личната позиция (която в повечето случаи е липса на каквато и да е позиция и точно заради това, защото е в безтегловност от самата себе си се превръща много бързо в опозиция на всичко и всички) ! Това се получава поради отсъствието на душевно-духовен център, благодарение на който човек може да изминава пътя от една гледна точка към друга, от една позиция към друга, и към който център той да се завърне вече обогатен с разбиране, получил нова светлина върху даденото събитие или изказване. Обаче този център в никакъв случай не е любознателността (или учеността, което е същото), а излъчващата стабилност и трезвост сила на вече споменатата безкористна любов към Мъдростта и Познанието (благоговението и възхищението). Лишеният от тях човешки живот действа като препятствие и спънка за развитието на цялото човечество.