Проблемът на човека не е, че знае много или че знае малко, а че си въобразява че знае много или малко. Тук е скрита същността на общочовешката проблематика - надценяването и подценяването, двете крайности, с които ние хората трудно се справяме, дори никак. Защо? Защото сме забравили, че можем да имаме съвсем конкретни и действителни опитности с което и да е познание. Напълно е игнориран от съзнанието ни факта, че опитността и приложението дават най-точната оценка относно знанието и неговото качествено битие. Лесно разбираемо е, че поради това днес знанието на хората е количествено-абстрактно, а не качествено-конкретно, изпълнено с богато и подвижно съдържание. Лесно разбираемо е също така, че модерният човек е прикован в нереалното и тъпо самочувствие, самочувствието, че той знае. Само една глава, която е изпразнена от съдържателното знание, каквато е модерната глава, глава, очевидно куха откъм размисъл, логика или съзерцание на действителността, само една такава глава може с магарешка упоритост да поддържа самоизмамата: Аз зная, аз мисля, аз имам мнение!
Аз зная Божественото, аз мисля Божественото; аз зная Христос, аз мисля Христос; аз зная сътрудничеството на Боговете с човека, аз мисля това сътрудничество - това е точното значение на "аз зная, аз мисля". Модерните кухи глави са далече от това значение и все пак упорито твърдят, че знаят, че мислят. И няма да спрат да го твърдят, иначе не биха били модерни глави. Тук имаме работа с едно подчовешко противоречие (защото то не е нито човешко, нито надчовешко противоречие), чието разрешение е в ръцете на самия човек. Необходимо е всеки един от нас да прояви усърдието и упоритостта в противоположна на модерната глава посока - да се научи действително да знае и да мисли, да се самопостави в точката на равновесието, откъдето никога не би му хрумнало да надценява или да подценява. Само че са много хората по света, които независимо от своите знания или дори от своята мъдрост, колкото и обширни да са те, винаги ще подминават точката на равновесието и тя винаги ще им се изплъзва. Защо? Защото тази точка на равновесие всъщност е едно живо същество, за което те не искат в никакъв случай да мислят или да знаят. Те за нищо на света не желаят да знаят Христос, да мислят Христос!
Сега някой би могъл да възрази: "Но по-горе беше споменато, че това противоречие трябва да се разреши от самия човек. Защо му е Христос?" Ами Христос е Човекът! Човешкото същество в своето развитие слезе под човека, за да намери себе си, за да намери Христос; а Христос в своето развитие стана Човек, за да намери отново човека и да го изведе от бездната на подчовечността. Така Христос намери Себе Си, намери и Човека, в Своята непорочна жертва; а живият размисъл, живото знание на човека е жертвата, в която той намира себе си, Човекът, Христос.
Тук ще се обърна към безплодната мелодраматична световна християнщина и ще й кажа: Унижените и оскърбените по Земята не са нито ония, които гладуват, нито ония, които жадуват, защото те ще бъдат наситени и напоени. Унижените и оскърбените са ония, които не желаят да знаят Христос, да мислят Христос, да имат Христос. За тях жалейте! Понеже те носят товара на нечовешкото самоунижение и самооскърбление, именно защото нямат себе си, нямат човека, нямат Христос. Какво по-трагично от това, човекът да не е човек? Какво по-унизително от това, да не знаеш, че нямаш знание? Какво по-голямо оскърбление за човешкото достойнство от това, да се вярва в един мъртъв механизъм, който движи живота? И всъщност, унижението, слизането под човека, е образът на Антихриста, в който липсва Човека, тъй щото липсва Христос - самото познание, самото достойнство, самото предназначение на истинския Човек!
Thursday, December 30, 2010
Friday, December 24, 2010
Импулсът на Ближността
"Христос е самостоятелно Същество. Но Той също така е целият човешки род. Човешката целокупност се нарича Христос-Слово. И всяко човешко същество от тази целокупност е Словото, в неговият Микрокосмос. Моята болка е Христова болка; моята радост е Христова радост. Обаче, аз ставам истинско изявление на Словото едва тогава, когато извися себе си дотам, Христовата радост да бъде моя радост и Христовата болка да е моя болка. Докато възлагам болките си на Христос, аз не се извисявам до истинската самостоятелност, аз не съм аз! Аз съм Аз, доколкото се усъвършенствам и се уча всеки ден как да не огорчавам Онзи, Който ми е подарил радостта в живота. Възможността да зная, да мога, да познавам, ми е подарена от Христос. Сега изцяло от мен зависи да мога, да зная, да познавам. Независимо, че съм самостоятелна и свободна част от Христос, аз съм отново сам по себе си, но така, че знанието ми е в Христос, моженето ми е в Христос, познанието ми е в Христос.
Христовото страдание е субективно, но едновременно с това е и обективно страдание, понеже е свързано с човечеството. Също така и моето страдание е общочовешко страдание, защото е в тялото Христово, което е човешкият Род! Страданието е мое страдание, доколкото имам свободата да го превърна в благо или не, в сила или не; и е общочовешко страдание, доколкото Христос ме обгръща и ме дарява с Ближния. Ближния е подарък за своя Ближен и аз съм подарък за Теб, моят Ближен. Но този подарък не е собственост, а взаимопроникващо отношение в Христовата Жертва, този подарък всъщност е Жертва. Ближността е жертвеност, живителна, възкресяваща жертвеност, която не само че не обезличава, но освобождава всеки от потенциалното, заложено в самото развитие, обезличение. Следователно, обезличението е извън Ближността, а Ближността е дар Христов, извън Когото животът се обезличава и осакатява. Ето защо, ние трябва да разберем и да приложим по най-пълноценния възможен начин мъдростта, която гласи: Човеците нямат имена. Тяхното име е името на единния Човек. Христос е Човека и само Неговото Име е реалното Име на всички човеци. Да бъдеш Ближен в Ближността на всички, е да бъдеш Човек. Първият Ближен на човека е самият космически Човек - Христос. Извън Ближността, човекът не съществува. В своето същинско съдържание, в своето всеобхватно значение, думата "ближен" означава "блажен". Блаженството е немислимо без Ближността. Те двете са принципи, които освещават и размножават живота, като тяхната основна движеща сила е стремежът към единство. И този стремеж е от такова необикновено естество, което развива и разгръща духовните семена в душата и ги подкрепя в тяхното възходящо развитие. Ближният е вече Блаженият, тъй щото е онзи, под чиито топлинни въздействия душевността се разтваря, напуска свитостта си, превъзмогва себе си, движи се, работи, разбира и познава.
Ближен е онзи, който вече се е потопил в сферата на Творчеството.
Свободен е онзи, който твори и е свободен, понеже е Ближен.
Той е Ближен по свобода, не по принуда. И в тази свобода той е Блажен Човек.
Христовото страдание е субективно, но едновременно с това е и обективно страдание, понеже е свързано с човечеството. Също така и моето страдание е общочовешко страдание, защото е в тялото Христово, което е човешкият Род! Страданието е мое страдание, доколкото имам свободата да го превърна в благо или не, в сила или не; и е общочовешко страдание, доколкото Христос ме обгръща и ме дарява с Ближния. Ближния е подарък за своя Ближен и аз съм подарък за Теб, моят Ближен. Но този подарък не е собственост, а взаимопроникващо отношение в Христовата Жертва, този подарък всъщност е Жертва. Ближността е жертвеност, живителна, възкресяваща жертвеност, която не само че не обезличава, но освобождава всеки от потенциалното, заложено в самото развитие, обезличение. Следователно, обезличението е извън Ближността, а Ближността е дар Христов, извън Когото животът се обезличава и осакатява. Ето защо, ние трябва да разберем и да приложим по най-пълноценния възможен начин мъдростта, която гласи: Човеците нямат имена. Тяхното име е името на единния Човек. Христос е Човека и само Неговото Име е реалното Име на всички човеци. Да бъдеш Ближен в Ближността на всички, е да бъдеш Човек. Първият Ближен на човека е самият космически Човек - Христос. Извън Ближността, човекът не съществува. В своето същинско съдържание, в своето всеобхватно значение, думата "ближен" означава "блажен". Блаженството е немислимо без Ближността. Те двете са принципи, които освещават и размножават живота, като тяхната основна движеща сила е стремежът към единство. И този стремеж е от такова необикновено естество, което развива и разгръща духовните семена в душата и ги подкрепя в тяхното възходящо развитие. Ближният е вече Блаженият, тъй щото е онзи, под чиито топлинни въздействия душевността се разтваря, напуска свитостта си, превъзмогва себе си, движи се, работи, разбира и познава.
Ближен е онзи, който вече се е потопил в сферата на Творчеството.
Свободен е онзи, който твори и е свободен, понеже е Ближен.
Той е Ближен по свобода, не по принуда. И в тази свобода той е Блажен Човек.
Tuesday, December 21, 2010
Блестящата мисъл
1. "В тихите простори на мисленето, което е дошло при самото себе си и има битие само в себе си, мълчат интересите, които движат живота на народите и на индивидите."
2. "Когато се впуснем в едно чувство, в една цел, в един интерес и се почувстваме ограничени, несвободни в тях, мястото, където можем да се изтръгнем от тях и да се върнем към свободата, е мястото на увереността в самия себе си, на чистата абстракция, на мисленето.
3. "Щом безкрайното е разумното, странен извод е да се каже, че разумът не е способен да познае разумното."
4. "Началото не е чистото нищо, а е едно нищо, от което трябва да произлезе нещо; следователно и битието вече се съдържа в началото. Следователно началото съдържа и двете, битие и нищо; то е единството от битие и нищо; или то е небитие, което е същевременно битие, и битие, което е същевременно небитие.
По-нататък, в началото битие и нищо са налице като различени; защото началото сочи към нещо друго; - началото е едно небитие, което е отнесено към битието като към нещо друго; това, което слага началото още не е; то едва отива към битието. Следователно началото съдържа битието като нещо такова, което се отдалечава от небитието или го снема като нещо противоположно на него.
Но по-нататък, това, което слага началото, вече е, обаче също толкова то още и не е. Следователно, противоположните битие и небитие, са непосредствено обединени в него; или началото е тяхното неразличено единство."
5. "За битието, което е опосредствано, ще запазим израза съществуване. Но някои навярно си представят битието например под образа на чистата светлина, като яснотата на непомраченото гледане, а нищото като чистата нощ, и свързват разликата между тях с това добре известно сетивно различие. Но в действителност, ако си представим по-точно и това гледане, лесно можем да установим, че в абсолютната яснота виждаме толкова много и толкова малко, колкото в абсолютната тъмнина, че едното гледане, както и другото, е чисто гледане, гледане на нищо. Чиста светлина и чиста тъмнина са две празноти, които са едно и също. Едва в определената светлина - а светлината се определя от тъмнината - ,следователно в помрачената светлина, а също така едва в определената тъмнина - а тъмнината се определя от светлината, - в осветлената тъмнина може да бъде различено нещо, тъй като едва помрачената светлина и осветлената тъмнина имат разликата в самите себе си и с това са определено битие, налично битие."
Георг Хегел, "Науката Логика"
Sunday, December 12, 2010
Едно твърде човешко наблюдение
Моля да ми простите грубостта, но днес върлува едно твърде забележително изпражнение сред хората, което гласи: "Не ни пука!" Да, това е едно твърде модерно, твърде своенравно изпражнение, което иска да се отлепи от реалността и да заживее свой собствен смрадлив живот. Но то е това, което хората сами си приготвят и разбира се също и това, което сами ще си изядат. Нали геният на народа казва: "Каквото надробиш, това и ще сърбаш." И нима не е върховно унижение да се храним с изпражненията си? Нима не можем да дадем от себе си свежи, вкусни плодове?
"Не ми пука" удря плода в земята, оставя го да изгние, обезличава го, осмърдява го и ние се ползваме само от изпражненията на съществуването. Нашите взаимоотношения са изпражнения, нашите стремежи са изпражнения, нашите страсти са изпражнения, нашите мисли са изпражнения, нашата култура е едно голямо изпражнение, хората се лекуват с изпражнения, нашите работни места, нашите държавни постове, нашите дипломни напъвания, нашите домове, нашите родове, нашите почивки и развлечения са развъдници на изпражнения!
"Не ми пука", това е безсилието да отгледаш един хубав плод.
"Не ми пука" е безсилието да образуваш една светла мисъл.
"Не ми пука" е неумението да излъчиш едно чисто чувство.
"Не ми пука" е неспособността да разбереш своят собствен живот, то е нехайството към живота на ближната душа.
"Не ми пука" е неспособността да имаш сълзи топли и възраждащи.
"Не ми пука" дава само сополи студени и болестни.
"Не ми пука", означава следното: "Аз съм глупак, значи всички са глупаци; аз съм тъпоъгълен, следователно всички са тъпоъгълници; аз съм болен, значи всички са болни; аз съм егоист, значи всички са егоисти; аз ходя на църква, значи всички трябва да ходят на църква; или, аз не ходя на църква, значи никой не трябва да ходи на църква; аз съм бял, значи всички трябва да са бели; или, аз съм черен, значи всички трябва да са черни; щом аз съм лъжец, значи всички лъжат; или, щом аз съм честен, значи всички други лъжат; аз вярвам, другите не вярват; аз съм прав, другите не са; аз имам право, другият няма; аз имам, другите не ме интересуват; или, всеки си има свое мнение - това са все издънки на непукизма!
Да, "не ми пука" е най-голямото изпражнение, ухаело някога на Земята. И явно трябва да бъде така, за да сме в състояние един ден да оценим както трябва вкусните плодове на бъдещия живот. Но дано дотогава не сме се вмирисали напълно...
"Не ми пука" удря плода в земята, оставя го да изгние, обезличава го, осмърдява го и ние се ползваме само от изпражненията на съществуването. Нашите взаимоотношения са изпражнения, нашите стремежи са изпражнения, нашите страсти са изпражнения, нашите мисли са изпражнения, нашата култура е едно голямо изпражнение, хората се лекуват с изпражнения, нашите работни места, нашите държавни постове, нашите дипломни напъвания, нашите домове, нашите родове, нашите почивки и развлечения са развъдници на изпражнения!
"Не ми пука", това е безсилието да отгледаш един хубав плод.
"Не ми пука" е безсилието да образуваш една светла мисъл.
"Не ми пука" е неумението да излъчиш едно чисто чувство.
"Не ми пука" е неспособността да разбереш своят собствен живот, то е нехайството към живота на ближната душа.
"Не ми пука" е неспособността да имаш сълзи топли и възраждащи.
"Не ми пука" дава само сополи студени и болестни.
"Не ми пука", означава следното: "Аз съм глупак, значи всички са глупаци; аз съм тъпоъгълен, следователно всички са тъпоъгълници; аз съм болен, значи всички са болни; аз съм егоист, значи всички са егоисти; аз ходя на църква, значи всички трябва да ходят на църква; или, аз не ходя на църква, значи никой не трябва да ходи на църква; аз съм бял, значи всички трябва да са бели; или, аз съм черен, значи всички трябва да са черни; щом аз съм лъжец, значи всички лъжат; или, щом аз съм честен, значи всички други лъжат; аз вярвам, другите не вярват; аз съм прав, другите не са; аз имам право, другият няма; аз имам, другите не ме интересуват; или, всеки си има свое мнение - това са все издънки на непукизма!
Да, "не ми пука" е най-голямото изпражнение, ухаело някога на Земята. И явно трябва да бъде така, за да сме в състояние един ден да оценим както трябва вкусните плодове на бъдещия живот. Но дано дотогава не сме се вмирисали напълно...
Sunday, November 28, 2010
Art and Knowledge III
"The moment we see green, red, blue, yellow, or any other color in a precious stone, we look back into an infinitely distant past. For (to repeat for emphasis) in beholding colors, we do not merely perceive what is contemporary, we look back into distant time-perspectives. Thus it is quite impossible to see a colored jewel merely in the present, just as it is impossible, while standing at the foot of a mountain, to see in close proximity the ruin at its top; being removed from it, we have to see it in perspective.
In confronting a topaz, say, we look back into time-perspective; look back upon the primal foundation of earthly creation, before the Lemurian epoch of evolution, and see this precious stone created out of the spiritual; that is why it appears yellow. Physics (I have characterized a recent stand) does something absurd. It places behind the world swirling atoms which are supposed to produce colors within us, when all the time it is divine-spiritual beings, creative in the infinitely distant past, who call forth, through colored minerals, a living memory of primeval acts of creativity. And we can press on to the plant world. Every spring, when a green carpet of plants is spread over the earth, whoever is able to understand this emergence of greenness sees not merely the present, but also the ancient Sun existence when the plant world was created out of the spiritual, in greenness. We see both mineral and plant colors in the right way when they stimulate us to see in nature the gods' primeval creative activity.
This requires an artistic living with color, which involves experiencing the plane as such. If someone covers the plane with blue, we should sense a retreat, a drawing back; if with red or yellow, we should feel an approach, a pressing forward. In other words, we acquire color-perspective instead of linear perspective: a sense for the plane, for the withdrawal and surging forward of color. In painting, the linear perspective which tries to create an impression of something essentially sculptural upon the plane falsifies; what must be acquired is a sense for the movement of color: intensive rather than extensive. Thus, if a true painter wishes to depict something aggressive, something eager to jump forward, he uses yellow-red; if something quiet, something retreating into the distance, blue-violet. Intensive color-perspective!
It is through color-perspective that painting gains a relationship to the spiritual. Strange that today painters chiefly ask themselves: Can we by rendering space more spatial transcend space? Then they try to depict, in a materialistic manner, a fourth dimension. But the fourth dimension can exist only through annihilation of the third, somewhat as debts annihilate wealth. For we do not, on leaving three-dimensional space, enter a four-dimensional space; or, better said, we enter a four-dimensional space which is two-dimensional, because the fourth dimension annihilates the third; only two remain as reality. If we rise from matter's three dimensions to the etheric element, we find everything oriented two-dimensionally, and can understand the etheric only if we conceive of it so. Now you may demur: Yes, but in the etheric I move from here to there, which is to say three-dimensionally. Very well, but the third dimension has no significance for the etheric, only the other two dimensions. The third dimension expresses itself through red, yellow, blue, violet, in the way explained; for in the etheric it is not the third dimension which changes, but color. Regardless of where the plane is placed, the colors change accordingly. Only then can we live with and in color; live two-dimensionally; rise from the spatial arts to those which, like painting, are two-dimensional. We overcome the merely spatial. Our feelings have no relation to the three space-dimensions; only our will. By their very nature, feelings are bound within two dimensions. That is why they are best represented by two-dimensional painting.
You see, we have to struggle free from three-dimensional matter if we would advance from architecture, costuming as an art, and sculpture. Painting is an art which man can experience inwardly. Whether he creates as a painter or just lives in and enjoys a painting, it is a soul event. He experiences inner by outer; experiences color-perspective. We cannot say, as in the case of architecture, that the soul is striving to create the forms it needs when it gazes back into the body; nor, as in the case of sculpture, that the soul is trying to depict man's shape in such a way that it is placed into space full of present meaning. None of this concerns painting. It makes no sense in painting to speak of anything as inside or outside; of the soul as inside or outside. In experiencing color the soul is within the spiritual. Really, what is experienced in painting — despite the imperfections of pigments — is the soul's free moving about in the cosmos."
Rudolf Steiner, 1923
In confronting a topaz, say, we look back into time-perspective; look back upon the primal foundation of earthly creation, before the Lemurian epoch of evolution, and see this precious stone created out of the spiritual; that is why it appears yellow. Physics (I have characterized a recent stand) does something absurd. It places behind the world swirling atoms which are supposed to produce colors within us, when all the time it is divine-spiritual beings, creative in the infinitely distant past, who call forth, through colored minerals, a living memory of primeval acts of creativity. And we can press on to the plant world. Every spring, when a green carpet of plants is spread over the earth, whoever is able to understand this emergence of greenness sees not merely the present, but also the ancient Sun existence when the plant world was created out of the spiritual, in greenness. We see both mineral and plant colors in the right way when they stimulate us to see in nature the gods' primeval creative activity.
This requires an artistic living with color, which involves experiencing the plane as such. If someone covers the plane with blue, we should sense a retreat, a drawing back; if with red or yellow, we should feel an approach, a pressing forward. In other words, we acquire color-perspective instead of linear perspective: a sense for the plane, for the withdrawal and surging forward of color. In painting, the linear perspective which tries to create an impression of something essentially sculptural upon the plane falsifies; what must be acquired is a sense for the movement of color: intensive rather than extensive. Thus, if a true painter wishes to depict something aggressive, something eager to jump forward, he uses yellow-red; if something quiet, something retreating into the distance, blue-violet. Intensive color-perspective!
It is through color-perspective that painting gains a relationship to the spiritual. Strange that today painters chiefly ask themselves: Can we by rendering space more spatial transcend space? Then they try to depict, in a materialistic manner, a fourth dimension. But the fourth dimension can exist only through annihilation of the third, somewhat as debts annihilate wealth. For we do not, on leaving three-dimensional space, enter a four-dimensional space; or, better said, we enter a four-dimensional space which is two-dimensional, because the fourth dimension annihilates the third; only two remain as reality. If we rise from matter's three dimensions to the etheric element, we find everything oriented two-dimensionally, and can understand the etheric only if we conceive of it so. Now you may demur: Yes, but in the etheric I move from here to there, which is to say three-dimensionally. Very well, but the third dimension has no significance for the etheric, only the other two dimensions. The third dimension expresses itself through red, yellow, blue, violet, in the way explained; for in the etheric it is not the third dimension which changes, but color. Regardless of where the plane is placed, the colors change accordingly. Only then can we live with and in color; live two-dimensionally; rise from the spatial arts to those which, like painting, are two-dimensional. We overcome the merely spatial. Our feelings have no relation to the three space-dimensions; only our will. By their very nature, feelings are bound within two dimensions. That is why they are best represented by two-dimensional painting.
You see, we have to struggle free from three-dimensional matter if we would advance from architecture, costuming as an art, and sculpture. Painting is an art which man can experience inwardly. Whether he creates as a painter or just lives in and enjoys a painting, it is a soul event. He experiences inner by outer; experiences color-perspective. We cannot say, as in the case of architecture, that the soul is striving to create the forms it needs when it gazes back into the body; nor, as in the case of sculpture, that the soul is trying to depict man's shape in such a way that it is placed into space full of present meaning. None of this concerns painting. It makes no sense in painting to speak of anything as inside or outside; of the soul as inside or outside. In experiencing color the soul is within the spiritual. Really, what is experienced in painting — despite the imperfections of pigments — is the soul's free moving about in the cosmos."
Rudolf Steiner, 1923
Изкуство и Познание, част III
"В същия миг, когато виждате зелените, червени, сини или жълти скъпоценни камъни, Вие фактически поглеждате назад в праминалото. Когато възприемаме едни или други цветове, ние не виждаме нещо, което съществува в същия този момент; когато възприемаме едни или други цветове, ние отправяме поглед назад към най-далечните перспективи на времето. Ние просто не сме в състояние да видим един цветен скъпоценен камък в настоящия момент, също както и намирайки се в подножието на една планина не можем да видим най-високия й връх в непосредствена близост до себе си. Именно защото сме отдалечени от съответния факт, ние трябва да го виждаме в перспектива.
Когато пред себе си имаме един топаз, ние го виждаме не в настоящия момент, а назад в перспективата на времето. И когато, разглеждайки скъпоценния камък, се взираме назад в перспективата на времето, ние виждаме самото създаване на Земята още преди Лемурийската епоха, виждаме и създаването на скъпоценния камък - като едно цветно образувание в духовния свят. И сега нашата физика предприема нещо извънредно абсурдно. Тя поставя целия този свят, заедно с неговите подвижни атоми, пред нас и заявява, че тъкмо те пораждат цветовете в нас, докато истината е съвсем друга: божествено-духовните Същества, потънали в непрекъсната творческа деятелност още от прадревни времена са тези, които оживяват в цветовете на минералния свят и пробуждат един жив спомен за техния прадревен съзидателен труд. Когато виждаме цветовете в неживата природа, ние влизаме във връзка с нея и стигаме до един жив спомен, отнасящ се до прадалечното минало. И всеки път, когато през пролетта зеленият растителен килим на Земята радва очите ни, тогава онзи, който действително разбира възникването на зеления цвят в природата, гледа не просто в настоящето, а се взира в епохата на Старото Слънце, когато от силите на духовния свят беше създадено цялото растително царство и това създаване - така вижда той нещата - протича в нюансите на зеления цвят. Накратко: ние действително виждаме цветовете в природата само тогава, когато цветовете ни карат да се взираме в прадалечното творчество на Боговете.
За тази цел обаче ние се нуждаем най-вече от художествената способност да живеем с цветовете...Защото ние трябва да овладеем именно цветната перспектива, а не линей- ната перспектива: усетът за повърхността, за отдалечаването и приближаването не като функции на линейната перспектива, която всъщност винаги се стреми да изопачи пластичния елемент в рамките на тази или онази повърхност, усетът за такова оцветяване на повърхностите, което е по-скоро интензивно, а не екстензивно. Когато искам да подскажа агресивния характер на това, което е на повърхността и което просто иска да се нахвърли върху мен, тогава аз прибягвам до жълто-червеното. Ако то е спокойно, сдържано и се оттегля назад, тогава аз прибягвам до синьо-виолетовото. Ето това е цветната перспектива!"
"Забележително е, че днешните хора се стремят да направят пространството още по-пространствено. Те искат да излязат извън пространството и по един чисто материалистичен начин въвеждат така нареченото четвърто измерение. Обаче това четвърто измерение изобщо не съществува, то чисто и просто унищожава третото измерение, както - бих казал - дълговете унищожават имуществото. Излизайки от триизмерното пространство ние не попадаме в никакво четириизмерно пространство; ние попадаме в едно четвърто пространство, което е двуизмерно, защото четвъртото измерение унищожава третото, така че действителни остават само двете измерения, и когато се издигаме от трите измерения на физическия свят, отправяйки се към етерния свят, всичко е ориентирано според двете измерения.
Третото измерение винаги се изразява чрез нюансираното червено, жълто, синьо, виолетово, които аз нанасям върху повърхността, независимо дали тя е разположена тук или там; в етерния свят се променя не третото измерение, а само цветът; и няма никакво значение къде аз поставям повърхността, понеже аз трябва само да променя цвета. Така човек стига до способността да живее с цвета, да живее с цвета в две измерения. По този начин обаче той се издига от пространствените изкуства към онези изкуства, каквото е например живописта, които са двуизмерни и така той преодолява чисто пространствения свят. Онова, което живее в нас като чувства, няма никакво отношение към трите пространствени измерения; само волята има отношение към тях, но не и чувствата, които винаги остават затворени в двете измерения. Ето как, вниквайки в двете измерения, ние съумяваме да пренесем чувствения елемент в живописта, където той бива изживян в две измерения.
Така живописта се превръща в едно изкуство, за което бихме могли да кажем: ето, сега човекът изживява живописта по един вътрешен, душевен начин, защото - създавайки и наслаждавайки се на живописта - той извършва един вътрешен, душевен акт. Обаче всъщност той изживява нещо, което е външно и което се намира в перспективата на цветовете. Сега вече няма никаква разлика между вътрешно и външно. Ние не можем да твърдим, както сме свикнали да правим това при архитектурата, че - вглеждайки се в тялото - душата би искала да създаде формите, от които се нуждае. В пластиката душата би искала, следвайки ваятелски оформената човешка фигура, да създаде съответните форми, така че човекът да заеме своето естествено място в настоящия пространствен свят. В живописта всичко това няма никакво значение. В живописта просто няма никакъв смисъл да говорим, че нещо - респективно душата - се намира вътре или вън. Живеейки в цветовете, душата непрекъснато пребивава в духовния свят. Това, което изживяваме в живописта, отговаря на свободното движение, което е присъщо на душата в Космоса."
Рудолф Щайнер, 1923г.
Когато пред себе си имаме един топаз, ние го виждаме не в настоящия момент, а назад в перспективата на времето. И когато, разглеждайки скъпоценния камък, се взираме назад в перспективата на времето, ние виждаме самото създаване на Земята още преди Лемурийската епоха, виждаме и създаването на скъпоценния камък - като едно цветно образувание в духовния свят. И сега нашата физика предприема нещо извънредно абсурдно. Тя поставя целия този свят, заедно с неговите подвижни атоми, пред нас и заявява, че тъкмо те пораждат цветовете в нас, докато истината е съвсем друга: божествено-духовните Същества, потънали в непрекъсната творческа деятелност още от прадревни времена са тези, които оживяват в цветовете на минералния свят и пробуждат един жив спомен за техния прадревен съзидателен труд. Когато виждаме цветовете в неживата природа, ние влизаме във връзка с нея и стигаме до един жив спомен, отнасящ се до прадалечното минало. И всеки път, когато през пролетта зеленият растителен килим на Земята радва очите ни, тогава онзи, който действително разбира възникването на зеления цвят в природата, гледа не просто в настоящето, а се взира в епохата на Старото Слънце, когато от силите на духовния свят беше създадено цялото растително царство и това създаване - така вижда той нещата - протича в нюансите на зеления цвят. Накратко: ние действително виждаме цветовете в природата само тогава, когато цветовете ни карат да се взираме в прадалечното творчество на Боговете.
За тази цел обаче ние се нуждаем най-вече от художествената способност да живеем с цветовете...Защото ние трябва да овладеем именно цветната перспектива, а не линей- ната перспектива: усетът за повърхността, за отдалечаването и приближаването не като функции на линейната перспектива, която всъщност винаги се стреми да изопачи пластичния елемент в рамките на тази или онази повърхност, усетът за такова оцветяване на повърхностите, което е по-скоро интензивно, а не екстензивно. Когато искам да подскажа агресивния характер на това, което е на повърхността и което просто иска да се нахвърли върху мен, тогава аз прибягвам до жълто-червеното. Ако то е спокойно, сдържано и се оттегля назад, тогава аз прибягвам до синьо-виолетовото. Ето това е цветната перспектива!"
"Забележително е, че днешните хора се стремят да направят пространството още по-пространствено. Те искат да излязат извън пространството и по един чисто материалистичен начин въвеждат така нареченото четвърто измерение. Обаче това четвърто измерение изобщо не съществува, то чисто и просто унищожава третото измерение, както - бих казал - дълговете унищожават имуществото. Излизайки от триизмерното пространство ние не попадаме в никакво четириизмерно пространство; ние попадаме в едно четвърто пространство, което е двуизмерно, защото четвъртото измерение унищожава третото, така че действителни остават само двете измерения, и когато се издигаме от трите измерения на физическия свят, отправяйки се към етерния свят, всичко е ориентирано според двете измерения.
Третото измерение винаги се изразява чрез нюансираното червено, жълто, синьо, виолетово, които аз нанасям върху повърхността, независимо дали тя е разположена тук или там; в етерния свят се променя не третото измерение, а само цветът; и няма никакво значение къде аз поставям повърхността, понеже аз трябва само да променя цвета. Така човек стига до способността да живее с цвета, да живее с цвета в две измерения. По този начин обаче той се издига от пространствените изкуства към онези изкуства, каквото е например живописта, които са двуизмерни и така той преодолява чисто пространствения свят. Онова, което живее в нас като чувства, няма никакво отношение към трите пространствени измерения; само волята има отношение към тях, но не и чувствата, които винаги остават затворени в двете измерения. Ето как, вниквайки в двете измерения, ние съумяваме да пренесем чувствения елемент в живописта, където той бива изживян в две измерения.
Така живописта се превръща в едно изкуство, за което бихме могли да кажем: ето, сега човекът изживява живописта по един вътрешен, душевен начин, защото - създавайки и наслаждавайки се на живописта - той извършва един вътрешен, душевен акт. Обаче всъщност той изживява нещо, което е външно и което се намира в перспективата на цветовете. Сега вече няма никаква разлика между вътрешно и външно. Ние не можем да твърдим, както сме свикнали да правим това при архитектурата, че - вглеждайки се в тялото - душата би искала да създаде формите, от които се нуждае. В пластиката душата би искала, следвайки ваятелски оформената човешка фигура, да създаде съответните форми, така че човекът да заеме своето естествено място в настоящия пространствен свят. В живописта всичко това няма никакво значение. В живописта просто няма никакъв смисъл да говорим, че нещо - респективно душата - се намира вътре или вън. Живеейки в цветовете, душата непрекъснато пребивава в духовния свят. Това, което изживяваме в живописта, отговаря на свободното движение, което е присъщо на душата в Космоса."
Рудолф Щайнер, 1923г.
Wednesday, November 17, 2010
Живата Църква!
Не Библията е опорочила църквата, а църквата опорочи Библията.
Не религията опорочи живота на човека, а човекът опорочи религията. Псевдочовекът създаде псевдорелигия. Всичко, което е извън религията на светлата душа е псевдорелигия, идол.
Не хората не трябва да забравят, че са християни, а християните не трябва да забравят, че са хора. Християнството не е мъртво, то сега се ражда.
Не държавността е безбожна, а вярата в държавността. Чудят се кой е породил кривата вяра? Правоверните, когато решиха, че са по-прави и верни от Верния и Правдивия. Истински правоверни няма ли? Има, но са от друг свят – Божествената Църква. Кой е този свят? За който никой не проповядва. Ами какво проповядва църквата? Че си длъжен да се покаеш за неща, за които твоят “изповедник” и не помисля да се покае. (Защо е това покаяние пред свещеник, след като свещеник и изповедник е сам Господ? Човек се изповядва пред човека, смъртен пред смъртния, поради страха, слабоверието и отдалечеността си от Бога.)
Не църквата ще спаси хората, а хората ще спасят църквата (душата си), чрез Христа. Първоначалният смисъл на църквата трябва да бъде възвърнат – смисълът е сърцето да бъде Църква и Божествен олтар. Църквата обича да пустослови за Разпятието, за Кръста, защото самата тя кове нови кръстове и разпъва (незаинтересоваността и индиферентността, и отчуждението са кръстове, с които също се разпъва!). Силата на Христовото Учение не е в Неговото разпване, в Неговите чудеса (какво по-голямо чудо от Неговото въплъщение в човешко тяло?), в Неговото унижение пред света, а във връзката Му с всяка душа, в готовността Му да я въздигне и да се застъпи за нея (както се застъпи за Адам). Изопачението в религиозните учения е това, че Христос по странен начин е низвергнат от живота преди смъртта и е положен след смъртта на човека, когато или ще го посрещне разсърден или с прегръдка. Но Христос присъства силно и мощно именно тук, в земното битие, ако щете, в земното ежедневие, за да определи бъдещото небесно и бъдещото земно. Каквото и да говорят, заблудата е допусната умишлено, тъй като църквата иска изцяло да е властелин на земята. Това е кесаревщина, а не църковност. В Църквата, в Която живее Христос, няма спорове, защото Христос е самата Църква. Църквата, в която живее Христос, не може да изгори, не може да се срути, не може да се реставрира, не може да се опорочи. Душата, приела Христос, не може да бъде опорочена или изгорена. В Христовата Църква свещите не изгарят, защото са души, там умрели не се опяват, защото са духове, защото всички възкръсват в Църквата, Която е Христос: смърт няма там. Христовата Църква не слугува на държавата, нито държавата слугува на църквата, но всички са синове и дъщери на Единния Всевишен. Не виждате ли, че разединението между църквите е посегателство над Единността? Божият служител, не господар, не владика, не съдия, не заповедник, не е член на никоя земна църква, секта или партия; той е член, орган, съставна част от Волята Божия.
Църквата не е донесла заблудите, но тя ги потвърди и узакони. “Пригответе пътя за Господа, прави направете пътеките Му.”
“Земята ще открие кървите си, и не ще покрие вече убитите си.” (Исаия, 26:21) Ритуалите бяха. Църквите бяха. Религиите бяха. Сектите бяха. Суеверията бяха. Проляха достатъчно кръв. Христос ги прие в себе Си, за да ги разпъне на кръста – не Той, а те бидоха разпнати.
Заблуда е да се мисли, че Христос създаде църквата, още повече в днешният й безформен вид, или че църквата е създала “мита” за Христос (идва време, когато църквата ще се превърне в легенда, в праисторически мит; под ръководството на Христос, душите се готвят постепенно да завладеят земята). Самият Христос Господ е Църквата Небесна!! Земната църква не е Христос и не е Христова, защото не е Небесна, и е земна, тъй щото още благоговее пред разпятието, още не е свалила Христа от кръста, защото тя самата не да даде и не дава пример и не се окачи на кръста, а с всички сили се стреми да пази неутралитет пред ония, които разпват, още е впила език в кръвта Му и лочи от нея, още не е приела космичността на Спасението за настояще (понеже гледа с кесаревите очи), а постоянно Го връща в миналото (като че ли там е Истината!), още не е приела факта, че Христос не разпъна Своята Божественост, а своята човешкост, тоест, Той разпна земната църква, земната заблуда, земната илюзия на телата (която днес е още по-задълбочена и кризисно-проблематична), за да даде ход на душевната реалност (тази, която е размита от богословски, както и от научно-лаишки понятия) – да, Той разпна земната църква, преди още тя да е била дума или понятие; разпна я, защото предвиждаше нейните деяния, с които тя Го разпъва до ден днешен и отрицава със закона Неговото поучение, Благодатно и Любовно, като го изопачава (непосветените винаги се познават по това, че нямат правилен подход и разбиране относно тайнствената връзка между Моисеевите закони и Христовите поучения, те не могат да направят ясната, мистична връзка между Стария и Новия завет). И ако църквата продължава да набива в съзнанието на днешния човек неговата грехота (а днешният човек е болезнено свободолюбив), то това е, защото не е наясно с богоподобието му, с истинската човешка природа, с еволюцията на човешкото съзнание ( кепенците върху очите на църковистите, канонистите и подмолниците от религиозен тип, не им позволяват да проумеят що е това еволюция и че и тя крие своя висш Божествен смисъл, както и че голяма част от това, което те с благоговение назовават “Божи Промисъл”, всъщност е Еволюирането на душата в нейната земна обвивка), нито с това, що е духът човешки или душата човешка, а още по-малко що е човекът и каква точно е ролята му в грандиозното здание на Сътворението; тези отговори са достъпни единствено за Христовите Братя. Гонението на “друговерците” е подигравка с Христовата Любов, а настъпването на войнствените друговерци в днешно време против християнския свят, е заплатата ни за тази подигравка; и вместо да се пристъпва с трагичен фанатизъм към трагични образи като този на Нострадамус и да се крещи: “Той е видял кръв, войни” и прочее, нека с вдъхновен мистицизъм се задълбочим в своето многовековно Християнско естество и да излекуваме слепотата си, нека сами ние бъдем пророци на Светлото, Красивото и Смисленото настояще и бъдеще; кой каквото е видял, видял е; важното е ние какво ще видим! Христос даде кръвта Си за всички нас и ни прие като братя, сестри и деца, а църквата ни раздели на стада и ни пороби. Самата тя е робиня. Само робът изпитва желание да поробва. Тя говори за “врагове и приятели”, ала Христос няма врагове, нито защитници. Той слезе, за да повдигне човешкият дух, да му посочи Пътя, да му покаже Истината и да му даде Живота, а църквата буквално отрече, че човекът е дух от Духа! Тя, която векове наред смазваше човешката индивидуалност, като я обвиняваше в ерес, в сатанизъм и прочее, тъкмо тя днес и както винаги, работи в услуга на държавността, на интереса, на политиканството, тоест, на Дявола. Църквата не е представител на Христос на земята (изключвам единичните случаи на чистосърдечно отдадени служители), тя обезличава индивидуалностите, не допуска свободната им волеизява, а Христовото събитие се случи с цел добиването на образ, чрез Азовата изява. Човешката душа е Христовият свещеник и служител! “Тогава Иисус пак рече: Истина, истина ви казвам, Аз съм вратата на овцете. Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овцете. Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда вълка, че иде, и, като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и разпръсва. Той бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овцете. Аз съм добрият пастир и познавам Моите, и Моите Мене познават.” (Иоана, 10глава)
Отлъчването от църквата не е отлъчване от райската Градина, а е отлъчване на отлъчващите от разумния живот; анатемосването е деяние на антихристовата свирепа слепота и завист, жалък опит за господаруване, за терор над свободната човешка същност, за отричане на свободната изява. Истина е: Свободната воля на човека е свободна дотолкова, доколкото работи за благото на целия човешки род, за благото на цялата земя, на цялата вселена (което е различно от това, да се има в предвид само благото на семейството, на църквата, на общността като раздалечени от семействата, църквите и обществата по света и в джунглите)! “Не ми говори, аз си имам мнение”, е по-скоро себезатъпяване, отколкото себеразкритие, а още по-малко е себеизследване, себенамиране, себеразнищване. ( Затъпяването определено е последица от любопитството, което не се е съединило с Вдъхновението; преминавайки през любознателността, любопитството трябва да умре напълно и да се издигне, да се пресътвори като повсеместно вдъхновение и познание; ако човек поддържа любопитството си, без да го шлифова, без да го вложи в призванието на живота си, той наистина затъпява, тоест, губи напразно своята мисловна енергия, което от своя страна депресира органите на призванието и вместо да се развиват, те закърняват; любознателността и интелектуалността също не означават дълбочина и широчина на мирогледа; силите се използват правилно единствено на нивото на Вдъхновението, тук е всяка широчина и всяка дълбочина; замислете се, защо в по-отдалечените епохи на миналото, не е съществувала думата интелектуалец? По причина на несъществуващия материализъм! Потъването в материята е потъване в интелектуализма!) Нормалният душевен процес на израстване е вслушването в Истината и който не е готов да познае и да изслуша Божият Пратеник в себе си, който идва със Словото си всяка сутрин, той не е готов да има и мнение, тъй като не е способен да прогледне в областите над и зад мненията, не е способен все още да проникне в дълбините на собствената си душа и на своят небесен дух. Чувствителната душа познава кога небесният Човек изказва слово и кога земният човек говори от гледна точка на смъртта (рязко и безкомпромисно противопоставям чувствителната и виждаща душа на църковното преповтаряне на понятието “грешна душа”!). Тъй щото, дори тъй наречената от безверниците “всесилна смърт” няма свое мнение в света на Истината!
Който иска да докаже, че животът е живот, го превръща в смърт; който иска да докаже истината, я превръща в лъжа. Да, от живота идва смъртта и от истината – лъжата, но не от самите тях, а от преминаването им през света на свободното мнение. Ничие “свободно мнение” не може да различи свободата от робството, нито доброто от злото, нито истината от лъжата, нито нравственото от безнравственото, нито разумното от глупавото. Не мога да уважавам волята, която руши, възвеличавайки себе си; колкото и свободна да си мисли, че е, тя е робиня на заблудите; никога не бих нарекъл заблужденията свобода, по простата причина, че те не са освободили никого. Щом не сме свободни (въпреки, че не може да се обясни, всяко същество интуитивно усеща що е свободата), значи почвата под краката на цялото човечество е хлъзгаво заблуждение. И как мога да нарека свободна волята, която се себеразкъсва, след като е сляпа служителка на хищника? Слепотата свобода ли е? Тя воля ли е? Надменността свобода ли е? Тя воля ли е? Питието на смъртта освобождава ли, както питието на живота? Невъзприемчивостта към Доброто, към Смисъла, към Откровението, свобода ли е? Тя воля може ли да бъде? И що за сляпа надменност е под прикритието на свещеническото расо или професорската титла, да се считаш недосегаем? Каква хитроумна тъпота и каква тъпа хитрост! Толкова неща има за изучаване в този живот, на тази земя, които са фино свързани и водят към Висшия смисъл, колко още светове могат да се разкрият още тук, на земята, които също са части от Сътворението и са неразривно живо свързани с човека, а ние сме се накичили като вселенски мъдреци и се разхождаме като достойни и невинни овчици от Паството! Никакво Паство, това, с което сме се нагърбили се нарича ПАПство – папство в държавата, папство в семейството, папство на улицата, папство в религиозните учреждения, папство в библиотеките, в научните кръгове, в дворовете, в кръчмите, в избите, навсякъде папство. Всички са толкова умни, че винаги знаят кога да ръкопляскат, кого да ръкополагат, на кого да се подиграват, кого да хулят! Те не знаят кога и как да проявят милост или обич, или сдържаност, не знаят кога мислите им са мисли, кога чувствата им са чувства, кога очите им гледат и кога нищо не виждат, и все пак с цялата си надменност и “богобоязливост” отсъждат: “Оня там, не знам, има нещо в него; а пък другия е някакъв такъв...” Какво има в първия? Огледалце, огледалцето на интересите, огледалцето на смътните очаквания и желания, и, малко по късно, огледалцето на наказанието за кривогледото интересчийство! А какво няма във втория? Няма го образа на интереса. Какво носи обаче този човек в себе си, това е незначително важно! От малки до големи, хората постъпват по този начин, като умни професори, като мъдри свещеници; вместо да печелят разум, те го губят и проиграват. ( Най-често употребяваното название за хората по земята, съдържащо се в Свещените Книги изобщо, е названието “неразумни”, не “грешни”, а неразумни, скъпи църковисти. Това не е случайно!) Разхождаме се и си тананикаме войнствени или любовни песнички по тялото на сгърчената и осрана Земя, и вместо да се учим, ние създаваме папство след папство! Спонсорират се модерни църквички, спортни мижитурства, икономически шантавизми, но коя нация се е обърнала към нуждите на душата, коя нация, кой човек са положили тези нужди на Първо място в живота? Кой? Папата ли, владиката ли, енориашите ли, президентите ли, работодателите ли, работниците ли? Кой? Ония, на които обичта им стига за пет, за десет, за петдесет, за сто години, докато смъртта ги раздели? Ония ли, на които увереността в Истинското и Красивото, живее не повече от десетина земни години, и които след това проповядват на деца и внуци вече патентованото си Разочарование от живота, от любовта, от мечтите? “Защото камък ще извика из стената, и гредата из дърветата ще му отговори.” (Авакум, 2:11)
Когато обградиш истинското с отрицанието на немарливостта си и невежеството си, не извършваш ли насилие, не патентоваш ли своето разочарование? И защо считаш, че Истинското (не издекламираното!!) иска насилствено да влезе в теб, щом като преди това ти съвсем насилствено си го изгонил? Кой от нас е готов да приеме за нормален такъв свят, в който Истината е неканен гост, а лъжата е стопанката на дома? Тъй щото, по-склонни сме да посрещнем учтиво глупостта, нежели разумното Слово; по-склонни сме да вдишваме изкуствения аромат на временното, зад който ни очаква смрадта на лъжата, отколкото да приемем простичкия, животворен Дъх на Истината. С такава свободна воля ли се гордеем? Не е ли измислица тя в света на инквизицията и насилието, в света, където е от жив по-жив позора от трагичните сватби и мъчителните погребения? Свободна воля е да можеш да боравиш с всички Добродетели, съществуващи във Вселената (по етажите на Мирозданието, на всеки етаж и за всеки един от нас има по една кошница с добродетели, които трябва да приемем в себе си); да бъдеш приеман и нагостяван от всички същества, по всички земи и небеса на Необятността. Свободна воля е така да любиш, щото Господ да е твой Приятел; така да знаеш, че Господ да е твой Учител във вечността; така да постъпваш, че да си кост от ръката на Божиите Правда и Истина!
“Юдеите Му отговориха: Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство, и защото Ти, бидейки човек, правиш себе Си Бог.
Иисус им отговори: Не е ли писано във вашия закон: “Аз рекох, богове сте вие”?” (Иоана, 10глава)
Човеко, живей с тази мисъл и кажи си така:
Аз съм пръст от ръката, с която Господ посочва.
Аз съм пръст от ръката, с която Господ оре.
Аз съм пръст от ръката, с която Господ посява.
Пръст от ръката, с която Господ изпраща дарове.
Пръст от ръката, с която Господ гради и събаря.
Аз съм пръст от съдбата на човечеството, пръст от съдбата на земята, пръст от Небесния живот и Господ е мойта съдба!
Не слизам, ако Господ не ме пусне; не ще се изкача, ако Господ не ме привлече; не ще свия вляво, ако Господ не е там, нито вдясно, ако Господ не ме е повикал. По-добре да съм безгласен в усмивката, нежели надарен със слово през злобно присвитите устни. По-добре жив да е Господ в душата ми, отколкото душата ми да е мъртва в Господа!
Не религията опорочи живота на човека, а човекът опорочи религията. Псевдочовекът създаде псевдорелигия. Всичко, което е извън религията на светлата душа е псевдорелигия, идол.
Не хората не трябва да забравят, че са християни, а християните не трябва да забравят, че са хора. Християнството не е мъртво, то сега се ражда.
Не държавността е безбожна, а вярата в държавността. Чудят се кой е породил кривата вяра? Правоверните, когато решиха, че са по-прави и верни от Верния и Правдивия. Истински правоверни няма ли? Има, но са от друг свят – Божествената Църква. Кой е този свят? За който никой не проповядва. Ами какво проповядва църквата? Че си длъжен да се покаеш за неща, за които твоят “изповедник” и не помисля да се покае. (Защо е това покаяние пред свещеник, след като свещеник и изповедник е сам Господ? Човек се изповядва пред човека, смъртен пред смъртния, поради страха, слабоверието и отдалечеността си от Бога.)
Не църквата ще спаси хората, а хората ще спасят църквата (душата си), чрез Христа. Първоначалният смисъл на църквата трябва да бъде възвърнат – смисълът е сърцето да бъде Църква и Божествен олтар. Църквата обича да пустослови за Разпятието, за Кръста, защото самата тя кове нови кръстове и разпъва (незаинтересоваността и индиферентността, и отчуждението са кръстове, с които също се разпъва!). Силата на Христовото Учение не е в Неговото разпване, в Неговите чудеса (какво по-голямо чудо от Неговото въплъщение в човешко тяло?), в Неговото унижение пред света, а във връзката Му с всяка душа, в готовността Му да я въздигне и да се застъпи за нея (както се застъпи за Адам). Изопачението в религиозните учения е това, че Христос по странен начин е низвергнат от живота преди смъртта и е положен след смъртта на човека, когато или ще го посрещне разсърден или с прегръдка. Но Христос присъства силно и мощно именно тук, в земното битие, ако щете, в земното ежедневие, за да определи бъдещото небесно и бъдещото земно. Каквото и да говорят, заблудата е допусната умишлено, тъй като църквата иска изцяло да е властелин на земята. Това е кесаревщина, а не църковност. В Църквата, в Която живее Христос, няма спорове, защото Христос е самата Църква. Църквата, в която живее Христос, не може да изгори, не може да се срути, не може да се реставрира, не може да се опорочи. Душата, приела Христос, не може да бъде опорочена или изгорена. В Христовата Църква свещите не изгарят, защото са души, там умрели не се опяват, защото са духове, защото всички възкръсват в Църквата, Която е Христос: смърт няма там. Христовата Църква не слугува на държавата, нито държавата слугува на църквата, но всички са синове и дъщери на Единния Всевишен. Не виждате ли, че разединението между църквите е посегателство над Единността? Божият служител, не господар, не владика, не съдия, не заповедник, не е член на никоя земна църква, секта или партия; той е член, орган, съставна част от Волята Божия.
Църквата не е донесла заблудите, но тя ги потвърди и узакони. “Пригответе пътя за Господа, прави направете пътеките Му.”
“Земята ще открие кървите си, и не ще покрие вече убитите си.” (Исаия, 26:21) Ритуалите бяха. Църквите бяха. Религиите бяха. Сектите бяха. Суеверията бяха. Проляха достатъчно кръв. Христос ги прие в себе Си, за да ги разпъне на кръста – не Той, а те бидоха разпнати.
Заблуда е да се мисли, че Христос създаде църквата, още повече в днешният й безформен вид, или че църквата е създала “мита” за Христос (идва време, когато църквата ще се превърне в легенда, в праисторически мит; под ръководството на Христос, душите се готвят постепенно да завладеят земята). Самият Христос Господ е Църквата Небесна!! Земната църква не е Христос и не е Христова, защото не е Небесна, и е земна, тъй щото още благоговее пред разпятието, още не е свалила Христа от кръста, защото тя самата не да даде и не дава пример и не се окачи на кръста, а с всички сили се стреми да пази неутралитет пред ония, които разпват, още е впила език в кръвта Му и лочи от нея, още не е приела космичността на Спасението за настояще (понеже гледа с кесаревите очи), а постоянно Го връща в миналото (като че ли там е Истината!), още не е приела факта, че Христос не разпъна Своята Божественост, а своята човешкост, тоест, Той разпна земната църква, земната заблуда, земната илюзия на телата (която днес е още по-задълбочена и кризисно-проблематична), за да даде ход на душевната реалност (тази, която е размита от богословски, както и от научно-лаишки понятия) – да, Той разпна земната църква, преди още тя да е била дума или понятие; разпна я, защото предвиждаше нейните деяния, с които тя Го разпъва до ден днешен и отрицава със закона Неговото поучение, Благодатно и Любовно, като го изопачава (непосветените винаги се познават по това, че нямат правилен подход и разбиране относно тайнствената връзка между Моисеевите закони и Христовите поучения, те не могат да направят ясната, мистична връзка между Стария и Новия завет). И ако църквата продължава да набива в съзнанието на днешния човек неговата грехота (а днешният човек е болезнено свободолюбив), то това е, защото не е наясно с богоподобието му, с истинската човешка природа, с еволюцията на човешкото съзнание ( кепенците върху очите на църковистите, канонистите и подмолниците от религиозен тип, не им позволяват да проумеят що е това еволюция и че и тя крие своя висш Божествен смисъл, както и че голяма част от това, което те с благоговение назовават “Божи Промисъл”, всъщност е Еволюирането на душата в нейната земна обвивка), нито с това, що е духът човешки или душата човешка, а още по-малко що е човекът и каква точно е ролята му в грандиозното здание на Сътворението; тези отговори са достъпни единствено за Христовите Братя. Гонението на “друговерците” е подигравка с Христовата Любов, а настъпването на войнствените друговерци в днешно време против християнския свят, е заплатата ни за тази подигравка; и вместо да се пристъпва с трагичен фанатизъм към трагични образи като този на Нострадамус и да се крещи: “Той е видял кръв, войни” и прочее, нека с вдъхновен мистицизъм се задълбочим в своето многовековно Християнско естество и да излекуваме слепотата си, нека сами ние бъдем пророци на Светлото, Красивото и Смисленото настояще и бъдеще; кой каквото е видял, видял е; важното е ние какво ще видим! Христос даде кръвта Си за всички нас и ни прие като братя, сестри и деца, а църквата ни раздели на стада и ни пороби. Самата тя е робиня. Само робът изпитва желание да поробва. Тя говори за “врагове и приятели”, ала Христос няма врагове, нито защитници. Той слезе, за да повдигне човешкият дух, да му посочи Пътя, да му покаже Истината и да му даде Живота, а църквата буквално отрече, че човекът е дух от Духа! Тя, която векове наред смазваше човешката индивидуалност, като я обвиняваше в ерес, в сатанизъм и прочее, тъкмо тя днес и както винаги, работи в услуга на държавността, на интереса, на политиканството, тоест, на Дявола. Църквата не е представител на Христос на земята (изключвам единичните случаи на чистосърдечно отдадени служители), тя обезличава индивидуалностите, не допуска свободната им волеизява, а Христовото събитие се случи с цел добиването на образ, чрез Азовата изява. Човешката душа е Христовият свещеник и служител! “Тогава Иисус пак рече: Истина, истина ви казвам, Аз съм вратата на овцете. Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овцете. Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда вълка, че иде, и, като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и разпръсва. Той бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овцете. Аз съм добрият пастир и познавам Моите, и Моите Мене познават.” (Иоана, 10глава)
Отлъчването от църквата не е отлъчване от райската Градина, а е отлъчване на отлъчващите от разумния живот; анатемосването е деяние на антихристовата свирепа слепота и завист, жалък опит за господаруване, за терор над свободната човешка същност, за отричане на свободната изява. Истина е: Свободната воля на човека е свободна дотолкова, доколкото работи за благото на целия човешки род, за благото на цялата земя, на цялата вселена (което е различно от това, да се има в предвид само благото на семейството, на църквата, на общността като раздалечени от семействата, църквите и обществата по света и в джунглите)! “Не ми говори, аз си имам мнение”, е по-скоро себезатъпяване, отколкото себеразкритие, а още по-малко е себеизследване, себенамиране, себеразнищване. ( Затъпяването определено е последица от любопитството, което не се е съединило с Вдъхновението; преминавайки през любознателността, любопитството трябва да умре напълно и да се издигне, да се пресътвори като повсеместно вдъхновение и познание; ако човек поддържа любопитството си, без да го шлифова, без да го вложи в призванието на живота си, той наистина затъпява, тоест, губи напразно своята мисловна енергия, което от своя страна депресира органите на призванието и вместо да се развиват, те закърняват; любознателността и интелектуалността също не означават дълбочина и широчина на мирогледа; силите се използват правилно единствено на нивото на Вдъхновението, тук е всяка широчина и всяка дълбочина; замислете се, защо в по-отдалечените епохи на миналото, не е съществувала думата интелектуалец? По причина на несъществуващия материализъм! Потъването в материята е потъване в интелектуализма!) Нормалният душевен процес на израстване е вслушването в Истината и който не е готов да познае и да изслуша Божият Пратеник в себе си, който идва със Словото си всяка сутрин, той не е готов да има и мнение, тъй като не е способен да прогледне в областите над и зад мненията, не е способен все още да проникне в дълбините на собствената си душа и на своят небесен дух. Чувствителната душа познава кога небесният Човек изказва слово и кога земният човек говори от гледна точка на смъртта (рязко и безкомпромисно противопоставям чувствителната и виждаща душа на църковното преповтаряне на понятието “грешна душа”!). Тъй щото, дори тъй наречената от безверниците “всесилна смърт” няма свое мнение в света на Истината!
Който иска да докаже, че животът е живот, го превръща в смърт; който иска да докаже истината, я превръща в лъжа. Да, от живота идва смъртта и от истината – лъжата, но не от самите тях, а от преминаването им през света на свободното мнение. Ничие “свободно мнение” не може да различи свободата от робството, нито доброто от злото, нито истината от лъжата, нито нравственото от безнравственото, нито разумното от глупавото. Не мога да уважавам волята, която руши, възвеличавайки себе си; колкото и свободна да си мисли, че е, тя е робиня на заблудите; никога не бих нарекъл заблужденията свобода, по простата причина, че те не са освободили никого. Щом не сме свободни (въпреки, че не може да се обясни, всяко същество интуитивно усеща що е свободата), значи почвата под краката на цялото човечество е хлъзгаво заблуждение. И как мога да нарека свободна волята, която се себеразкъсва, след като е сляпа служителка на хищника? Слепотата свобода ли е? Тя воля ли е? Надменността свобода ли е? Тя воля ли е? Питието на смъртта освобождава ли, както питието на живота? Невъзприемчивостта към Доброто, към Смисъла, към Откровението, свобода ли е? Тя воля може ли да бъде? И що за сляпа надменност е под прикритието на свещеническото расо или професорската титла, да се считаш недосегаем? Каква хитроумна тъпота и каква тъпа хитрост! Толкова неща има за изучаване в този живот, на тази земя, които са фино свързани и водят към Висшия смисъл, колко още светове могат да се разкрият още тук, на земята, които също са части от Сътворението и са неразривно живо свързани с човека, а ние сме се накичили като вселенски мъдреци и се разхождаме като достойни и невинни овчици от Паството! Никакво Паство, това, с което сме се нагърбили се нарича ПАПство – папство в държавата, папство в семейството, папство на улицата, папство в религиозните учреждения, папство в библиотеките, в научните кръгове, в дворовете, в кръчмите, в избите, навсякъде папство. Всички са толкова умни, че винаги знаят кога да ръкопляскат, кого да ръкополагат, на кого да се подиграват, кого да хулят! Те не знаят кога и как да проявят милост или обич, или сдържаност, не знаят кога мислите им са мисли, кога чувствата им са чувства, кога очите им гледат и кога нищо не виждат, и все пак с цялата си надменност и “богобоязливост” отсъждат: “Оня там, не знам, има нещо в него; а пък другия е някакъв такъв...” Какво има в първия? Огледалце, огледалцето на интересите, огледалцето на смътните очаквания и желания, и, малко по късно, огледалцето на наказанието за кривогледото интересчийство! А какво няма във втория? Няма го образа на интереса. Какво носи обаче този човек в себе си, това е незначително важно! От малки до големи, хората постъпват по този начин, като умни професори, като мъдри свещеници; вместо да печелят разум, те го губят и проиграват. ( Най-често употребяваното название за хората по земята, съдържащо се в Свещените Книги изобщо, е названието “неразумни”, не “грешни”, а неразумни, скъпи църковисти. Това не е случайно!) Разхождаме се и си тананикаме войнствени или любовни песнички по тялото на сгърчената и осрана Земя, и вместо да се учим, ние създаваме папство след папство! Спонсорират се модерни църквички, спортни мижитурства, икономически шантавизми, но коя нация се е обърнала към нуждите на душата, коя нация, кой човек са положили тези нужди на Първо място в живота? Кой? Папата ли, владиката ли, енориашите ли, президентите ли, работодателите ли, работниците ли? Кой? Ония, на които обичта им стига за пет, за десет, за петдесет, за сто години, докато смъртта ги раздели? Ония ли, на които увереността в Истинското и Красивото, живее не повече от десетина земни години, и които след това проповядват на деца и внуци вече патентованото си Разочарование от живота, от любовта, от мечтите? “Защото камък ще извика из стената, и гредата из дърветата ще му отговори.” (Авакум, 2:11)
Когато обградиш истинското с отрицанието на немарливостта си и невежеството си, не извършваш ли насилие, не патентоваш ли своето разочарование? И защо считаш, че Истинското (не издекламираното!!) иска насилствено да влезе в теб, щом като преди това ти съвсем насилствено си го изгонил? Кой от нас е готов да приеме за нормален такъв свят, в който Истината е неканен гост, а лъжата е стопанката на дома? Тъй щото, по-склонни сме да посрещнем учтиво глупостта, нежели разумното Слово; по-склонни сме да вдишваме изкуствения аромат на временното, зад който ни очаква смрадта на лъжата, отколкото да приемем простичкия, животворен Дъх на Истината. С такава свободна воля ли се гордеем? Не е ли измислица тя в света на инквизицията и насилието, в света, където е от жив по-жив позора от трагичните сватби и мъчителните погребения? Свободна воля е да можеш да боравиш с всички Добродетели, съществуващи във Вселената (по етажите на Мирозданието, на всеки етаж и за всеки един от нас има по една кошница с добродетели, които трябва да приемем в себе си); да бъдеш приеман и нагостяван от всички същества, по всички земи и небеса на Необятността. Свободна воля е така да любиш, щото Господ да е твой Приятел; така да знаеш, че Господ да е твой Учител във вечността; така да постъпваш, че да си кост от ръката на Божиите Правда и Истина!
“Юдеите Му отговориха: Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство, и защото Ти, бидейки човек, правиш себе Си Бог.
Иисус им отговори: Не е ли писано във вашия закон: “Аз рекох, богове сте вие”?” (Иоана, 10глава)
Човеко, живей с тази мисъл и кажи си така:
Аз съм пръст от ръката, с която Господ посочва.
Аз съм пръст от ръката, с която Господ оре.
Аз съм пръст от ръката, с която Господ посява.
Пръст от ръката, с която Господ изпраща дарове.
Пръст от ръката, с която Господ гради и събаря.
Аз съм пръст от съдбата на човечеството, пръст от съдбата на земята, пръст от Небесния живот и Господ е мойта съдба!
Не слизам, ако Господ не ме пусне; не ще се изкача, ако Господ не ме привлече; не ще свия вляво, ако Господ не е там, нито вдясно, ако Господ не ме е повикал. По-добре да съм безгласен в усмивката, нежели надарен със слово през злобно присвитите устни. По-добре жив да е Господ в душата ми, отколкото душата ми да е мъртва в Господа!
Sunday, November 07, 2010
О, роде неверни!
"Сега като ме срещат, хората казват: Този еретик, този изедник, който носи новото учение. Казвам: Гответе се, всички християни ще бъдете повикани при Христа. Против вас е заведено дело. Христос ще ви пита: Какво чакахте досега, че от две хиляди години още не сте приложили моето учение?
Като се върнете по домовете си, ето какво трябва да направите: Съблечете белите си дрехи и се облечете в кожи, във вретища. Посипете главите си с пепел и кажете: Господи, ние опозорихме Твоето име! Не изпълнихме Твоята воля и Твоя закон и станахме за посмешище. Ако не знаете как се обличат кожени дрехи, аз ще ви покажа. Не гледайте моите дрехи. Те са модерни, но с такива дрехи човек не се спасява. Ако бях дошъл между спасените, другояче щях да бъда облечен; аз съм дошъл в ада, между вас. Тук се носи фрак. Аз ви намирам в ада и казвам: Мястото ви не е тук. Преди две хиляди години Христос ви изведе от ада. Какво търсите още тук? Хайде навън, горе! Горе е Земята. - Ами къщичките ни? - Това са къщичките на ада. Всички да излезете вън от този ад! Който излезе оттам, той ще бъде спасен. Това, което чувате около вас, е скърцане със зъби, а вие мислите, че то е култура. Да пази Господ от такава култура! Ад е Земята. Излезте вън от този ад."
Учителят Беинса Дуно, април, 1920г.
Като се върнете по домовете си, ето какво трябва да направите: Съблечете белите си дрехи и се облечете в кожи, във вретища. Посипете главите си с пепел и кажете: Господи, ние опозорихме Твоето име! Не изпълнихме Твоята воля и Твоя закон и станахме за посмешище. Ако не знаете как се обличат кожени дрехи, аз ще ви покажа. Не гледайте моите дрехи. Те са модерни, но с такива дрехи човек не се спасява. Ако бях дошъл между спасените, другояче щях да бъда облечен; аз съм дошъл в ада, между вас. Тук се носи фрак. Аз ви намирам в ада и казвам: Мястото ви не е тук. Преди две хиляди години Христос ви изведе от ада. Какво търсите още тук? Хайде навън, горе! Горе е Земята. - Ами къщичките ни? - Това са къщичките на ада. Всички да излезете вън от този ад! Който излезе оттам, той ще бъде спасен. Това, което чувате около вас, е скърцане със зъби, а вие мислите, че то е култура. Да пази Господ от такава култура! Ад е Земята. Излезте вън от този ад."
Учителят Беинса Дуно, април, 1920г.
Слънчева есен
Невъзможно е двама души да живеят в единомислие, ако третият не е Христос!
Тъй както идва Есента и дърветата събличат своите стари дрехи, така и аз трябва да съблека от себе си всичко старо и непотребно, за да разполагам със силата да посрещна зимата с едно истинско човешко достойнство! Защото чрез Есенното чистилище се уча да разбирам само едно: Моето достойнство е там, където е Христос Господ. Ако Христовото Войнство приеме моите скромни дарове, тогава аз ще осветявам зимната тъмнина. Ако ли не, ще ме обземе тъмнината, която аз не мога да осветя без Христовата светлина. И днес светлината свети в тъмнината, но тъмнината не разбира нищо. Обаче, за да огрея тъмнината си, аз съм длъжен да приема светлината на Христос, моят Покровител.
Из "Джобни размисли"
Тъй както идва Есента и дърветата събличат своите стари дрехи, така и аз трябва да съблека от себе си всичко старо и непотребно, за да разполагам със силата да посрещна зимата с едно истинско човешко достойнство! Защото чрез Есенното чистилище се уча да разбирам само едно: Моето достойнство е там, където е Христос Господ. Ако Христовото Войнство приеме моите скромни дарове, тогава аз ще осветявам зимната тъмнина. Ако ли не, ще ме обземе тъмнината, която аз не мога да осветя без Христовата светлина. И днес светлината свети в тъмнината, но тъмнината не разбира нищо. Обаче, за да огрея тъмнината си, аз съм длъжен да приема светлината на Христос, моят Покровител.
Из "Джобни размисли"
Sunday, October 31, 2010
The book of Job
"20:4 Knowest thou not this of old, since man was placed upon earth, 20:5 That the triumphing of the wicked is short, and the joy of the hypocrite but for a moment? 20:6 Though his excellency mount up to the heavens, and his head reach unto the clouds; 20:7 Yet he shall perish for ever like his own dung: they which have seen him shall say, Where is he? 20:8 He shall fly away as a dream, and shall not be found: yea, he shall be chased away as a vision of the night. 20:9 The eye also which saw him shall see him no more; neither shall his place any more behold him. 20:10 His children shall seek to please the poor, and his hands shall restore their goods. 20:11 His bones are full of the sin of his youth, which shall lie down with him in the dust. 20:12 Though wickedness be sweet in his mouth, though he hide it under his tongue; 20:13 Though he spare it, and forsake it not; but keep it still within his mouth: 20:14 Yet his meat in his bowels is turned, it is the gall of asps within him. 20:15 He hath swallowed down riches, and he shall vomit them up again: God shall cast them out of his belly. 20:16 He shall suck the poison of asps: the viper’s tongue shall slay him. 20:17 He shall not see the rivers, the floods, the brooks of honey and butter. 20:18 That which he laboured for shall he restore, and shall not swallow it down: according to his substance shall the restitution be, and he shall not rejoice therein. 20:19 Because he hath oppressed and hath forsaken the poor; because he hath violently taken away an house which he builded not; 20:20 Surely he shall not feel quietness in his belly, he shall not save of that which he desired. 20:21 There shall none of his meat be left; therefore shall no man look for his goods. 20:22 In the fulness of his sufficiency he shall be in straits: every hand of the wicked shall come upon him. 20:23 When he is about to fill his belly, God shall cast the fury of his wrath upon him, and shall rain it upon him while he is eating. 20:24 He shall flee from the iron weapon, and the bow of steel shall strike him through. 20:25 It is drawn, and cometh out of the body; yea, the glittering sword cometh out of his gall: terrors are upon him. 20:26 All darkness shall be hid in his secret places: a fire not blown shall consume him; it shall go ill with him that is left in his tabernacle. 20:27 The heaven shall reveal his iniquity; and the earth shall rise up against him. 20:28 The increase of his house shall depart, and his goods shall flow away in the day of his wrath. 20:29 This is the portion of a wicked man from God, and the heritage appointed unto him by God."
Книгата Иов, глава 20
"4. Нима не знаеш ти, че от памтивека, - от когато човек е поставен на земята, -
5. веселието на беззаконниците е кратковременно, и радостта на лицемереца е мигновена?
6. И до небеса да се издигне величието му, и до облаците да се допира главата му, -
7. той завинаги пропада, както мръсотиите му; които са го видели, ще кажат: де е той?
8. Като сън ще отлети, и не ще го намерят; и като нощно видение ще изчезне.
9. Което око го е видяло, не ще го вече види, и мястото му няма вече да го забележи.
10. Синовете му ще се подмилкват на сиромаси, и ръцете му ще върнат, каквото е ограбил.
11. Костите му са пълни с греховете на младините му, и с него ще легнат те в пръстта.
12. Ако злото е сладко в устата му, и той го крие под езика си,
13. пази и го не хвърля, а го държи в устата си, -
14. то тая негова храна в утробата му ще се превърне на аспидова жлъчка вътре в него.
15. Ще изблюва имота, що е гълтал: Бог ще го изтръгне из корема му.
16. Змийна отрова смучи той; езикът на ехидна ще го умъртви.
17. Няма да види потоци и реки от мед и мляко.
18. Спечеленото с труд ще върне, не ще погълне; според имота му ще стане и разплатата му, а той не ще се зарадва.
19. Защото гнетеше, напъждаше сиромаси; заграбваше къщи, които не беше градил;
20. не знаеше ситост в корема си, и в жаждата си нищо не щадеше.
21. Нищо се не отърваше от лакомията му, затова и щастието му не ще утрае.
22. При пълно изобилие, нему ще е тясно; всяка ръка на обидения ще се подигне върху него.
23. Кога има с какво да напълни корема му, Той ще проводи върху него яростта на Своя гняв и ще изсипе като дъжд върху му болести в плътта му.
24. Побегне ли от желязното оръжие, - меден лък ще го прониже;
25. ще вземе да вади стрелата, - и тя ще излезе из тялото, ще излезе с бляскавия си връх през жлъчката му; ужасите на смъртта ще връхлетят върху него!
26. Всичко мрачно е скрито в него; ще го гори огън, от никого нераздухван; зло ще постигне и останалото в шатрата му.
27. Небето ще открие беззаконието му, и земята ще въстане против него.
28. Ще изчезне богатството на къщата му; всичко ще се разпилее в деня на гнева Му.
29. Ето участта на беззаконния човек от Бога и наследието, определено нему от Вседържителя!"
5. веселието на беззаконниците е кратковременно, и радостта на лицемереца е мигновена?
6. И до небеса да се издигне величието му, и до облаците да се допира главата му, -
7. той завинаги пропада, както мръсотиите му; които са го видели, ще кажат: де е той?
8. Като сън ще отлети, и не ще го намерят; и като нощно видение ще изчезне.
9. Което око го е видяло, не ще го вече види, и мястото му няма вече да го забележи.
10. Синовете му ще се подмилкват на сиромаси, и ръцете му ще върнат, каквото е ограбил.
11. Костите му са пълни с греховете на младините му, и с него ще легнат те в пръстта.
12. Ако злото е сладко в устата му, и той го крие под езика си,
13. пази и го не хвърля, а го държи в устата си, -
14. то тая негова храна в утробата му ще се превърне на аспидова жлъчка вътре в него.
15. Ще изблюва имота, що е гълтал: Бог ще го изтръгне из корема му.
16. Змийна отрова смучи той; езикът на ехидна ще го умъртви.
17. Няма да види потоци и реки от мед и мляко.
18. Спечеленото с труд ще върне, не ще погълне; според имота му ще стане и разплатата му, а той не ще се зарадва.
19. Защото гнетеше, напъждаше сиромаси; заграбваше къщи, които не беше градил;
20. не знаеше ситост в корема си, и в жаждата си нищо не щадеше.
21. Нищо се не отърваше от лакомията му, затова и щастието му не ще утрае.
22. При пълно изобилие, нему ще е тясно; всяка ръка на обидения ще се подигне върху него.
23. Кога има с какво да напълни корема му, Той ще проводи върху него яростта на Своя гняв и ще изсипе като дъжд върху му болести в плътта му.
24. Побегне ли от желязното оръжие, - меден лък ще го прониже;
25. ще вземе да вади стрелата, - и тя ще излезе из тялото, ще излезе с бляскавия си връх през жлъчката му; ужасите на смъртта ще връхлетят върху него!
26. Всичко мрачно е скрито в него; ще го гори огън, от никого нераздухван; зло ще постигне и останалото в шатрата му.
27. Небето ще открие беззаконието му, и земята ще въстане против него.
28. Ще изчезне богатството на къщата му; всичко ще се разпилее в деня на гнева Му.
29. Ето участта на беззаконния човек от Бога и наследието, определено нему от Вседържителя!"
Friday, October 29, 2010
Study of Man IV
"Now what is the position with regard to spiritual work? Spiritual work, thinking, reading and so on, is always accompanied by bodily activity and by the continual decay and dying of organic matter. When we are too active in spirit and soul we have decayed organic matter within us. If we spend our entire day in learned work we have too much decayed organic matter in us by the evening, This works on in us, and disturbs restful sleep. Excessive spiritual work disturbs sleep just as excessive bodily work makes one sleep-sodden. But when we exert ourselves too much over soul-spiritual work, when, for instance, we read something difficult, and really have to think as we read (not exactly a favourite occupation nowadays), if we do too much difficult reading we fall asleep over it. Or if we listen, not to the trite platitudes of popular speakers or others who only say what we already know, but to people whose words we have to follow with our thoughts because they are telling us what we do not yet know — we get tired and sleep-sodden. It is well known that people who go to a lecture or concert because it is “the thing to do”, and do not give real thought or feeling to what is put before them, fall asleep at the first word, or the first note. Often they will sleep all through the lecture or concert which they have attended only from a sense of duty or of social obligation.
Now here again are two kinds of activity. Just as there is a difference between outward activity which has meaning and purpose and that which has no meaning, so there is a difference between the inner activity of thought and perception which goes on mechanically and that which is always accompanied by feelings. If we so carry out our work that continuous interest is combined with it, this interest and attention enlivens the activity of our breast system and prevents the nerves from decaying to an excessive degree. The more you merely skim along in your reading, the less you exert yourselves to take in what you read with really deep interest — the more you will be furthering the decay of substance within you. But the more you follow what you read with interest and warmth of feeling the more you will be furthering the blood activity, that is, that activity which keeps matter alive. And the more, too, you will be preventing mental activity from disturbing your sleep. When you have to cram for an examination you are assimilating a great deal in opposition to your interest. For if we only assimilated what aroused our interest we should not get through our examinations under modern conditions. It follows that cramming for an examination disturbs sleep and brings disorder into our normal life. This must be specially borne in mind where children are concerned. Therefore for children it is best of all, and most in accordance with an educational ideal, if we omit all cramming for examinations. That is, we should omit examinations altogether and let the school year finish as it began. As teachers we must feel it our duty to ask ourselves: why should the child undergo a test at all? I have always had him before me and I know quite well what he knows and does not know..."
"The intellectual part of man is very apt to become lazy and sluggish. And it will become most intensely sluggish if it is perpetually fed with materialistic thoughts. But if it is fed with thoughts, with mental pictures, won from the spirit it will take wings. Such thoughts, however, can only come into our souls by way of imagination...
...The need for imagination, a sense of truth, a feeling of responsibility, these are the three forces which are the very nerves of pedagogy. And whoever will receive pedagogy into himself, let him inscribe the following as a motto for his teaching:
Imbue thyself with the power of imagination,
Have courage for the truth,
Sharpen thy feeling for responsibility of soul.
Durchdringe dich mit Phantasiefähigkeit,
hebe den Mut zur Wahrheit,
schärfe dein Gefühl für seelische Verantwortlichkeit."
Rudolf Steiner, 1919, Stuttgart
Now here again are two kinds of activity. Just as there is a difference between outward activity which has meaning and purpose and that which has no meaning, so there is a difference between the inner activity of thought and perception which goes on mechanically and that which is always accompanied by feelings. If we so carry out our work that continuous interest is combined with it, this interest and attention enlivens the activity of our breast system and prevents the nerves from decaying to an excessive degree. The more you merely skim along in your reading, the less you exert yourselves to take in what you read with really deep interest — the more you will be furthering the decay of substance within you. But the more you follow what you read with interest and warmth of feeling the more you will be furthering the blood activity, that is, that activity which keeps matter alive. And the more, too, you will be preventing mental activity from disturbing your sleep. When you have to cram for an examination you are assimilating a great deal in opposition to your interest. For if we only assimilated what aroused our interest we should not get through our examinations under modern conditions. It follows that cramming for an examination disturbs sleep and brings disorder into our normal life. This must be specially borne in mind where children are concerned. Therefore for children it is best of all, and most in accordance with an educational ideal, if we omit all cramming for examinations. That is, we should omit examinations altogether and let the school year finish as it began. As teachers we must feel it our duty to ask ourselves: why should the child undergo a test at all? I have always had him before me and I know quite well what he knows and does not know..."
"The intellectual part of man is very apt to become lazy and sluggish. And it will become most intensely sluggish if it is perpetually fed with materialistic thoughts. But if it is fed with thoughts, with mental pictures, won from the spirit it will take wings. Such thoughts, however, can only come into our souls by way of imagination...
...The need for imagination, a sense of truth, a feeling of responsibility, these are the three forces which are the very nerves of pedagogy. And whoever will receive pedagogy into himself, let him inscribe the following as a motto for his teaching:
Imbue thyself with the power of imagination,
Have courage for the truth,
Sharpen thy feeling for responsibility of soul.
Durchdringe dich mit Phantasiefähigkeit,
hebe den Mut zur Wahrheit,
schärfe dein Gefühl für seelische Verantwortlichkeit."
Rudolf Steiner, 1919, Stuttgart
Човекознание IV
"Как стои въпросът с духовната работа? За нея - тоест, за мисленето, четенето и т.н. - е характерно това, че тя непрекъснато бива съпровождана от един вътрешен разпад на органичната материя, от непрекъснато умъртвяване на органичната материя. Ето защо, когато сме прекомерно ангажирани с духовно-душевни усилия, у нас се натрупва разпадаща се органична материя. И ако сме прекарали целия ден в научни занимания, вечерта ще носим в себе си твърде много разпадаща се органична материя, която сериозно смущава нашия спокоен сън. Прекомерните духовно-душевни усилия смущават съня, също както прекомерната физическа работа ни кара да заспиваме бързо и лесно. Когато обаче полагаме духовно-душевни усилия, за да се справим с един труден текст, тоест когато трябва да четем съсредоточено - нещо, което не е типично за днешните хора - ние също заспиваме. Същото става, когато сме принудени да слушаме не познатата и банална реч на един оратор или празните приказки на случайни хора, разменящи си добре известни отговори и фрази, а когато слушаме изказвания, които ни задължават да мислим крайно внимателно. Добре позната картина представляват онези, които посещават лекции или концерти, но без да са свикнали да мислят и да вникват в това, което им се предлага: те заспиват още при първата дума, при първия звук.
Както има разлика между смислената физическа дейност и безцелната двигателна активност, така има разлика между механично протичащата мисловна дейност и емоционално наситените мисловни занимания. Ако нашата духовно-душевна работа пробужда все по-голям интерес у нас, тогава тя стимулира дишането и забавя разрушителните процеси в нервната тъкан. Колкото по-повърхностно четете една книга, толкова повече ускорявате вътрешния разпад на материята. А колкото по-жадно и съсредоточено вниквате в даден текст, толкова повече укрепвате кръвоносната система и самата жизнеустойчивост на материята, с което не позволявате на духовните усилия да нарушат Вашия сън. Когато човек е принуден да чете за изпити, той прави това против своите интереси. Защото ако би следвал своите интереси - поне при съвременните условия на живот - той би пропаднал пред всяка изпитна комисия. Прекомерното четене за изпити има тези последици, че нарушава съня и внася истинско безредие в нормалния човешки живот. Децата не правят изключение. Напротив: за тях е най-добре изпитите в края на учебната година да бъдат изобщо премахнати! Напълно естествено е, краят и началото на учебната година да протичат по един и същ начин. Ако ние, като учители, добре разбираме своите задължения, рано или късно ще се запитаме: Но защо трябва да изпитвам детето? Нали то цяла година е било пред очите ми и аз прекрасно зная неговите силни и слаби страни!"
"Всичко онова, което идва като резултат от едни или други интелектуални усилия, има подчертана склонност да се превръща в нещо пасивно, в нещо гнило. И то става най-гнило и съмнително тогава, когато човек го подхранва само с материалистически представи. Живите представи, извлечени от Духа, имат съвършено друго въздействие - те окрилят човешкото същество. Обаче тези представи нахлуват в човешката душа само по пътя на фантазията...
...Необходимостта от фантазията, усетът към истината, чувството за отговорност - ето трите основни сили, които представляват същинския нерв на педагогиката. И който иска да приеме в себе си тази педагогика, нека да се ръководи от следното мото:
Изпълвай себе си със силите на фантазията,
Имай смелостта за истината,
Изостряй чувството си за душевна отговорност."
Рудолф Щайнер, Щутгарт, 1919г.
Както има разлика между смислената физическа дейност и безцелната двигателна активност, така има разлика между механично протичащата мисловна дейност и емоционално наситените мисловни занимания. Ако нашата духовно-душевна работа пробужда все по-голям интерес у нас, тогава тя стимулира дишането и забавя разрушителните процеси в нервната тъкан. Колкото по-повърхностно четете една книга, толкова повече ускорявате вътрешния разпад на материята. А колкото по-жадно и съсредоточено вниквате в даден текст, толкова повече укрепвате кръвоносната система и самата жизнеустойчивост на материята, с което не позволявате на духовните усилия да нарушат Вашия сън. Когато човек е принуден да чете за изпити, той прави това против своите интереси. Защото ако би следвал своите интереси - поне при съвременните условия на живот - той би пропаднал пред всяка изпитна комисия. Прекомерното четене за изпити има тези последици, че нарушава съня и внася истинско безредие в нормалния човешки живот. Децата не правят изключение. Напротив: за тях е най-добре изпитите в края на учебната година да бъдат изобщо премахнати! Напълно естествено е, краят и началото на учебната година да протичат по един и същ начин. Ако ние, като учители, добре разбираме своите задължения, рано или късно ще се запитаме: Но защо трябва да изпитвам детето? Нали то цяла година е било пред очите ми и аз прекрасно зная неговите силни и слаби страни!"
"Всичко онова, което идва като резултат от едни или други интелектуални усилия, има подчертана склонност да се превръща в нещо пасивно, в нещо гнило. И то става най-гнило и съмнително тогава, когато човек го подхранва само с материалистически представи. Живите представи, извлечени от Духа, имат съвършено друго въздействие - те окрилят човешкото същество. Обаче тези представи нахлуват в човешката душа само по пътя на фантазията...
...Необходимостта от фантазията, усетът към истината, чувството за отговорност - ето трите основни сили, които представляват същинския нерв на педагогиката. И който иска да приеме в себе си тази педагогика, нека да се ръководи от следното мото:
Изпълвай себе си със силите на фантазията,
Имай смелостта за истината,
Изостряй чувството си за душевна отговорност."
Рудолф Щайнер, Щутгарт, 1919г.
Tuesday, October 26, 2010
За вдъхновението (кратка бележка)
Страхлив е всеки, който не е вдъхновен.
Само вдъхновеният човек познава безстрашието.
Той е надминал гениалността, той се движи по пътеката на разумността, която води към портите на Мъдростта. А вратите на Мъдростта са врати на безстрашието. Следователно, единственият смел човек на земята е онзи, който е мъдър.
Едно огромно заблуждение е, когато се казва: "Щом човек умре, го заравят в гроба." Това е лъжа, лъжа с тежки последици. Аз казвам: Човешкият свят е гроб, от който ние трябва да възкръснем. Единственият начин да умрем, е да възкръснем; единственият начин да напуснем светът на илюзията е да възкръснем. Какво означава да възкръснем? То означава да умрем вдъхновени! Може ли някой да умре, ако никога не е живял? Може ли някой да живее, ако никога не е умирал? Затова казвам: Живее онзи, който е вдъхновен. Възкръсва онзи, който живее умирайки. Само вдъхновението възкресява!
Днес човечеството се множи, но земните блага намаляват. Защо? Защото вдъхновението е пресъхнало. Обаче в Книгата на живота пише така: В бъдеще само вдъхновеният ще ражда, само вдъхновеният ще образува плод, само вдъхновеният ще се радва, понеже само вдъхновеният ще живее. Само вдъхновеният ще сее, само той ще ръководи, само той ще пее и ще свири, понеже единствен той ще излъчва от себе си справедливост, мъдрост и свобода. Само вдъхновеният е свободен. Ето, днес е последният ден, в който невдъхновените образуват общества и държави. В бъдеще ще царува само едно общество - обществото на вдъхновените, държавата на вдъхновените, земята на вдъхновените.
Невдъхновените днес дават своите последни концерти, своите последни съвети, своите последни теории, те раждат своите последни уродливи паразити, своите последни недъгави закони, идеологии и лекарства. Така, в бъдещето, техният свят ще се нарича Гроб, тяхното слънце ще се нарича Пръст и пясък, тяхната луна ще се нарича Ковчег, техният живот ще се нарича Мъка.
Така е писано, така и ще бъде!
Из "Бележки от Бунището"
Само вдъхновеният човек познава безстрашието.
Той е надминал гениалността, той се движи по пътеката на разумността, която води към портите на Мъдростта. А вратите на Мъдростта са врати на безстрашието. Следователно, единственият смел човек на земята е онзи, който е мъдър.
Едно огромно заблуждение е, когато се казва: "Щом човек умре, го заравят в гроба." Това е лъжа, лъжа с тежки последици. Аз казвам: Човешкият свят е гроб, от който ние трябва да възкръснем. Единственият начин да умрем, е да възкръснем; единственият начин да напуснем светът на илюзията е да възкръснем. Какво означава да възкръснем? То означава да умрем вдъхновени! Може ли някой да умре, ако никога не е живял? Може ли някой да живее, ако никога не е умирал? Затова казвам: Живее онзи, който е вдъхновен. Възкръсва онзи, който живее умирайки. Само вдъхновението възкресява!
Днес човечеството се множи, но земните блага намаляват. Защо? Защото вдъхновението е пресъхнало. Обаче в Книгата на живота пише така: В бъдеще само вдъхновеният ще ражда, само вдъхновеният ще образува плод, само вдъхновеният ще се радва, понеже само вдъхновеният ще живее. Само вдъхновеният ще сее, само той ще ръководи, само той ще пее и ще свири, понеже единствен той ще излъчва от себе си справедливост, мъдрост и свобода. Само вдъхновеният е свободен. Ето, днес е последният ден, в който невдъхновените образуват общества и държави. В бъдеще ще царува само едно общество - обществото на вдъхновените, държавата на вдъхновените, земята на вдъхновените.
Невдъхновените днес дават своите последни концерти, своите последни съвети, своите последни теории, те раждат своите последни уродливи паразити, своите последни недъгави закони, идеологии и лекарства. Така, в бъдещето, техният свят ще се нарича Гроб, тяхното слънце ще се нарича Пръст и пясък, тяхната луна ще се нарича Ковчег, техният живот ще се нарича Мъка.
Така е писано, така и ще бъде!
Из "Бележки от Бунището"
Saturday, October 16, 2010
Обикновен и гениален
"Един американски младеж отишъл в Германия да следва философия. Той се срещнал с един знаменит професор по философия и го запитал: Господин професоре, имате ли някакъв кратък курс по философия? Аз искам да свърша курса по философия за шест месеца. Професорът се замислил и отговорил: "Имаме кратък курс по философия, но ще знаеш, че когато Бог иска да създаде тиква, употребява шест месеца. Когато иска да създаде дъб, Той употребява сто години."
"Мнозина искат да знаят дали даден човек ги обича. Само гениалният човек се обича, защото от праха той може да образува водни капки, от водните капки - кал, а от калта - хубави грънци. Следователно, който страда, без да може да си помогне, той е обикновен човек. Ако от праха и калта, които имате, не можете да изваете една светла постъпка, вие сте обикновени хора. Щом е дошъл на земята, човек трябва да бъде необикновен, да бъде скулптор - от праха и от калта да вае красиви статуи за бъдещето."
"Да обичаш някого, това значи да му дадеш по един лъч от Божествената топлина, светлина и сила, които Бог ти е дал. Не си ли готов да дадеш тези три лъча от себе си, ти не можеш да обичаш."
"Разумното сърце може да бъде учител на човешкия ум. Това, което умът научава за хиляда години, разумното сърце го научава само за един ден. Това, което разумното сърце е научило отдавна, умът едва сега го учи."
Учителят Беинса Дуно, 1939г.
"Мнозина искат да знаят дали даден човек ги обича. Само гениалният човек се обича, защото от праха той може да образува водни капки, от водните капки - кал, а от калта - хубави грънци. Следователно, който страда, без да може да си помогне, той е обикновен човек. Ако от праха и калта, които имате, не можете да изваете една светла постъпка, вие сте обикновени хора. Щом е дошъл на земята, човек трябва да бъде необикновен, да бъде скулптор - от праха и от калта да вае красиви статуи за бъдещето."
"Да обичаш някого, това значи да му дадеш по един лъч от Божествената топлина, светлина и сила, които Бог ти е дал. Не си ли готов да дадеш тези три лъча от себе си, ти не можеш да обичаш."
"Разумното сърце може да бъде учител на човешкия ум. Това, което умът научава за хиляда години, разумното сърце го научава само за един ден. Това, което разумното сърце е научило отдавна, умът едва сега го учи."
Учителят Беинса Дуно, 1939г.
Saturday, October 09, 2010
Духовна граматика 2
Ето го действителният парадокс на нашето съвремие:
Човекът казва за себе си "Аз съм", без да осъзнава своя Аз! В епохата на себеосъзнаването липсва себеосъзнаване. "Аз съм" може да каже за себе си само онзи, който дълбоко изстрадва своята Азовост, който е повел тази Азовост към истинската си духовна същност, към висините на човешкото развитие. Дълг на всяко човешко същество е да издигне Азовостта си към висшето "Аз съм"; обикновеното "Аз" и "Аз съм" са две различни степени на живота. Азовост, която потъва надолу, под чистата човещина, не може вече да съществува като истинска Азовост, просто защото не може да изпълни своето предназначение, тя става пречка за собственото си себеосъзнаване, или казано буквално, за собственото си Азовоставане. Когато Азовостта пристъпи прекалено дълбоко в материята (за това има безброй начини), тя неизбежно включва в принципното "Аз съм" безпринципното "Ти не си". Но човешкото "Аз съм" не може да се осъществи като реалност извън "Ти си". Ако някой се интересува какво точно означава определението "безбожие", може да изходи от казаното до тук - безбожието всъщност е безчовечност! Ние сме безчовечни, когато вършим само своите дела, но не и Божиите. Що е безчовечност? Тя се корени в съчетанието "Аз съм - Ти не си". "Аз съм - Ти си" точно затова е човечност, защото включва по правилен начин Божественото, тъй щото човечността води и сочи към Божествеността, иначе не е човечност. Каменното, растителното и животинското сочат към човека, понеже без него те не биха се появили в света. Така също и човешкото сочи към Божественото, понеже без Него то не би съществувало. Божественото ражда Човешкото, за да се роди Богочовешкото; чисто човешкото само по себе си е само стъпало към Богочовешкото.
Казано е: "Аз съм Алфа и Омега, началото и края". Един отделен камък не може да съществува сам по себе си, едно отделно растение или животно не могат да съществуват сами за себе си, а колко по-малко го може човекът! Това е значението на "Аз съм - Ти си". Наближават времена, и те не са толкова далече, когато всеки, който утвърждава в себе си "Аз съм - Ти не си", няма да може да понесе дори себе си, той ще обезличи себе си, той не ще има силата да нарече себе си "Аз съм", понеже ще е изгубил моста към "Ти си". Тогава постоянно утвърждаваното "Ти не си" ще се отрази в "Аз съм", ще го обземе, ще го обгърне, ще има силата да го превърне в "Аз не съм". Така че, "Аз съм - Ти не си" не е най-голямата опасност, която сполетява човечеството. "Моята религия говори истината, твоята - не!", това е пример за днешното "Аз съм - Ти не си". Но в бъдеще то ще потъне още по-дълбоко, там, където няма и религия, там, където високомерието на Азовостта е съкрушено и превърнато в "Аз не съм", в безсилие пред будността на съзнанието.
Днес духовната граматика е опорочена и обърната с надолу главата. Тя започва с "Аз", но това е заблуждение. "Той е, Аз съм, Ти си" - Той е Бог, Аз съм Христос и човеците, Ти си Божият Дух в човеците. Господ, аз и моят ближен. Нито Аз, нито Ти сме преди Господа, защото "Той е" нашето Начало От себе Си, "Той е" нашият Край В себе Си. "Аз съм" посредникът между Господа и моят ближен; "Ти си" посредникът между Господа и мене. Аз съм "Аз", когато Господ ме издига до себе Си, до "Аз съм", тъй като "Той е". Тогава "Аз" понасям себе си в Господа. Но преди това, придобивам силата и смелостта да възвися моето "Аз" към Господа едва тогава, когато в "Аз съм" съм втъкал по правилен начин "Ти си", когато съм изстрадал това втъкаване с цялото си същество. Да изстрадаме Аза, означава да прескочим бездната на "Ти не си"! Тогава е налице себеосъзнаването и себепознаването. Не и преди това!
Днес е на мода да се говорят врели-некипели по такива дълбоки въпроси, и то да се "обсъждат" от начетени духовници и буквоядци, философи и езотерици, които бълват или невероятни измислици, или се запъват и объркват в собствените си фантасмагории. Техните изрази и термини са или прочетени от някъде и добре назубрени, или съвсем са опразнени от каквото и да е здравословно съдържание. Само че становищата и понятията трябва да се изживяват, да проникват чак в течението на кръвта, в туптенето на всички органи и в самата задушевност на човешкото същество, да не се спира никъде, да се продължава все напред. Сега навсякъде чувате думата "егоизъм", но не навсякъде ще видите съзнанието за реалното й значение, за реалната й цена. Бидейки егоисти, ние обвиняваме някого в същото! Затова, когато човек осъществява едно не пасивно, но активно съзерцание, може да каже: Хората оценяват понятието "егоизъм" точно толкова, колкото оценяват и осъзнават своето всекидневно и ежеминутно "Аз съм". А философите и духовните буквоядци могат да се перчат колкото си искат със своите теореми за Себепознанието, могат колкото си искат да считат хипотезите си за истина, могат да напишат стотици томове, могат и да прочетат стотици томове, без повечето от тях да имат и най-беглата представа за това, каква страшна бездна е застанала между човечеството и любимата модерна думичка - Себепознание!
В сърцата и душите първо се записва най-новата духовна граматика, след нея предстои Себепознанието. Тя е основата, въведението. Ето го и част от самото въведение:
Кои са "Всички Те"? Това сме "Всички Ние". Кои са "Всички Ние"? Това сме "Аз и Ти". "Аз и Ти" сме "Ние и Вие". "Те" са "Аз и Ти". "Ние, вие, те" е само проекция на "Аз и Ти". Те не съществуват. "Те" са "ние", а "ние" сме "Той, аз и ти". "Аз съм", защото Той е "Аз съм". Ти си "Аз съм", защото Той е "Аз съм" в теб. "Аз съм" е нещо велико, но Този, Който е "Аз съм", изпраща "Теб" или "Ти си", за да мога "Аз" и всеки "Аз съм" да премине бездната като индивидуалност, а не да потъне в обезобразеното "Аз не съм". "Аз съм" дава образът и подобието. При "Аз не съм" няма образ, понеже той е повлечен надолу, в бездната на "Ти не си". "Аз съм" няма никакъв образ, без "Ти си". "Той" не може да е само "Той е", иначе "Аз" не бих могъл да бъда и "Ти" не би могъл да бъдеш. Затова Той е "Аз съм" в "Ти си" и "Ти си" в "Аз съм". "Той" е "Те и Ние" едновременно. Поради това никой не може да бъде "Аз съм" без Него, без "Той е". "Той не е", означава "Ти не си", което означава, че "Аз не съм". Ако аз съм "Аз", тогава и ти си "Аз", а Той е "Аз съм" в нас. Ако "Той" не ни обединява, нито Аз, нито Ти ще бъдем Азове. "Аз съм", който е в мен и "Аз съм", който е в теб, е един и същ "Аз"; Той те гледа през моята душа, както гледа и мен през твоята душа; но и аз гледам Него в теб и ти гледаш Него в мен.
"Той, Аз, Ти" е реалност. "Ние, Вие, Те" е относителна реалност, то е абстракция. "Аз" или "Ти" не контактуват с "Те", защото когато някой от "Тях" се доближи до мен, до "Аз съм", той се превръща в "Ти", в теб - от абстрактното "Те" той става конкретното "Ти". Всеки един от "Ние" всъщност е "Аз съм". "Ние" е сбор от Азове. То е "Ние" само от гледната точка на относителността. Но как се нарича множеството Азове извън относителността? "Той е", Който пребъдва във "Всички".
Оттук започва Себепознанието!
Човекът казва за себе си "Аз съм", без да осъзнава своя Аз! В епохата на себеосъзнаването липсва себеосъзнаване. "Аз съм" може да каже за себе си само онзи, който дълбоко изстрадва своята Азовост, който е повел тази Азовост към истинската си духовна същност, към висините на човешкото развитие. Дълг на всяко човешко същество е да издигне Азовостта си към висшето "Аз съм"; обикновеното "Аз" и "Аз съм" са две различни степени на живота. Азовост, която потъва надолу, под чистата човещина, не може вече да съществува като истинска Азовост, просто защото не може да изпълни своето предназначение, тя става пречка за собственото си себеосъзнаване, или казано буквално, за собственото си Азовоставане. Когато Азовостта пристъпи прекалено дълбоко в материята (за това има безброй начини), тя неизбежно включва в принципното "Аз съм" безпринципното "Ти не си". Но човешкото "Аз съм" не може да се осъществи като реалност извън "Ти си". Ако някой се интересува какво точно означава определението "безбожие", може да изходи от казаното до тук - безбожието всъщност е безчовечност! Ние сме безчовечни, когато вършим само своите дела, но не и Божиите. Що е безчовечност? Тя се корени в съчетанието "Аз съм - Ти не си". "Аз съм - Ти си" точно затова е човечност, защото включва по правилен начин Божественото, тъй щото човечността води и сочи към Божествеността, иначе не е човечност. Каменното, растителното и животинското сочат към човека, понеже без него те не биха се появили в света. Така също и човешкото сочи към Божественото, понеже без Него то не би съществувало. Божественото ражда Човешкото, за да се роди Богочовешкото; чисто човешкото само по себе си е само стъпало към Богочовешкото.
Казано е: "Аз съм Алфа и Омега, началото и края". Един отделен камък не може да съществува сам по себе си, едно отделно растение или животно не могат да съществуват сами за себе си, а колко по-малко го може човекът! Това е значението на "Аз съм - Ти си". Наближават времена, и те не са толкова далече, когато всеки, който утвърждава в себе си "Аз съм - Ти не си", няма да може да понесе дори себе си, той ще обезличи себе си, той не ще има силата да нарече себе си "Аз съм", понеже ще е изгубил моста към "Ти си". Тогава постоянно утвърждаваното "Ти не си" ще се отрази в "Аз съм", ще го обземе, ще го обгърне, ще има силата да го превърне в "Аз не съм". Така че, "Аз съм - Ти не си" не е най-голямата опасност, която сполетява човечеството. "Моята религия говори истината, твоята - не!", това е пример за днешното "Аз съм - Ти не си". Но в бъдеще то ще потъне още по-дълбоко, там, където няма и религия, там, където високомерието на Азовостта е съкрушено и превърнато в "Аз не съм", в безсилие пред будността на съзнанието.
Днес духовната граматика е опорочена и обърната с надолу главата. Тя започва с "Аз", но това е заблуждение. "Той е, Аз съм, Ти си" - Той е Бог, Аз съм Христос и човеците, Ти си Божият Дух в човеците. Господ, аз и моят ближен. Нито Аз, нито Ти сме преди Господа, защото "Той е" нашето Начало От себе Си, "Той е" нашият Край В себе Си. "Аз съм" посредникът между Господа и моят ближен; "Ти си" посредникът между Господа и мене. Аз съм "Аз", когато Господ ме издига до себе Си, до "Аз съм", тъй като "Той е". Тогава "Аз" понасям себе си в Господа. Но преди това, придобивам силата и смелостта да възвися моето "Аз" към Господа едва тогава, когато в "Аз съм" съм втъкал по правилен начин "Ти си", когато съм изстрадал това втъкаване с цялото си същество. Да изстрадаме Аза, означава да прескочим бездната на "Ти не си"! Тогава е налице себеосъзнаването и себепознаването. Не и преди това!
Днес е на мода да се говорят врели-некипели по такива дълбоки въпроси, и то да се "обсъждат" от начетени духовници и буквоядци, философи и езотерици, които бълват или невероятни измислици, или се запъват и объркват в собствените си фантасмагории. Техните изрази и термини са или прочетени от някъде и добре назубрени, или съвсем са опразнени от каквото и да е здравословно съдържание. Само че становищата и понятията трябва да се изживяват, да проникват чак в течението на кръвта, в туптенето на всички органи и в самата задушевност на човешкото същество, да не се спира никъде, да се продължава все напред. Сега навсякъде чувате думата "егоизъм", но не навсякъде ще видите съзнанието за реалното й значение, за реалната й цена. Бидейки егоисти, ние обвиняваме някого в същото! Затова, когато човек осъществява едно не пасивно, но активно съзерцание, може да каже: Хората оценяват понятието "егоизъм" точно толкова, колкото оценяват и осъзнават своето всекидневно и ежеминутно "Аз съм". А философите и духовните буквоядци могат да се перчат колкото си искат със своите теореми за Себепознанието, могат колкото си искат да считат хипотезите си за истина, могат да напишат стотици томове, могат и да прочетат стотици томове, без повечето от тях да имат и най-беглата представа за това, каква страшна бездна е застанала между човечеството и любимата модерна думичка - Себепознание!
В сърцата и душите първо се записва най-новата духовна граматика, след нея предстои Себепознанието. Тя е основата, въведението. Ето го и част от самото въведение:
Кои са "Всички Те"? Това сме "Всички Ние". Кои са "Всички Ние"? Това сме "Аз и Ти". "Аз и Ти" сме "Ние и Вие". "Те" са "Аз и Ти". "Ние, вие, те" е само проекция на "Аз и Ти". Те не съществуват. "Те" са "ние", а "ние" сме "Той, аз и ти". "Аз съм", защото Той е "Аз съм". Ти си "Аз съм", защото Той е "Аз съм" в теб. "Аз съм" е нещо велико, но Този, Който е "Аз съм", изпраща "Теб" или "Ти си", за да мога "Аз" и всеки "Аз съм" да премине бездната като индивидуалност, а не да потъне в обезобразеното "Аз не съм". "Аз съм" дава образът и подобието. При "Аз не съм" няма образ, понеже той е повлечен надолу, в бездната на "Ти не си". "Аз съм" няма никакъв образ, без "Ти си". "Той" не може да е само "Той е", иначе "Аз" не бих могъл да бъда и "Ти" не би могъл да бъдеш. Затова Той е "Аз съм" в "Ти си" и "Ти си" в "Аз съм". "Той" е "Те и Ние" едновременно. Поради това никой не може да бъде "Аз съм" без Него, без "Той е". "Той не е", означава "Ти не си", което означава, че "Аз не съм". Ако аз съм "Аз", тогава и ти си "Аз", а Той е "Аз съм" в нас. Ако "Той" не ни обединява, нито Аз, нито Ти ще бъдем Азове. "Аз съм", който е в мен и "Аз съм", който е в теб, е един и същ "Аз"; Той те гледа през моята душа, както гледа и мен през твоята душа; но и аз гледам Него в теб и ти гледаш Него в мен.
"Той, Аз, Ти" е реалност. "Ние, Вие, Те" е относителна реалност, то е абстракция. "Аз" или "Ти" не контактуват с "Те", защото когато някой от "Тях" се доближи до мен, до "Аз съм", той се превръща в "Ти", в теб - от абстрактното "Те" той става конкретното "Ти". Всеки един от "Ние" всъщност е "Аз съм". "Ние" е сбор от Азове. То е "Ние" само от гледната точка на относителността. Но как се нарича множеството Азове извън относителността? "Той е", Който пребъдва във "Всички".
Оттук започва Себепознанието!
Wednesday, October 06, 2010
Истинската мъдрост!
"Докато в твоето сърце не дойде мир, не настане тишина, не изчезнат противоречията и докато мислиш, че светът е лош, че животът не е добре организиран, а само ти си умен и добър, ти не си на права посока. Аз казвам: всички онези философи, писатели, които имат противоречиви възгледи за живота, или за природата, те са под един знаменател. Това са хора от школата на мравките, от школата на пчелите. А всички онези философи, които казват, че ние започваме от сега нататък науката: това са хората на истинската наука, това са хората на бъдещето, хората на съзнателния живот."
"Когато Бог вдъхна дихание на хората през носа, те станаха живи души, а тия, на които Бог вдъхне дихание през ушите, те ще възкръснат. Това е Възкресението."
"Дръжте тази мисъл: Речта е само за разумните хора. Може да се говори само на разумни хора; може да се учат само разумни хора. Някои говорят за гениалността. Разумността седи по-горе от гениалността. Геният е начало на разумността. Разумният човек започва с гениалността. Някои казват: Той е гениален човек. Казвам: за да бъдеш разумен човек, трябва да започнеш със своята гениалност. Тъй както съвременните хора разглеждат гениалните хора, те забелязват у тях много дефекти. Казват за някого: той е гениален човек. Ако наистина е гениален човек в правия смисъл на думата, той трябва да изключва всякакъв дефект от себе си. Защо? Понеже разумността е начатък на гениалността, а гениалният човек изключва всякакъв дефект. В разумния човек няма слабости..."
"Верният в малкото и в многото е верен". Какво е малкото? Това е свещеният Идеал на човека, това е Истината. Тази свещена Истина освещава нещата. Тази велика Истина е създала сегашния човек. Ако човек живее, то е по причина на Истината. Тя е друг израз на Любовта, защото Любовта във физическия свят е физическата страна на Божествения живот. Значи, Любовта на земята не е нищо друго, освен физическия живот на Видимия Божествен свят. И ако вие влезете в Божествения свят по пътя на Любовта, там ще се разхождате така, както сега се разхождате по земята. Истината пък е Светлината на Божествения свят. Любовта е основата, върху която всичко се гради. Без Любов нищо не можете да култивирате. Възвишеното, благородното у човека, това е неговата душа. Човешката душа, това е Божествената Любов. Някой казва: Аз имам любов. - Имаш, разбира се. Твоята душа е сглобила всички клетки на организма ти. Тя ги отхранва и те растат и се развиват в своите способности и сили поради нея. Някои казват, че човешката душа е функция. Не, всичко е функция на душата, тя произвежда всичко. Тъй седи въпросът според Новата Физиология."
Великият Учител Беинса Дуно, 1926 година
Да бъде благословено Неговото Име и Неговото Дело на Земята!
"Когато Бог вдъхна дихание на хората през носа, те станаха живи души, а тия, на които Бог вдъхне дихание през ушите, те ще възкръснат. Това е Възкресението."
"Дръжте тази мисъл: Речта е само за разумните хора. Може да се говори само на разумни хора; може да се учат само разумни хора. Някои говорят за гениалността. Разумността седи по-горе от гениалността. Геният е начало на разумността. Разумният човек започва с гениалността. Някои казват: Той е гениален човек. Казвам: за да бъдеш разумен човек, трябва да започнеш със своята гениалност. Тъй както съвременните хора разглеждат гениалните хора, те забелязват у тях много дефекти. Казват за някого: той е гениален човек. Ако наистина е гениален човек в правия смисъл на думата, той трябва да изключва всякакъв дефект от себе си. Защо? Понеже разумността е начатък на гениалността, а гениалният човек изключва всякакъв дефект. В разумния човек няма слабости..."
"Верният в малкото и в многото е верен". Какво е малкото? Това е свещеният Идеал на човека, това е Истината. Тази свещена Истина освещава нещата. Тази велика Истина е създала сегашния човек. Ако човек живее, то е по причина на Истината. Тя е друг израз на Любовта, защото Любовта във физическия свят е физическата страна на Божествения живот. Значи, Любовта на земята не е нищо друго, освен физическия живот на Видимия Божествен свят. И ако вие влезете в Божествения свят по пътя на Любовта, там ще се разхождате така, както сега се разхождате по земята. Истината пък е Светлината на Божествения свят. Любовта е основата, върху която всичко се гради. Без Любов нищо не можете да култивирате. Възвишеното, благородното у човека, това е неговата душа. Човешката душа, това е Божествената Любов. Някой казва: Аз имам любов. - Имаш, разбира се. Твоята душа е сглобила всички клетки на организма ти. Тя ги отхранва и те растат и се развиват в своите способности и сили поради нея. Някои казват, че човешката душа е функция. Не, всичко е функция на душата, тя произвежда всичко. Тъй седи въпросът според Новата Физиология."
Великият Учител Беинса Дуно, 1926 година
Да бъде благословено Неговото Име и Неговото Дело на Земята!
Sunday, September 26, 2010
Study of Man III
"Pedagogy must not be a science, it must be an art. And where is the art which can be learned without dwelling constantly in the feelings? But the feelings in which we must live in order to practise that great art of life, the art of education, are only kindled by contemplation of the great universe and its relationships with man."
"In spiritual work the activity of the body is excessive, in bodily work, on the other hand, the activity of the spirit is excessive. We cannot do spiritual work, work of soul and spirit, except with the continuous participation of the body. When we do bodily work the spirit and soul within us takes part only in so far as our thoughts direct our walking, or guide our work. But the spirit and soul nature takes part in it from without. We continuously work into the spirit of the world, we continuously unite ourselves with the spirit of the world when we do bodily work. Bodily work is spiritual; spiritual work is bodily, its effect is bodily upon and within man. We must understand this paradox and make it our own, namely that bodily work is spiritual and spiritual work bodily, both in man and in its effects on man. Spirit is flooding round us when do bodily work. Matter is active within us when we do spiritual work."
"When a lazy person sleeps it is not because he works too little, for a lazy person has to move his legs all day long, and he flourishes his arms about, too, in some fashion or other. Even a lazy person does something. From an external point of view he really does no less than an industrious person — but he does it without sense or purpose. The industrious man turns his attention to the outside world, He introduces meaning into his activities. That is the difference. Senseless activities such as a lazy person carries on are more conducive to sleep than are activities with a purpose in them. In intelligent occupation we do not merely splash about in the spirit: if there is meaning in the movements we carry out in our work we gradually draw the spirit into us. When we stretch out our hand with a purpose we unite ourselves with the spirit; and the spirit, in its turn, does not need to work so much unconsciously in sleep, because we are working with it consciously. Thus it is not a question of whether man is active or not, for a lazy man too is active, but the question is how far man's actions have a purpose in them."
"That gymnastics, moreover, has become void of all sense or meaning, that we have made it into an activity that follows the body entirely, is a characteristic phenomenon of the age of materialism. And the fact that we seek to “raise” this activity to the level of sport, where the movements to be performed are derived solely from the body, and not only lack all sense and meaning, but are contrary to sense and meaning — this fact is typical of the endeavour to drag man down even beyond the level of materialistic thinking to that of brute feeling. The excessive pursuit of sport is Darwinism in practice. Theoretical Darwinism is to assert that man comes from the animals. Sport is practical Darwinism, it proclaims an ethic which leads man back again to the animal."
Rudolf Steiner, 1919
"In spiritual work the activity of the body is excessive, in bodily work, on the other hand, the activity of the spirit is excessive. We cannot do spiritual work, work of soul and spirit, except with the continuous participation of the body. When we do bodily work the spirit and soul within us takes part only in so far as our thoughts direct our walking, or guide our work. But the spirit and soul nature takes part in it from without. We continuously work into the spirit of the world, we continuously unite ourselves with the spirit of the world when we do bodily work. Bodily work is spiritual; spiritual work is bodily, its effect is bodily upon and within man. We must understand this paradox and make it our own, namely that bodily work is spiritual and spiritual work bodily, both in man and in its effects on man. Spirit is flooding round us when do bodily work. Matter is active within us when we do spiritual work."
"When a lazy person sleeps it is not because he works too little, for a lazy person has to move his legs all day long, and he flourishes his arms about, too, in some fashion or other. Even a lazy person does something. From an external point of view he really does no less than an industrious person — but he does it without sense or purpose. The industrious man turns his attention to the outside world, He introduces meaning into his activities. That is the difference. Senseless activities such as a lazy person carries on are more conducive to sleep than are activities with a purpose in them. In intelligent occupation we do not merely splash about in the spirit: if there is meaning in the movements we carry out in our work we gradually draw the spirit into us. When we stretch out our hand with a purpose we unite ourselves with the spirit; and the spirit, in its turn, does not need to work so much unconsciously in sleep, because we are working with it consciously. Thus it is not a question of whether man is active or not, for a lazy man too is active, but the question is how far man's actions have a purpose in them."
"That gymnastics, moreover, has become void of all sense or meaning, that we have made it into an activity that follows the body entirely, is a characteristic phenomenon of the age of materialism. And the fact that we seek to “raise” this activity to the level of sport, where the movements to be performed are derived solely from the body, and not only lack all sense and meaning, but are contrary to sense and meaning — this fact is typical of the endeavour to drag man down even beyond the level of materialistic thinking to that of brute feeling. The excessive pursuit of sport is Darwinism in practice. Theoretical Darwinism is to assert that man comes from the animals. Sport is practical Darwinism, it proclaims an ethic which leads man back again to the animal."
Rudolf Steiner, 1919
Човекознание III
"Педагогиката не може да бъде наука, тя трябва да бъде изкуство. А има ли изкуство, което може да бъде овладяно, без непрекъснато да се потапяме в чувствата? Обаче чувствата, в които трябва да живеем, за да упражняваме великото изкуство на педагогиката, се разгарят единствено от будното съзнание за необятния Космос и неговите връзки с човешкото същество."
"При всяка духовна работа, в трескаво напрежение изпада нашето тяло, при всяка физическа работа, в трескава дейност изпада нашия дух. Ние не можем да извършваме никаква духовно-душевна работа, без непрекъснатото вътрешно съдействие от страна на нашето тяло. Когато работим физически, участие взима както вътрешния, така и външния духовно-душевен свят. Ние непрекъснато работим всред мировия Дух. Работейки физически, ние непрекъснато се свързваме с мировия Дух...Рано или късно, този парадокс трябва да бъде разбран. Докато работим физически, Духът ни обгръща отвсякъде. Докато работим духовно, материята в нас става подвижна и целеустремена."
"Ленивецът спи не защото работи недостатъчно, а защото цял ден движи, макар и безцелно, своите ръце и крака. Така че безделникът също прави нещо; външно погледнато, той се движи не по-малко от прилежния човек, само че неговите движения са безцелни. Прилежният човек насочва своите действия към външния свят и по този начин се свързва с него. Ето разликата. Безсмислените занимания, на които се отдава ленивият човек, водят в много по-голяма степен до сънливост, отколкото целеустремената дейност. Защото чрез целеустремената дейност ние не само просто плуваме в духовния свят, а направо вмъкваме Духа вътре в себе си. Протягайки ръце за какъвто и да е полезен труд, ние се свързваме с Духа, и тогава Духът е лишен от необходимостта да работи по несъзнателен начин в съня, понеже ние вече сме установили съзнателната връзка с него. Следователно, важното е не човек да бъде деен, защото такъв е и ленивеца; важното е до каква степен действената активност е смислена и целесъобразна."
"Обстоятелството, че постепенно превърнахме гимнастиката в нещо механично, е един от вторичните признаци на нашата материалистическа епоха. А фактът, че деформирахме гимнастиката до вид спортна дейност, при която наред с безсмислените движения се извършват и съвсем противоестествени движения, подсказва не само материалистическо мислене, но и една чисто животинска тенденция. Интензивната спортна дейност е практически дарвинизъм. Теоретическия дарвинизъм означава да твърдим, че човекът произлиза от животното. Практическият дарвинизъм се свежда до интензивно спортуване и означава да провъзгласим етични норми, които връщат човека обратно към животното."
Рудолф Щайнер, 1919г.
"При всяка духовна работа, в трескаво напрежение изпада нашето тяло, при всяка физическа работа, в трескава дейност изпада нашия дух. Ние не можем да извършваме никаква духовно-душевна работа, без непрекъснатото вътрешно съдействие от страна на нашето тяло. Когато работим физически, участие взима както вътрешния, така и външния духовно-душевен свят. Ние непрекъснато работим всред мировия Дух. Работейки физически, ние непрекъснато се свързваме с мировия Дух...Рано или късно, този парадокс трябва да бъде разбран. Докато работим физически, Духът ни обгръща отвсякъде. Докато работим духовно, материята в нас става подвижна и целеустремена."
"Ленивецът спи не защото работи недостатъчно, а защото цял ден движи, макар и безцелно, своите ръце и крака. Така че безделникът също прави нещо; външно погледнато, той се движи не по-малко от прилежния човек, само че неговите движения са безцелни. Прилежният човек насочва своите действия към външния свят и по този начин се свързва с него. Ето разликата. Безсмислените занимания, на които се отдава ленивият човек, водят в много по-голяма степен до сънливост, отколкото целеустремената дейност. Защото чрез целеустремената дейност ние не само просто плуваме в духовния свят, а направо вмъкваме Духа вътре в себе си. Протягайки ръце за какъвто и да е полезен труд, ние се свързваме с Духа, и тогава Духът е лишен от необходимостта да работи по несъзнателен начин в съня, понеже ние вече сме установили съзнателната връзка с него. Следователно, важното е не човек да бъде деен, защото такъв е и ленивеца; важното е до каква степен действената активност е смислена и целесъобразна."
"Обстоятелството, че постепенно превърнахме гимнастиката в нещо механично, е един от вторичните признаци на нашата материалистическа епоха. А фактът, че деформирахме гимнастиката до вид спортна дейност, при която наред с безсмислените движения се извършват и съвсем противоестествени движения, подсказва не само материалистическо мислене, но и една чисто животинска тенденция. Интензивната спортна дейност е практически дарвинизъм. Теоретическия дарвинизъм означава да твърдим, че човекът произлиза от животното. Практическият дарвинизъм се свежда до интензивно спортуване и означава да провъзгласим етични норми, които връщат човека обратно към животното."
Рудолф Щайнер, 1919г.
Sunday, September 19, 2010
Трите лъча
"Христос казва: "Аз съм вратата." Вратата представя любовта. През нея трябва да мине всеки, за да влезе в приемната стая - стаята на светлината и знанието. Тук той ще намери истината и свободата. Да бъде човек свободен, това значи да познава Бога, да е възприел знанието и светлината, които мъдростта носи. Да люби човек, това значи да е възприел великия живот. За да придобие любовта, която осмисля живота и внася радост и веселие в душата, човек трябва да се откаже от обикновените оратори, певци, музиканти, художници, които дигат прах около себе си. За да придобие мъдростта, която прави човека мощен и силен, човек трябва да се откаже от онова знание, което внася мрак и тъмнина в съзнанието. За да придобие истината, която дава свобода, човек трябва да се откаже от заблужденията, които го ограничават. Любовта превръща скърбите в радости, несгодите - в блага. Стремете се към любовта, която носи ценностите на живота.
Аз виждам вече тук-таме малки цветенца да поникват и малки изворчета да ги оросяват. Аз чувам вече птичките да пеят и децата безгрижно да играят. Далеч някъде на хоризонта, аз виждам Божественото слънце да изгрява. Първите два лъча са лъчите на Божията Любов и Мъдрост. Те се съединяват в едно, за да образуват лъча на Божията Истина и Свобода. Радвайте се и веселете се за това, което сега иде."
Великият Учител, Беинса Дуно,
26 август, 1939г.
Wednesday, September 15, 2010
Съзвучие на страданието
Никак не мога да се съглася с това, че човек познава нещастието и страданието. Той не ги познава, защото се стреми да бъде щастлив и доволен във всеки един момент, той не ги познава, защото се страхува от тях и ги отбягва. Взето в един доста по-обширен и задълбочен смисъл, нещастен е онзи, който всъщност не се задоволява с обикновените трохи на ежедневието (както и с необикновените), с вкусните хапчици на самозадоволеното си знание и своя наследствен инстинкт; нещастен е онзи, който е надраснал световните хапки и инстинкти, нещастен е онзи, когото всеки новоизгряващ ден го изпълва със свещен трепет, който го пронизва от глава до пети - такъв общо взето днес е нещастният човек. Но защо го наричам нещастен? Защото не може да бъде щастлив онзи, който наблюдава и съпреживява бедното духовно съществуване на своите братя човеци! Той ясно долавя, че те са псевдострадащи, че те са псевдорадостни, той вижда, че тяхното илюзорно щастие е бързоразрастващо се нещастие, както за тях самите, така и за цялото човечество. Той не е щастлив от това, което вижда, той е всъщност онзи, който истински страда. Тъй щото, единствено този, който развива способността да състрадава, който състрадава от дъното на своите най-дълбоки душевни кладенци, само той познава същността на страданието и може да манипулира с неговите могъщи сили. Самото страдание означава състрадание, то означава да обходиш и да изучиш всичките страни на мъдростта, която съгражда зданието на живота, всичките гледни точки, от които може да се обозре съкровения смисъл на земното и надземното съществуване. Страданието без състрадание е адската мъка, адската скука, която преживява съвременния човек. Само че такова страдание е съвсем и напълно неистинско. То е безумно самоизмъчване. Един път страданието се явява като твърдост, като устойчивост, друг път като себевъзпитание, трети път като себеизява, после като търсене, като вглъбяване, и така все по-нататък, докато не се отвори вратата на състраданието - чак тогава страданието се явява като жертва, като богочовечност, като милосърдие, като учение за живота. Именно зад тази врата страданието живее в радостта и радостта живее в страданието; зад тази врата всичко зрее и се разлиства в Постоянството на духовната светлина; там нищо не се губи, нищо не отпада, там виждаш как чрез смъртта се усилва животът, как чрез раждането става по-ясен пътят, как от новораждането извира Истината. Там се научаваш да разпръскваш мъглявините на мисълта, там просвещаваш слабото сърце, там превръщаш слабоволните копнежи в сила за творчество. Там е светът на Познанието. Повечето хора са още твърде високомерни (дори в смирението си!) и високопарни, за да достигнат тази врата, твърде много знаят, твърде високо се издигат, твърде бързо падат; бидейки щастливи в издигането си и задоволявани от лакомствата на света, те оскърбяват първо себе си, а после и живота, който ги заобикаля. Поради това те проспиват часовете по страдание, крият се от него вън от съзнанието - в сънищата на съществуването. Какво ще постигнем в тези сънища? Какво ще добием? Нека утихнем пред страданието, да му позволим да говори, да го оставим да се развива под нашия търпелив и състрадателен надзор - когато разцъфне, когато узрее, когато тежки, сочни и живителни провиснат неговите плодове, те ще бъдат нашата невиждана радост.
В Музиката, цялата гама от тонове може да прозвучи в един общ тон - това е тонът на Познанието. И във всеки отделен тон, могат да прозвучат всички останали тонове - това е съзвучието на Страданието. Когато успеем да свържем тонът на Познанието със съзвучието на Страданието - това ще бъде композицията на Радостта.
...Нищо не боли повече от това, да виждаш, че родът човешки е глух за Музиката на живота...
Saturday, September 11, 2010
Човекознание II
"Би било твърде тъжно, ако сме напълно доволни от нашите постижения, защото на света няма такова нещо, което да не би могло да се извърши по-добре. И тъкмо това различава по-високо стоящият в културно отношение човек от по-ниско стоящия, че последният е винаги доволен от себе си. Издигнатият човек никога не би могъл да бъде доволен от себе си, понеже едно смътно желание за по-добри постижения, или просто за друг род постижения, непрекъснато звучи в душата му като силен и настойчив импулс. В тази област обикновено се допускат много грешки. Често се отдава прекомерно голямо значение на разкаянието след една или друга постъпка. Обаче това съвсем не е най-доброто, което човек може да направи в подобен случай; защото в основата на разкаянието често лежи не друго, а егоизмът: ти трябва да постъпиш по-добре, за да станеш по-съвършен! Но точно тук е скрит един дълбок егоизъм. Нашият стремеж би бил неегоистичен не когато изразяваме съжаление за вече извършеното действие, а когато поставим ударението върху по-доброто му изпълнение следващия път. С най-голяма стойност е не разкаянието, а намерението да осъществим определено действие по най-добрия начин..."
"...Извънредно важно е, преподавателят и възпитателят да знаят: правилното обучение е възможно само с оглед на скритата човешка природа. А да се тръгва от обикновените междучовешки отношения - тази грешка е типична единствено за така наречения "социализъм". Замислете се само, какво би се получило, ако социалисти и марксисти бъдат оставени да подготвят облика на бъдещите училища. В Русия това вече стана; образователната програма на Луначарски е нещо ужасно. Тя означава смърт за цялата култура! Да, най-страшното от болшевизма се крие тъкмо в болшевишките методи на обучение и възпитание! Защото, ако вземат надмощие, те просто ще изкоренят всички влияния от предишните културни епохи. Всичко това няма да се усети в рамките на едно или две поколения, но много скоро хората ще се убедят, че на Земята изчезват и последните следи от култура. Представете си, че се оставим на дилетантските социалистически изисквания, които разпореждат как трябва да живеем. В този случай, много скоро ще усетим дълбоката извратеност на социализма, където доброто и злото не могат да бъдат повече различавани. Дори и тук Вие често сте свидетели, как мнозина пеят възторжени химни в чест на болшевизма, без да имат каквото и да е предчувствие за неговата сатанинска същност.
Рано или късно хората ще разберат, че социалният напредък е възможен, само ако възпитанието бъде поставено на здрава основа. Ето защо трябва да е ясно, че тъкмо възпитателят на бъдещето ще има задачата да борави и живее с най-интимната страна на човешката природа, без да пренася обикновените междучовешки отношения в областта на обучението. Към какво всъщност се стремят обикновените марксисти? Те се стремят към социалистически облик на училищата, където децата ще възпитават самите себе си. Но последиците от това са наистина ужасни!.."
"..Величественото и красивото при децата е, че те представляват една самостоятелна раса, която вярва в морала на света и за която е напълно естествено да му подражава.."
Рудолф Щайнер, 1919г.
"...Извънредно важно е, преподавателят и възпитателят да знаят: правилното обучение е възможно само с оглед на скритата човешка природа. А да се тръгва от обикновените междучовешки отношения - тази грешка е типична единствено за така наречения "социализъм". Замислете се само, какво би се получило, ако социалисти и марксисти бъдат оставени да подготвят облика на бъдещите училища. В Русия това вече стана; образователната програма на Луначарски е нещо ужасно. Тя означава смърт за цялата култура! Да, най-страшното от болшевизма се крие тъкмо в болшевишките методи на обучение и възпитание! Защото, ако вземат надмощие, те просто ще изкоренят всички влияния от предишните културни епохи. Всичко това няма да се усети в рамките на едно или две поколения, но много скоро хората ще се убедят, че на Земята изчезват и последните следи от култура. Представете си, че се оставим на дилетантските социалистически изисквания, които разпореждат как трябва да живеем. В този случай, много скоро ще усетим дълбоката извратеност на социализма, където доброто и злото не могат да бъдат повече различавани. Дори и тук Вие често сте свидетели, как мнозина пеят възторжени химни в чест на болшевизма, без да имат каквото и да е предчувствие за неговата сатанинска същност.
Рано или късно хората ще разберат, че социалният напредък е възможен, само ако възпитанието бъде поставено на здрава основа. Ето защо трябва да е ясно, че тъкмо възпитателят на бъдещето ще има задачата да борави и живее с най-интимната страна на човешката природа, без да пренася обикновените междучовешки отношения в областта на обучението. Към какво всъщност се стремят обикновените марксисти? Те се стремят към социалистически облик на училищата, където децата ще възпитават самите себе си. Но последиците от това са наистина ужасни!.."
"..Величественото и красивото при децата е, че те представляват една самостоятелна раса, която вярва в морала на света и за която е напълно естествено да му подражава.."
Рудолф Щайнер, 1919г.
Study of Man II
"It would be sad if we were completely contented with anything, for there is nothing which we could not do better still. And this is where we see the difference between a man who is somewhat more civilised and one who is not so advanced, for the latter always has the tendency to be satisfied with himself. The more advanced man never wants to be so thoroughly satisfied with himself because he has always in him the soft undertone of a wish to do better, even to do differently. There is much sinning in this domain. Men regard it as a tremendously noble thing to repent of a deed; but that is not the best that can be done with a deed; for often repentance is based upon sheer egoism: one would like to have done something better in order to be a better man. That is egoistic. Our efforts will only cease to be egoistic when we do not wish to have done a thing better than we have done it, but consider it far more important to do the same thing better next time. The intention which a man has is the more important thing, not the repentance — the endeavour to do the same thing on another occasion..."
"...It is of the utmost importance that the teacher or educator should realise continually: it is not enough to base our teaching on ordinary life, it must come forth from an understanding of the inner man. Popular socialism is prone to this mistake of arranging education on the basis of everyday life. This is how the current Marxist socialism would like to establish the education of the future. In Russia this has already happened. In the Lunatscharsky school reform there is something terrible. It is the death of all culture. Many dreadful things have come out of Bolshevism, but the most dreadful of all is the Bolshevist method of education, which would entirely eradicate all that former ages have contributed to human culture. This will not be achieved in the first generation but will certainly be attained in following generations, with the result that all culture will soon vanish from the face of the earth. Some people must see this. You have heard in this very room people singing a song of praise to Bolshevism, who have not the faintest idea that through it the Devil has entered socialism.
We must take great care that there are men who know that progress in the social sphere demands and depends upon more intimate understanding of the human being in the sphere of education. Hence it must be known that the educator and the teacher of the future must understand the innermost being of man, must live with this inner being and that the ordinary intercourse which takes place between adults cannot be applied to education. What do the ordinary Marxists want? They want to run the Schools socialistically; they want to do away with all authority and let the children educate themselves. Something dreadful would come out of this!..."
"This is the greatness and sublimity in the outlook of childhood, that children are a race who believe in the morality of the world, and therefore believe that the world may be imitated."
Rudolf Steiner, 1919
"...It is of the utmost importance that the teacher or educator should realise continually: it is not enough to base our teaching on ordinary life, it must come forth from an understanding of the inner man. Popular socialism is prone to this mistake of arranging education on the basis of everyday life. This is how the current Marxist socialism would like to establish the education of the future. In Russia this has already happened. In the Lunatscharsky school reform there is something terrible. It is the death of all culture. Many dreadful things have come out of Bolshevism, but the most dreadful of all is the Bolshevist method of education, which would entirely eradicate all that former ages have contributed to human culture. This will not be achieved in the first generation but will certainly be attained in following generations, with the result that all culture will soon vanish from the face of the earth. Some people must see this. You have heard in this very room people singing a song of praise to Bolshevism, who have not the faintest idea that through it the Devil has entered socialism.
We must take great care that there are men who know that progress in the social sphere demands and depends upon more intimate understanding of the human being in the sphere of education. Hence it must be known that the educator and the teacher of the future must understand the innermost being of man, must live with this inner being and that the ordinary intercourse which takes place between adults cannot be applied to education. What do the ordinary Marxists want? They want to run the Schools socialistically; they want to do away with all authority and let the children educate themselves. Something dreadful would come out of this!..."
"This is the greatness and sublimity in the outlook of childhood, that children are a race who believe in the morality of the world, and therefore believe that the world may be imitated."
Rudolf Steiner, 1919
Sunday, September 05, 2010
Духовна граматика
"Аз" е далече.
"Ти" е по-близо.
"Той" е най-близо.
В "ние" има съдружие.
Във "вие" има приятелство.
В "те" има братство.
На "нас" мога да кажа.
На "вас" ще се усмихна.
Пред "тях" ще помълча.
"Аз" си отивам.
"Ти" си тук.
"Той" идва.
"Ние" е в пелени.
"Вие" се движи.
"Те" е навсякъде.
Искам да Го видя.
Искаш да Го видиш.
Искат да Го видят.
Ти, който си някъде, как искаш да Го видиш, след като Той е навсякъде?
Saturday, September 04, 2010
Съвестта наблюдава Безсъвестта
Ще чуете да наричат умния човек по следния начин:
"Умен човек. Съмнителен човек. Странен човек. Не е от нашата партия. Критикар. Ненормален. Дървен философ. Не заслужава внимание. Той е...Завеян човек. Живее си живота. Безгрижен човек. Сектант (защото умният човек не ходи на църква; не че всички, които не ходят на църква са умни). Намръщен човек. Безинтересен човек (в очите на безинтересните). Виж го само как се е облякъл (казват модните консултанти). Тоя не се заглежда по жените (казват плътските лишеи и лешояди)." Колко от тези твърдения са верни, само умният знае...
Но ще чуете и глупавия човек да говори или да се говори за него:
"Глупав човек. Аууу, колко е богат! Простак (казват подобните нему)! Не си е научил урока (решават умните)! Вярвам ти, приятелю (заявява още по-глупавия). Аз да съм вярващ, пък каквото стане..Свещички, иконки, това-онова (размишлява глупавия). Ах, тази, жестока природа (възкликва може би най-глупавия)! Аз съм бизнесмен (глупав човек). Виж колко къщи съм построил с моите пари (и животните имат къщи). Той е учител по математика (тщеславен ученик). Той е депутат (шегаджия!). Той е артист (по-точно клоун). Занимава се с музика (търси си късмета, не знае още призванието си). Спортист е той (малко по-бърз трактор). Законодател (неизвестна дума, няма съдържание). Той дава работа на хората (не, той просто иска да заповядва). Талантлив художник (да, защото има талантливи художнички около него!). Умен е този (сигурно, щом решава игрословици). Колко е смел (така е, понеже няма представа кой го преследва)! Познавам един умен човек (познаваш сянката, която се движи). Имам забележителен приятел (добре, но слонът по-малко забележителен ли е от него?). Ей, какъв интересен човек (той това и иска да чуе)..."
Много заблуди са наши господари днес. Ако всеки ден се отказваме от една заблуда, мисля че сто години може и да стигнат, за да се отърсим от повечето. Товарът, който носим, това са нашите предразсъдъци и заблуждения. Нека не го забравяме и да не обвиняваме никого за това.
"Трябва да се живее" - възкликва мъртвия към съседния гроб; той все още не знае, че говори на костите, не на истинския човек.
"Умен човек. Съмнителен човек. Странен човек. Не е от нашата партия. Критикар. Ненормален. Дървен философ. Не заслужава внимание. Той е...Завеян човек. Живее си живота. Безгрижен човек. Сектант (защото умният човек не ходи на църква; не че всички, които не ходят на църква са умни). Намръщен човек. Безинтересен човек (в очите на безинтересните). Виж го само как се е облякъл (казват модните консултанти). Тоя не се заглежда по жените (казват плътските лишеи и лешояди)." Колко от тези твърдения са верни, само умният знае...
Но ще чуете и глупавия човек да говори или да се говори за него:
"Глупав човек. Аууу, колко е богат! Простак (казват подобните нему)! Не си е научил урока (решават умните)! Вярвам ти, приятелю (заявява още по-глупавия). Аз да съм вярващ, пък каквото стане..Свещички, иконки, това-онова (размишлява глупавия). Ах, тази, жестока природа (възкликва може би най-глупавия)! Аз съм бизнесмен (глупав човек). Виж колко къщи съм построил с моите пари (и животните имат къщи). Той е учител по математика (тщеславен ученик). Той е депутат (шегаджия!). Той е артист (по-точно клоун). Занимава се с музика (търси си късмета, не знае още призванието си). Спортист е той (малко по-бърз трактор). Законодател (неизвестна дума, няма съдържание). Той дава работа на хората (не, той просто иска да заповядва). Талантлив художник (да, защото има талантливи художнички около него!). Умен е този (сигурно, щом решава игрословици). Колко е смел (така е, понеже няма представа кой го преследва)! Познавам един умен човек (познаваш сянката, която се движи). Имам забележителен приятел (добре, но слонът по-малко забележителен ли е от него?). Ей, какъв интересен човек (той това и иска да чуе)..."
Много заблуди са наши господари днес. Ако всеки ден се отказваме от една заблуда, мисля че сто години може и да стигнат, за да се отърсим от повечето. Товарът, който носим, това са нашите предразсъдъци и заблуждения. Нека не го забравяме и да не обвиняваме никого за това.
"Трябва да се живее" - възкликва мъртвия към съседния гроб; той все още не знае, че говори на костите, не на истинския човек.
Monday, August 30, 2010
Човекознание
"И през последните столетия от развитието на човечеството най-голямата грешка беше тази, че хората допуснаха пълно покритие между "битие" и "мислене".
"Cogito ergo sum" (мисля, следователно съществувам) е най-голямата заблуда, лежаща в основата на съвременния светоглед; защото в целия смислов обхват на "cogito" съвсем не лежи "sum", а "non sum". А това означава: там, докъдето се простира моето познание, аз не съществувам; там е само образът."
"Когато изляза всред природата, тя ме посреща с изобилие от светлина и цветове; и доколкото възприемам светлината и нейните цветове, аз се свързвам с тази част от природата, която е устремена към бъдещето, а когато после се прибера в дома си, и - размишлявайки върху природата - стигам до нейните закони, тогава аз имам работа с онова, което непрекъснато умира в нея. В природата, разрушителните и градивни сили са взаимно свързани. Обстоятелството, че възприемаме разрушителните сили и изобщо умиращата природа, се дължи на това, че носим в себе си отражението от нашия пренатален живот, тоест от живота ни преди раждането, явяващо се сега под формата на представен и мисловен свят, с чиято помощ ние вникваме в умиращата природа. А обстоятелството, че можем да вникнем в бъдещите метаморфози на природния свят, се дължи на факта, че се обръщаме към природата не само с нашите разум и мислене, а и с това, което у нас самите има подчертано волев характер.
Ако човекът не би могъл да пренесе в земния живот плодовете от живота си преди раждането, ако не би могъл да спаси силата и устрема на всичко онова, което сега се проявява като представен и мисловен живот, той никога не би успял да стигне до свободата. Да, човекът е свързан с умиращата, с мъртвата природа и в мига, когато призовава към свобода тази част от себе си, която е сродна с мъртвата природа, той всъщност призовава към свобода нещо, което е мъртво. С други думи, това което свързва човека с умиращата природа, го води в същото време и към свободата. Ако обаче човекът се обърне към природата най-вече със своите волеви импулси, той ще поддържа у себе си друго равнище на съзнанието, понеже, строго погледнато, в своята воля човекът е потънал в дълбок сън, в зародишните сили на нещо, което ще се прояви едва в бъдещето. В този случай човекът би се превърнал в едно наивно, природно същество, но не и в една свободна личност.
Обаче над тези два елемента - обхващането на мъртвия свят чрез разума и обхващането на живите сили в природата чрез волята - човекът разполага с нещо, което нито едно друго земно същество не носи у себе си от раждането до смъртта: това е чистото мислене, тоест мисленето, което се отнася не до външната природа, а до свръхсетивната същност в самия човек, която прави от човека самостоятелно същество, разширяващо се извън пределите на мъртвите и живи сили в природата. Искаме ли да говорим за човешката свобода, трябва да посочим тъкмо тази автономия, тъкмо това чисто и независещо от сетивата мислене, в което непрекъснато пулсира волята."
Рудолф Щайнер, 1919г.
"Cogito ergo sum" (мисля, следователно съществувам) е най-голямата заблуда, лежаща в основата на съвременния светоглед; защото в целия смислов обхват на "cogito" съвсем не лежи "sum", а "non sum". А това означава: там, докъдето се простира моето познание, аз не съществувам; там е само образът."
"Когато изляза всред природата, тя ме посреща с изобилие от светлина и цветове; и доколкото възприемам светлината и нейните цветове, аз се свързвам с тази част от природата, която е устремена към бъдещето, а когато после се прибера в дома си, и - размишлявайки върху природата - стигам до нейните закони, тогава аз имам работа с онова, което непрекъснато умира в нея. В природата, разрушителните и градивни сили са взаимно свързани. Обстоятелството, че възприемаме разрушителните сили и изобщо умиращата природа, се дължи на това, че носим в себе си отражението от нашия пренатален живот, тоест от живота ни преди раждането, явяващо се сега под формата на представен и мисловен свят, с чиято помощ ние вникваме в умиращата природа. А обстоятелството, че можем да вникнем в бъдещите метаморфози на природния свят, се дължи на факта, че се обръщаме към природата не само с нашите разум и мислене, а и с това, което у нас самите има подчертано волев характер.
Ако човекът не би могъл да пренесе в земния живот плодовете от живота си преди раждането, ако не би могъл да спаси силата и устрема на всичко онова, което сега се проявява като представен и мисловен живот, той никога не би успял да стигне до свободата. Да, човекът е свързан с умиращата, с мъртвата природа и в мига, когато призовава към свобода тази част от себе си, която е сродна с мъртвата природа, той всъщност призовава към свобода нещо, което е мъртво. С други думи, това което свързва човека с умиращата природа, го води в същото време и към свободата. Ако обаче човекът се обърне към природата най-вече със своите волеви импулси, той ще поддържа у себе си друго равнище на съзнанието, понеже, строго погледнато, в своята воля човекът е потънал в дълбок сън, в зародишните сили на нещо, което ще се прояви едва в бъдещето. В този случай човекът би се превърнал в едно наивно, природно същество, но не и в една свободна личност.
Обаче над тези два елемента - обхващането на мъртвия свят чрез разума и обхващането на живите сили в природата чрез волята - човекът разполага с нещо, което нито едно друго земно същество не носи у себе си от раждането до смъртта: това е чистото мислене, тоест мисленето, което се отнася не до външната природа, а до свръхсетивната същност в самия човек, която прави от човека самостоятелно същество, разширяващо се извън пределите на мъртвите и живи сили в природата. Искаме ли да говорим за човешката свобода, трябва да посочим тъкмо тази автономия, тъкмо това чисто и независещо от сетивата мислене, в което непрекъснато пулсира волята."
Рудолф Щайнер, 1919г.
Study of Man
"One of the great mistakes of the last period of man's evolution during the last few centuries, has been to identify being with thought as such. Cogito ergo sum (I think therefore I am), is the greatest error that has been put at the summit of recent philosophy, for in the whole range of the Cogito there lies not the sum but the non sum. That is to say, as far as my knowledge reaches I do not exist, but there is only image."
"When I go out into Nature I have the play of light and colour continually before me; in assimilating the light and its colours I am uniting myself with that part of Nature which is being carried on into the future; and when I return to my room and think over what I have seen in Nature, and spin laws about it, then I am concerning myself with that element in the world which is perpetually dying. In Nature dying and becoming are continuously flowing into one another. We are able to comprehend the dying element because we bear within us the reflection of our prenatal life, the world of intellect, the world of thought, whereby we can see in our mind's eye the elements of death at the basis of Nature. And we are able to grasp what will come of Nature in the future because we confront Nature, not only with our intellect and thought, but with that which is of a will-nature within ourselves.
Were it not that, during his earthly life, man could preserve some part of what before his birth became purely thought life, he would never be able to achieve freedom. For, in that case, man would be bound up with what is dead, and the moment he wanted to call into free activity what in himself is related to the dead element in Nature, he would be wanting to call into free activity a dying thing. And if he wished to make use of what unites him with Nature as a being of will, his consciousness would be deadened, for what unites him as a will being with Nature is still in germ. He would be a Nature being, but not a free being.
Over and above these two elements — the comprehension of what is dead through the intellect, and the comprehension of what is living and becoming through the will — there dwells something in man which he alone and no other earthly being bears within him from birth to death, and that is pure thinking; that kind of thinking which is not directed to external nature, but is solely directed to the supersensible nature in man himself, to that which makes him an autonomous being, something over and above what lives in the “less than death” and “more than life.” When speaking of human freedom therefore, one has to pay attention to this autonomous thing in man, this pure sense-free thinking in which the will too is always present..."
Rudolf Steiner, 1919
The Book: Here
"When I go out into Nature I have the play of light and colour continually before me; in assimilating the light and its colours I am uniting myself with that part of Nature which is being carried on into the future; and when I return to my room and think over what I have seen in Nature, and spin laws about it, then I am concerning myself with that element in the world which is perpetually dying. In Nature dying and becoming are continuously flowing into one another. We are able to comprehend the dying element because we bear within us the reflection of our prenatal life, the world of intellect, the world of thought, whereby we can see in our mind's eye the elements of death at the basis of Nature. And we are able to grasp what will come of Nature in the future because we confront Nature, not only with our intellect and thought, but with that which is of a will-nature within ourselves.
Were it not that, during his earthly life, man could preserve some part of what before his birth became purely thought life, he would never be able to achieve freedom. For, in that case, man would be bound up with what is dead, and the moment he wanted to call into free activity what in himself is related to the dead element in Nature, he would be wanting to call into free activity a dying thing. And if he wished to make use of what unites him with Nature as a being of will, his consciousness would be deadened, for what unites him as a will being with Nature is still in germ. He would be a Nature being, but not a free being.
Over and above these two elements — the comprehension of what is dead through the intellect, and the comprehension of what is living and becoming through the will — there dwells something in man which he alone and no other earthly being bears within him from birth to death, and that is pure thinking; that kind of thinking which is not directed to external nature, but is solely directed to the supersensible nature in man himself, to that which makes him an autonomous being, something over and above what lives in the “less than death” and “more than life.” When speaking of human freedom therefore, one has to pay attention to this autonomous thing in man, this pure sense-free thinking in which the will too is always present..."
Rudolf Steiner, 1919
The Book: Here
Monday, August 23, 2010
Из Книгата на великия живот II
"Кой е умен човек?
Умен е онзи, който може да смени плача с радост.
Умен е онзи, който може да смени скръбта с утеха.
Умен е онзи, който може да смени отчаянието с надежда.
Умен е онзи, който може да смени омразата с любов.
Умен е онзи, който може да смени невежеството със знание.
Умен е онзи, който може да смени неправдата с правда.
Умен е онзи, който може да смени робството със свобода.
Умен е онзи, който може да смени сиромашията с богатство.
Умен е онзи, който може да смени смъртта с живот.
Умен е онзи, който и в най-голямата тъмнина, може да намери пътя към Бога."
"Ако мислиш, че светът е създаден за тебе, запитай се, ти за кого си създаден?
Ако светът няма отношение към тебе, запитай се тогава, какво е твоето отношение към самия тебе?
Ако мислиш, че си от умните, запитай се, защо се безпокоиш?
Ако мислиш, че си от силните, запитай се, защо имаш нужда от лекар?
Ако мислиш, че си от богатите, запитай се, защо имаш нужда да ти дават?
Ако мислиш, че си от безстрашните, запитай се, защо сърцето ти трепери?
Ако говориш за Слънцето и не го виждаш, ако говориш за книгата и не можеш да я четеш, ако желаеш водата и не можеш да я пиеш, ако търсиш хляба и не можеш да го ядеш, ако търсиш любовта и не можеш да я получиш, какво си придобил? Ако след всички тези усилия заприличаш на скъсан парцал, какво си постигнал?..."
Беинса Дуно, Седемте Рилски езера,
август, 1932г.
Wasser, Wind und Licht
"Das Wasser, das nach unten fließt", ist für Lebendes Wesen. Es verbreitet das Leben, trägt es in sich selbst und gibt es aus. Es stillt den Durst der Durstigen nach Unstillbarkeit.
"Der Wind, der nach oben wehet", verwehet die Gedanken durch die Saatorte, säet sie, sammelt die Regenwolken der Folgen, gießt die menschliche Samen, wartet darauf, daß sich die Früchte bilden, hebt sie auf und bringt sie reif dorthin zurück, wo sie zierlich und kraftlos entstanden sind.
"Das Licht, das überall leuchtet", heiligt die würdigen Gedankenfrüchte und fesselt die Unüberlegte in die Dunkelheit der Erziehung.
Das Wasser folgt den Weg seiner Streben, der Wind wehet die tausende Wege der Gedankensamen um, und das Licht sorgt sich für das Geborene und Ungeborene, bescheint das Fernunendliches und Nahzeitliches, wärmt gleich sowohl das Bucklige, als auch das Aufrechtstehende auf, sowohl das Wasserhaltige, als auch das Luftige, dringt sich die Spalte der Finsternis hindurch und freut den Unsehende, der seine Blindheit besiegt.
Trinkt aus dem Wasser, das nach unten fließt, damit es sich mit den Gedanken vereinigt, die der Wind nach oben wehet und werden sie sich im Licht freuen, das überall leuchtet!
"Der Wind, der nach oben wehet", verwehet die Gedanken durch die Saatorte, säet sie, sammelt die Regenwolken der Folgen, gießt die menschliche Samen, wartet darauf, daß sich die Früchte bilden, hebt sie auf und bringt sie reif dorthin zurück, wo sie zierlich und kraftlos entstanden sind.
"Das Licht, das überall leuchtet", heiligt die würdigen Gedankenfrüchte und fesselt die Unüberlegte in die Dunkelheit der Erziehung.
Das Wasser folgt den Weg seiner Streben, der Wind wehet die tausende Wege der Gedankensamen um, und das Licht sorgt sich für das Geborene und Ungeborene, bescheint das Fernunendliches und Nahzeitliches, wärmt gleich sowohl das Bucklige, als auch das Aufrechtstehende auf, sowohl das Wasserhaltige, als auch das Luftige, dringt sich die Spalte der Finsternis hindurch und freut den Unsehende, der seine Blindheit besiegt.
Trinkt aus dem Wasser, das nach unten fließt, damit es sich mit den Gedanken vereinigt, die der Wind nach oben wehet und werden sie sich im Licht freuen, das überall leuchtet!
Wednesday, August 18, 2010
Нова Зора
Нова Зора се задава,
Нов Ден ме избавя,
Държи ме в ръка ;
Нова Зора днес изгрява,
Нова Земя приближава,
Като буйна река ;
Нова Зора днес изгрява,
Нова Зора,
А самотните сълзи тичат след мен
И стопяват всяка лъжа.
Пригответе се, млади сърца,
Нова Зора известява велики дела,
Надарява ни, светли Деца!
Нова Зора, Нова Искра
Съживява изтлелите пламъци,
Подгонени в замъци
Богоомразни.
Смее се вятър, играе,
Подкосява и движи,
Противи се на безсърдечни ваятелства,
Наречени – грижи.
Новото Слънце днес е безгрижно
И всеки търси обич
Под покривката на тая светла охота ;
Дали безгрижността е обич,
Дали обичта е светлина с горчиви пъпки,
Надникнали измежду повей и трепет?
Ако е повей, не е за дълго,
Ако е трепет, разлиства се.
Ако е тъга в светлината –
Под сянка присядам,
Ако е лъч в тъмнината –
Тук се облягам,
На Дървото-надежда.
Кой трепет сплотява?
И кой повей разнищва хралупи с дрямка
Или тъмници с непрочетени чувства?
Писмо след писмо отблъсква безумния свят!
“Чети”, ти вика сърцето,
“Чети ме”, те моли,
то е детето,
откърмено в дни на крамоли.
Ще му се да види купища Приказки,
Да ги опита и вкуси,
Там, под тополите речни,
Окичени с нежните звуци
На камбанките-искреност ;
Крехкостта му не би се бояла
От разлъка и старост,
Тя би запяла
С омайваща сладост!
Във време на здрач,
Във време на корист,
Във време на плач,
Впий се в покоя
И ще видиш деца под тополите –
Сълза да играе,
Мечта да живее,
И стон да се мие и радва
В потоци от Гълъби!
Вижте ме в слабост,
Как тихо се свивам
И чертая прошение,
Как леко унивам,
Търсещ спасение.
Никоя слабост
Не е над устрема за добродетел ;
Ничия немощ не стои изправена
Пред погледа на любовта ;
Ничий недъг
Не е повече от прах и пепел ;
Ничия болнавост не издържа
В огнищата на Младостта!
Загръщат Зората в луна,
Превързват луната със слънце
И все отблясъци приемат,
Провесени като костилки,
Без плодни листа ;
Удивени или омагьосани взряват синевата
Като покрива на ада,
Отвъд където е безкрай от чужденци!
Хора възприемат хора
Като твари, като същества
Оплетени в умора,
Покосени от тъга ;
Хора и животни
Заедно изгряват,
Заедно залязват,
Заедно препускат,
В обръчи от Слънце ;
Ту невзрачни, ту слънцати,
Докато не се сломят от нощен сън.
В пелените скрити видения
Повтарят и влачат
Стария гроб в торбите си,
За “Амин” го продават
И после го връщат –
Празен ковчег!
Кой би съзрял бъдеща радост
В глухата мъка
На червената пръст?
Кой би посочил бъдеща младост
Дремеща в ствола
На тежкия кръст?
Радост и младост
Преследват ни мъката,
Старост и слабост
Ще встъпят в разлъка –
И кръст ще се влее в пръстта,
И пръст разсечена ще изгние в нощта,
Преди Изгрева.
Нова Зора, Нова Жена
И Луна със земя,
И деца със сърца,
Вместо пустиня.
Нов Ден ме избавя,
Държи ме в ръка ;
Нова Зора днес изгрява,
Нова Земя приближава,
Като буйна река ;
Нова Зора днес изгрява,
Нова Зора,
А самотните сълзи тичат след мен
И стопяват всяка лъжа.
Пригответе се, млади сърца,
Нова Зора известява велики дела,
Надарява ни, светли Деца!
Нова Зора, Нова Искра
Съживява изтлелите пламъци,
Подгонени в замъци
Богоомразни.
Смее се вятър, играе,
Подкосява и движи,
Противи се на безсърдечни ваятелства,
Наречени – грижи.
Новото Слънце днес е безгрижно
И всеки търси обич
Под покривката на тая светла охота ;
Дали безгрижността е обич,
Дали обичта е светлина с горчиви пъпки,
Надникнали измежду повей и трепет?
Ако е повей, не е за дълго,
Ако е трепет, разлиства се.
Ако е тъга в светлината –
Под сянка присядам,
Ако е лъч в тъмнината –
Тук се облягам,
На Дървото-надежда.
Кой трепет сплотява?
И кой повей разнищва хралупи с дрямка
Или тъмници с непрочетени чувства?
Писмо след писмо отблъсква безумния свят!
“Чети”, ти вика сърцето,
“Чети ме”, те моли,
то е детето,
откърмено в дни на крамоли.
Ще му се да види купища Приказки,
Да ги опита и вкуси,
Там, под тополите речни,
Окичени с нежните звуци
На камбанките-искреност ;
Крехкостта му не би се бояла
От разлъка и старост,
Тя би запяла
С омайваща сладост!
Във време на здрач,
Във време на корист,
Във време на плач,
Впий се в покоя
И ще видиш деца под тополите –
Сълза да играе,
Мечта да живее,
И стон да се мие и радва
В потоци от Гълъби!
Вижте ме в слабост,
Как тихо се свивам
И чертая прошение,
Как леко унивам,
Търсещ спасение.
Никоя слабост
Не е над устрема за добродетел ;
Ничия немощ не стои изправена
Пред погледа на любовта ;
Ничий недъг
Не е повече от прах и пепел ;
Ничия болнавост не издържа
В огнищата на Младостта!
Загръщат Зората в луна,
Превързват луната със слънце
И все отблясъци приемат,
Провесени като костилки,
Без плодни листа ;
Удивени или омагьосани взряват синевата
Като покрива на ада,
Отвъд където е безкрай от чужденци!
Хора възприемат хора
Като твари, като същества
Оплетени в умора,
Покосени от тъга ;
Хора и животни
Заедно изгряват,
Заедно залязват,
Заедно препускат,
В обръчи от Слънце ;
Ту невзрачни, ту слънцати,
Докато не се сломят от нощен сън.
В пелените скрити видения
Повтарят и влачат
Стария гроб в торбите си,
За “Амин” го продават
И после го връщат –
Празен ковчег!
Кой би съзрял бъдеща радост
В глухата мъка
На червената пръст?
Кой би посочил бъдеща младост
Дремеща в ствола
На тежкия кръст?
Радост и младост
Преследват ни мъката,
Старост и слабост
Ще встъпят в разлъка –
И кръст ще се влее в пръстта,
И пръст разсечена ще изгние в нощта,
Преди Изгрева.
Нова Зора, Нова Жена
И Луна със земя,
И деца със сърца,
Вместо пустиня.
Subscribe to:
Posts (Atom)