Човекознание

"И през последните столетия от развитието на човечеството най-голямата грешка беше тази, че хората допуснаха пълно покритие между "битие" и "мислене".
"Cogito ergo sum" (мисля, следователно съществувам) е най-голямата заблуда, лежаща в основата на съвременния светоглед; защото в целия смислов обхват на "cogito" съвсем не лежи "sum", а "non sum". А това означава: там, докъдето се простира моето познание, аз не съществувам; там е само образът."

"Когато изляза всред природата, тя ме посреща с изобилие от светлина и цветове; и доколкото възприемам светлината и нейните цветове, аз се свързвам с тази част от природата, която е устремена към бъдещето, а когато после се прибера в дома си, и - размишлявайки върху природата - стигам до нейните закони, тогава аз имам работа с онова, което непрекъснато умира в нея. В природата, разрушителните и градивни сили са взаимно свързани. Обстоятелството, че възприемаме разрушителните сили и изобщо умиращата природа, се дължи на това, че носим в себе си отражението от нашия пренатален живот, тоест от живота ни преди раждането, явяващо се сега под формата на представен и мисловен свят, с чиято помощ ние вникваме в умиращата природа. А обстоятелството, че можем да вникнем в бъдещите метаморфози на природния свят, се дължи на факта, че се обръщаме към природата не само с нашите разум и мислене, а и с това, което у нас самите има подчертано волев характер.
Ако човекът не би могъл да пренесе в земния живот плодовете от живота си преди раждането, ако не би могъл да спаси силата и устрема на всичко онова, което сега се проявява като представен и мисловен живот, той никога не би успял да стигне до свободата. Да, човекът е свързан с умиращата, с мъртвата природа и в мига, когато призовава към свобода тази част от себе си, която е сродна с мъртвата природа, той всъщност призовава към свобода нещо, което е мъртво. С други думи, това което свързва човека с умиращата природа, го води в същото време и към свободата. Ако обаче човекът се обърне към природата най-вече със своите волеви импулси, той ще поддържа у себе си друго равнище на съзнанието, понеже, строго погледнато, в своята воля човекът е потънал в дълбок сън, в зародишните сили на нещо, което ще се прояви едва в бъдещето. В този случай човекът би се превърнал в едно наивно, природно същество, но не и в една свободна личност.
Обаче над тези два елемента - обхващането на мъртвия свят чрез разума и обхващането на живите сили в природата чрез волята - човекът разполага с нещо, което нито едно друго земно същество не носи у себе си от раждането до смъртта: това е чистото мислене, тоест мисленето, което се отнася не до външната природа, а до свръхсетивната същност в самия човек, която прави от човека самостоятелно същество, разширяващо се извън пределите на мъртвите и живи сили в природата. Искаме ли да говорим за човешката свобода, трябва да посочим тъкмо тази автономия, тъкмо това чисто и независещо от сетивата мислене, в което непрекъснато пулсира волята."

Рудолф Щайнер, 1919г.

Study of Man

"One of the great mistakes of the last period of man's evolution during the last few centuries, has been to identify being with thought as such. Cogito ergo sum (I think therefore I am), is the greatest error that has been put at the summit of recent philosophy, for in the whole range of the Cogito there lies not the sum but the non sum. That is to say, as far as my knowledge reaches I do not exist, but there is only image."

"When I go out into Nature I have the play of light and colour continually before me; in assimilating the light and its colours I am uniting myself with that part of Nature which is being carried on into the future; and when I return to my room and think over what I have seen in Nature, and spin laws about it, then I am concerning myself with that element in the world which is perpetually dying. In Nature dying and becoming are continuously flowing into one another. We are able to comprehend the dying element because we bear within us the reflection of our prenatal life, the world of intellect, the world of thought, whereby we can see in our mind's eye the elements of death at the basis of Nature. And we are able to grasp what will come of Nature in the future because we confront Nature, not only with our intellect and thought, but with that which is of a will-nature within ourselves.
Were it not that, during his earthly life, man could preserve some part of what before his birth became purely thought life, he would never be able to achieve freedom. For, in that case, man would be bound up with what is dead, and the moment he wanted to call into free activity what in himself is related to the dead element in Nature, he would be wanting to call into free activity a dying thing. And if he wished to make use of what unites him with Nature as a being of will, his consciousness would be deadened, for what unites him as a will being with Nature is still in germ. He would be a Nature being, but not a free being.
Over and above these two elements — the comprehension of what is dead through the intellect, and the comprehension of what is living and becoming through the will — there dwells something in man which he alone and no other earthly being bears within him from birth to death, and that is pure thinking; that kind of thinking which is not directed to external nature, but is solely directed to the supersensible nature in man himself, to that which makes him an autonomous being, something over and above what lives in the “less than death” and “more than life.” When speaking of human freedom therefore, one has to pay attention to this autonomous thing in man, this pure sense-free thinking in which the will too is always present..."

Rudolf Steiner, 1919
The Book: Here

Из Книгата на великия живот II

"Кой е умен човек?
Умен е онзи, който може да смени плача с радост.
Умен е онзи, който може да смени скръбта с утеха.
Умен е онзи, който може да смени отчаянието с надежда.
Умен е онзи, който може да смени омразата с любов.
Умен е онзи, който може да смени невежеството със знание.
Умен е онзи, който може да смени неправдата с правда.
Умен е онзи, който може да смени робството със свобода.
Умен е онзи, който може да смени сиромашията с богатство.
Умен е онзи, който може да смени смъртта с живот.
Умен е онзи, който и в най-голямата тъмнина, може да намери пътя към Бога."

"Ако мислиш, че светът е създаден за тебе, запитай се, ти за кого си създаден?
Ако светът няма отношение към тебе, запитай се тогава, какво е твоето отношение към самия тебе?
Ако мислиш, че си от умните, запитай се, защо се безпокоиш?
Ако мислиш, че си от силните, запитай се, защо имаш нужда от лекар?
Ако мислиш, че си от богатите, запитай се, защо имаш нужда да ти дават?
Ако мислиш, че си от безстрашните, запитай се, защо сърцето ти трепери?
Ако говориш за Слънцето и не го виждаш, ако говориш за книгата и не можеш да я четеш, ако желаеш водата и не можеш да я пиеш, ако търсиш хляба и не можеш да го ядеш, ако търсиш любовта и не можеш да я получиш, какво си придобил? Ако след всички тези усилия заприличаш на скъсан парцал, какво си постигнал?..."

Беинса Дуно, Седемте Рилски езера,
август, 1932г.

Wasser, Wind und Licht

"Das Wasser, das nach unten fließt", ist für Lebendes Wesen. Es verbreitet das Leben, trägt es in sich selbst und gibt es aus. Es stillt den Durst der Durstigen nach Unstillbarkeit.
"Der Wind, der nach oben wehet", verwehet die Gedanken durch die Saatorte, säet sie, sammelt die Regenwolken der Folgen, gießt die menschliche Samen, wartet darauf, daß sich die Früchte bilden, hebt sie auf und bringt sie reif dorthin zurück, wo sie zierlich und kraftlos entstanden sind.
"Das Licht, das überall leuchtet", heiligt die würdigen Gedankenfrüchte und fesselt die Unüberlegte in die Dunkelheit der Erziehung.
Das Wasser folgt den Weg seiner Streben, der Wind wehet die tausende Wege der Gedankensamen um, und das Licht sorgt sich für das Geborene und Ungeborene, bescheint das Fernunendliches und Nahzeitliches, wärmt gleich sowohl das Bucklige, als auch das Aufrechtstehende auf, sowohl das Wasserhaltige, als auch das Luftige, dringt sich die Spalte der Finsternis hindurch und freut den Unsehende, der seine Blindheit besiegt.
Trinkt aus dem Wasser, das nach unten fließt, damit es sich mit den Gedanken vereinigt, die der Wind nach oben wehet und werden sie sich im Licht freuen, das überall leuchtet!

Нова Зора

Нова Зора се задава,
Нов Ден ме избавя,
Държи ме в ръка ;
Нова Зора днес изгрява,
Нова Земя приближава,
Като буйна река ;
Нова Зора днес изгрява,
Нова Зора,
А самотните сълзи тичат след мен
И стопяват всяка лъжа.
Пригответе се, млади сърца,
Нова Зора известява велики дела,
Надарява ни, светли Деца!
Нова Зора, Нова Искра
Съживява изтлелите пламъци,
Подгонени в замъци
Богоомразни.
Смее се вятър, играе,
Подкосява и движи,
Противи се на безсърдечни ваятелства,
Наречени – грижи.
Новото Слънце днес е безгрижно
И всеки търси обич
Под покривката на тая светла охота ;
Дали безгрижността е обич,
Дали обичта е светлина с горчиви пъпки,
Надникнали измежду повей и трепет?
Ако е повей, не е за дълго,
Ако е трепет, разлиства се.
Ако е тъга в светлината –
Под сянка присядам,
Ако е лъч в тъмнината –
Тук се облягам,
На Дървото-надежда.
Кой трепет сплотява?
И кой повей разнищва хралупи с дрямка
Или тъмници с непрочетени чувства?
Писмо след писмо отблъсква безумния свят!
“Чети”, ти вика сърцето,
“Чети ме”, те моли,
то е детето,
откърмено в дни на крамоли.
Ще му се да види купища Приказки,
Да ги опита и вкуси,
Там, под тополите речни,
Окичени с нежните звуци
На камбанките-искреност ;
Крехкостта му не би се бояла
От разлъка и старост,
Тя би запяла
С омайваща сладост!
Във време на здрач,
Във време на корист,
Във време на плач,
Впий се в покоя
И ще видиш деца под тополите –
Сълза да играе,
Мечта да живее,
И стон да се мие и радва
В потоци от Гълъби!
Вижте ме в слабост,
Как тихо се свивам
И чертая прошение,
Как леко унивам,
Търсещ спасение.
Никоя слабост
Не е над устрема за добродетел ;
Ничия немощ не стои изправена
Пред погледа на любовта ;
Ничий недъг
Не е повече от прах и пепел ;
Ничия болнавост не издържа
В огнищата на Младостта!
Загръщат Зората в луна,
Превързват луната със слънце
И все отблясъци приемат,
Провесени като костилки,
Без плодни листа ;
Удивени или омагьосани взряват синевата
Като покрива на ада,
Отвъд където е безкрай от чужденци!
Хора възприемат хора
Като твари, като същества
Оплетени в умора,
Покосени от тъга ;
Хора и животни
Заедно изгряват,
Заедно залязват,
Заедно препускат,
В обръчи от Слънце ;
Ту невзрачни, ту слънцати,
Докато не се сломят от нощен сън.
В пелените скрити видения
Повтарят и влачат
Стария гроб в торбите си,
За “Амин” го продават
И после го връщат –
Празен ковчег!
Кой би съзрял бъдеща радост
В глухата мъка
На червената пръст?
Кой би посочил бъдеща младост
Дремеща в ствола
На тежкия кръст?
Радост и младост
Преследват ни мъката,
Старост и слабост
Ще встъпят в разлъка –
И кръст ще се влее в пръстта,
И пръст разсечена ще изгние в нощта,
Преди Изгрева.
Нова Зора, Нова Жена
И Луна със земя,
И деца със сърца,
Вместо пустиня.

Из Книгата на великия живот

"На път с един крак не тръгвай.
На нива с една ръка не отивай.
При Бога с едно око не ходи.
Казвате: нали е писано в Евангелието, че ако дясното око те съблазнява, да го извадиш. Казвам: окото, което съблазнява човека, е око на дявола. В такъв случай, аз бих казал: извади окото на дявола, което те съблазнява и го хвърли; по-добре е да влезеш с едно око в Царството Божие, отколкото да имаш едно дяволско око. Така че едното око на човека е Божествено, а другото е дяволско.
Питам: по какво се познава дяволското око? Дяволското око е всякога недоволно. Сипват някому в чинията ядене. Той погледне в чинията си и казва: малко ми е. Сипват му втора лъжица. Казвам: първата лъжица струва повече от втората. Втората лъжица е окото на дявола. Колкото са ти сипали първия път, вземи чинията си и благодари. Това е Божественото око, което всякога е доволно. Сипят ли ти втори път, може и да го изядеш, а може и да не го изядеш. Първото, което са ти сипали, е най-сладко. Когато сипват много в чинията, много сте платили; когато сипват малко, малко сте платили. Едно е важно: колкото и да ви сипват да бъдете благодарни."

Учителят Беинса Дуно
Седемте Рилски езера, 1932г.

Spiritual medicine

"...This expulsion of animality in the course of evolution, is linked with another potential faculty: — it is amazing but true, that man in his organism actually produces primary light. In our upper man we really generate light independently. In the lower sphere we possess those defensive organs against complete animalisation which are necessary to enable the upper sphere to produce original light. There we have one of the profound differences between man and the animal world; the animals share the other higher spiritual processes equally with mankind; but they are not capable of generating sufficient light in their interior.
Here I must touch on what can only be called a really painful chapter of our modern natural science. However painful, this chapter cannot be concealed from you, for the simple reason that it is essential to the understanding of human relationships with the extra-human world The main obstacle to an objective assessment of the operation in the human organism of substances in general, and curative substances in particular, is the law of the so-called conservation of energy, and the law of the conservation of matter. These laws have been enunciated as universal laws of nature, but are in absolute opposition to the process of human evolution. For instance, the whole nutritive and digestive function is not what it is assumed to be in the materialist conception. This takes the view that the substances in question — let us take carbon as our example — were quite external to ourselves, before being taken in as food; this is consumed, and passed on, though modified in our organism, and re-absorbed eventually so that we carry with us, distributed though it may be, the matter taken from the world outside us. And this same matter we carry about within us. There is no difference, in this theory, between the carbon in the external world, and the carbon within our organism. But this theory is mistaken. For there is within the human organism the potentiality of completely destroying extra-human carbon through the action of the lower sphere; of expelling this substance from space and then re-creating it anew independently through reaction. Yes, it is true; within us there is a crucible for the creation of extra-human substances and at the same time a power to destroy them. Of course, the science of today will not admit this; not being able to think of the substances in any other way than as a wanderer, in microscopic amounts (restless as Ahasuerus). It knows nothing of the life of matter, of its origin, of its death, nor of how substances die and are re-born, within our human organism. This reanimation of carbon is connected with what manifests as the generation of light in normal human beings. This internal generation of light meets the operation of the light from the external world. Our upper organic sphere is designed so as to enable external light and internal light to counteract one another, to operate alternately; and it is the main factor in our human constitution that we have the power of holding these two sources of light apart, so that they only work upon each other, without being welded into one another. Let us suppose that we are standing exposed to the light from the external world, receiving it either through our eyes, or through our whole skin. There is a screen, so to speak, between the internal, inherent light within us and the light that operates from without. This external light has actually only the value of an activator for the generation of internal light; thus in letting light pour upon us from outside we activate ourselves to produce inner light..."

Rudolf Steiner 1920
Dornach, Switzerland

Духовна медицина

"...Това, че в хода на своето развитие сме отделили от себе си животинския елемент, с това е свързана способността ни - ще се учудите, но действително е така - да развиваме в организма си собствена оригинална светлина. С горната част на своето тяло ние действително произвеждаме оригинална светлина, в противоположност на долната част на тялото, където, за да можем да си присвоим тази способност за произвеждане на оригинална светлина, ние притежаваме съответните съпротивителни органи срещу пълното ни превръщане в животни. Това е едно от дълбоките различия между човешката и животинската същност; докато по отношение на другите висши духовни процеси животинската същност има общо с човека, животните не притежават способността да развият достатъчно светлина във вътрешността си. Тук стигаме до една - бих желал да кажа - доста болезнена глава на по-новата естествена наука, която обаче не може да остане скрита за Вас по простата причина, че не можете да заобиколите тази глава, ако желаете да вникнете във връзките в човека със света извън него. Най-голямото препятствие за обикновеното възприемане въздействията на субстанциите в човешкия организъм изобщо и преди всичко въздействията на лечебните субстанции е закона за тъй нареченото съхранение на силата или енергията, а също така и закона за съхранение на веществото. Тези закони, изучавани като общи природни закони, не представляват нищо друго освен нещо, което е в абсолютно противоречие с процеса на човешкото развитие. Виждате ли, целият хранителен и храносмилателен прцес не е в това, за което го представя материалистичния възглед. Целият хранителен и храносмилателен процес всъщност се разглеждат по такъв начин от материалистичния възглед, сякаш субстанциите са извън нас - или, да останем при въглерода - сякаш при въглеродът е извън нас; след това той бива приет, естествено бива съответно подготвен, но все пак бива проведен през организма и след това приет, така че макар и под формата на малки частици, в себе си човек носи това, което му е дал външния свят. Това човек продължава да носи в себе си. Според този възглед не съществува разлика между въглерода, който е навън и този, който носим в организма си. И все пак това не е така. Защото действително човешкия организъм притежава възможността в своята долна част изцяло да унищожи външния въглерод, да го премахне от пространството и като обратно действие отново да го възстанови в оригинален вид. Да, това е така, в човешкия организъм съществува огнище за създаване на вещества, които са извън човешки, и същевременно съществува възможността, тези вещества да бъдат унищожавани. Това разбира се, не може да се признае от днешната естествена наука, защото тя всъщност не може да си представи по друг начин въздействията на веществата, освен подобно скитанията на axacbe т.е. че те просто се разхождат наоколо със своите най-малки частици. Тази наука не знае нищо за живота на веществата, за възникването на веществата и за смъртта на веществата и не знае нищо за това, как в човешкия организъм се осъществяват смъртта и съживяването на веществата. Със съживяването на въглерода е свързано това, което от друга страна в обикновения човек ние срещаме като образуване на светлина. Този процес на вътрешността, излъчващ светлина, той от своя страна отговаря на въздействието на външната светлина. По отношение на горната част на човека, ние сме така устроени, че външната светлина си противодействуват една на друга, взаимодействуват си и именно същественото на нашето устройство почива на обстоятелството, че именно там, където двете, външната светлина и вътрешната светлина, трябва да взаимодействуват, там ние сме в състояние да не им позволим да се слеят една с друга, но сме в състояние да ги държим разграничени, така че само да си въздействуват една на друга, но без да се обединяват.
След като, било чрез окото, било чрез кожата, се противопоставяме на външната светлина, то навсякъде в известна степен е издигната разделяща преграда между вътрешната оригинална светлина в човека и външно въздействуващата светлина. Външно въздействуващата светлина всъщност има значение само за възбуждането, за възникването на вътрешната светлина. И така, позволявайки на светлината да нахлуе отвън в нас, ние позволяваме самите ние да бъдем стимулирани за възникването на вътрешната светлина..."

Рудолф Щайнер 1920г.

Очакване

Photo: Petko Stoychev


Всъщност, какво е нероденото? - То е очакването да се роди.
Какво е безлюбието? - То е очакването да се роди любовта.
Какво е студенината? - Тя е очакването за топлина.
Какво е омразата? - Тя е очакване на братството.
Какво е противоречието? - То е очакване на мъдростта.
Какво е човекът? - Той е самото очакване на Божественото.
Човекът не може да отрече битието на душата, защото ще спре да обича.
Той не може да отрече Духа, защото ще спре да диша.
Той не може да отрече царството на мъртвите, понеже идва оттам.
Той не може да отрече царството на безсмъртните, понеже натам отива и то е неговата съдба.
Всъщност, човекът не може да се отрече от Бога, защото именно Бог е, Който го подтиква да се отрече от самия себе си!
Който отрицава, той най-добре доказва съществуването на това, от което се отрича, именно защото го е отрекъл.

Накратко: Епохата на хората свърши. Сега назрява и започва ерата на Човека.
И кой ще изтрие срамът в душите ни, за да продължим да живеем в бъдещето? Не ние, но Човекът, който живее и работи вътре в нас.

Art and Knowledge II

"If today, as is customary, one sees man as the highest product of nature, as a being brought forth at a certain point in earthly evolution (part of an evolutionary series fashioning a variety of beings), one falsifies the position of man in respect to the world; falsifies it because man has, in truth, no right to the self-satisfaction which would enter his soul, inevitably, as an elemental impulse of soul, if he were indeed only the terminal point of natural creation. If the animals had developed in the way currently assumed by natural science, then man, as the highest product of nature, would have to content himself with this status in the cosmos; he would have no call whatsoever to create something transcending nature.
For instance, if in art one wishes to create, as the Greeks did, an idealized human being, one has to be dissatisfied with what nature offers. For, if satisfied, one could never inject into nature something which surpasses her. Similarly, if satisfied with the nightingale's and lark's song, one could never compose sonatas and symphonies; such a combination of sounds would seem untrue; the true, the natural, being exhaustively expressed by the birds.
The naturalistic world-conception demands that those who wish to create something content themselves with imitations of the natural. For it is only when we envisage a world other than the natural one that we can see a transcending of nature as anything but dishonesty and sham.
We must grasp this fact. But present-day human beings do not draw the logical conclusion from naturalism as it affects the arts. What would happen if they did? They would have to demand that people imitate nature; nothing else. Well, but if a Greek prior to Aeschylus had been shown a mere imitation of nature, he would have said something like this: “Why all that? Why let actors speak as people do in everyday life? If you wish to hear such things, go into the street. Why present them on the stage? It is quite unnecessary. The street is a far better place to find out what people say to one another in ordinary life.” In other words, only a person who participates in spiritual life has an impulse for a creative activity transcending the merely natural. Otherwise, where would the impulse come from? In all ages the human souls in which the artistic element flourished have had a definite relation to the spiritual world. It was out of a spirit-attuned state that the artistic urge proceeded. And this relation to the spiritual world will be, forever, the prerequisite for genuine creativity. Any age strictly naturalistic must, to be true to itself, become inartistic, philistine. Unfortunately our own age has an immense talent for philistinism..."

Rudolf Steiner, 1923

Изкуство и Познание, част II

"Ако се поддаваме на днешните внушения и разглеждаме човека единствено като най-висшето произведение на природата, като най-висшето същество на природата, което бележи някакъв връх в еволюцията на Земята, тогава ние кардинално объркваме вътрешните съотношения между човека и света, защото ако би било вярно, че човекът е, така да се каже, само крайният продукт на природния свят и се ръководи само от първичните си душевни импулси, тогава той щеше да постига пълна хармония с външния свят. Ако животинското царство би еволюирало по онзи начин, който се приема от официалната наука, тогава фактически човекът, този краен продукт на майката природа, би трябвало да бъде напълно удовлетворен от своето положение във Вселената, в Космоса. Той не би трябвало да усеща в себе си никакви пориви за творчество и никакви стремежи за издигане над природните царства. Ако той се стреми към някакво художествено произведение - както например древните гърци възпяваха идеализирания от тях образ на човека - тогава той застава пред нас като едно същество, което е дълбоко неудовлетворено от всички онези привилегии, които природата му е отредила. В противен случай, ако например би бил музикално удовлетворен от звуците на славея и чучулигата, той никога нямаше да композира сонати и симфонии, понеже би ги усещал като нещо неистинно и измамно. Истинното би трябвало да се изчерпва със звуците на славея и чучулигата. Фактически съвременният светоглед, ако той изобщо има отношение към творчеството, изисква от човека да се задоволява само с подражание на природните процеси, защото в момента, в който създава нещо, което се издига над природата, той е склонен да го усеща като измамно, ако не приема съществуването на един друг свят, различен от природния.
Естествено, днешните хора не се съобразяват с художествените закономерности на натурализма. Защото какво би се случило, ако те се съобразяват с тях? В най-добрия случай би се утвърдило едно правило, според което трябва да подражаваме само на това, което става в природата. Да, ако някой би поискал от един грък, или от един представител на още по-древна цивилизация, да речем един грък от времето преди Есхил, да представи някаква имитация на природния свят, той би възкликнал: Но защо е необходимо подобно нещо? Защо от сцената хората трябва да изговарят същото, което се говори на улицата? Това е напълно безсмислено!
Да, древните гърци изобщо не биха разбрали защо някой трябва да подражава на природата. Защото ако даден човек не участвува в определен духовен живот, той едва ли копнее да създаде нещо, което надхвърля чисто природните дадености. И ако не участвува в духовния живот, откъде би могъл той да черпи своето вдъхновение? Отникъде другаде, освен от природата? Всички епохи, които са вдъхновявали художественото творчество на човешките същества, са поддържали точ-но определени връзки с духовния свят. Самото художествено творчество произлиза именно от тези връзки с духовния свят. Фактически то никога не е имало други източници освен тях. И ако би искала да бъде честна пред себе си, една натуралистична епоха би трябвало да разбере, че тя може да съществува само в рамките на антихудожественото филистерство. А нашата съвременна епоха, както знаете, е извънредно податлива на всякакъв род филистерски влияния..."

Рудолф Щайнер, 1923

Писмо до съвестта (§1275)

По колко странен и величав начин се преплитат в живота обикновеното и необикновеното! Необикновеното постоянно идва към нас, а обикновеното постоянно си отива, напуска ни, понякога дори без следа. Единствената следа, която обикновеното може да остави след себе си, е самото необикновено, което е било скрито в него, без никой да го види и оцени. Ала истинското Необикновено посещава душата на човека едва тогава, когато той съвсем ясно прозре колко необикновена сила е заложена там, където са наглед най-обикновените мигове от съществуванието. Понеже, всяко обикновено движение на ръката, всяко обикновено помръдване на окото, са част от една единна Необикновена сила, от едно Необикновено намерение, от една Необикновена цел, създаващи непресъхващото, невъобразимо-гениалното, непостижимото разнообразие на живота.
Необикновеното не е Бог. Необикновеното е Човекът, който изживява обикновеното, виждайки навсякъде зад него проявлението на Божествената Сила и на Божествения Живот, които всъщност са над всичко обикновено и необикновено, но ги съдържат в себе си.

Pocket thought

The phrase ‘I am bored’ means today only one thing: I am hanging unceremoniously on the hook of dissatisfaction which is nothing but the hook of sin! Boredom, dissatisfaction and monotony are the horrible destroyers of human kind…and disbelief is the force that hangs people on this hook for a long time and many lives.