Свобода или съд

"Когато се научите да любите, да мислите правилно и да говорите истината, вие ще можете да произнасяте правилно думата „аз“. Докато сърцето ви не затрепти, докато умът ви не светне и докато не придобиете необходимата свобода, вие не можете правилно да произнасяте тази дума. Тя трябва да се произнася в нейната широта и смисъл. Казвате някому: „Аз ви обичам“. Вие произнасяте тази дума, но сърцето ви не трепти, умът ви не свети, а устата ви не говори истината. Щом думите нямат това съдържание, те излизат от цигулка, която скърца. Имат ли това съдържание, те са чистите, кристални тонове на цигулката. Чисти трябва да бъдат тоновете на цигулката! Правилно трябва да се движи лъкът по нея! Свобода трябва да има ръката, която държи цигулката!
Казвате: „Като ни се изнася истината строго, все едно, че ни се карат“. Да се кара някой, това не е наука. То е стар метод, който нищо не допринася. По какво познавате кога някой човек се кара? Какво нещо е караницата, аз не зная. В това отношение съм голям невежа. Аз бих желал да ми държите една лекция за караницата, да разбера какво значи двама души да се скарат. Тя е особена наука. Чувам, че двама души се разговарят някак особено оживено: единият седи пред палатката, а другият – зад палатката. Чувам само: „Бър-бър-бър“. Какво е това? Казват, че двама души се скарали нещо. Според мен това са двама адвокати, които защитават две страни на едно дело. Най-напред започва единият: говори, убеждава другите, след което спира. После започва вторият: говори, разсъждава и той иска да убеди слушателите си. Адвокатите виждам: единият е пред палатката, а другият – зад палатката. Обаче къде е съдията, не виждам. Изглежда, че адвокатите се упражняват, пледират. Когато съдията не дойде, казват, че делото се отлага. Един ден слушах как пледираха две адвокатки. Това беше във Варна. Едната беше гъркиня, а другата – българка. Едната от тях беше пред палатката, а другата – зад палатката. Гъркинята беше много красноречива, говори час и половина без умора, но българката беше слаба в красноречието. Обаче съдията и в този случай не дойде. Една работа или едно дело е завършено само тогава, когато при разглеждането му участват четирима души: двама адвокати, съдия и подсъдим. Само по този начин може да се изнесе истината. Ако едно от тези лица отсъства, делото непременно ще се отложи.
И тъй, искате ли да разглеждате едно дело, непременно трябва да имате налице четири фактора: прокурор, който произнася обвинителната реч; той е дяволът. Христос, който се явява като адвокат, да защитава делото. Третият фактор е човекът, когото съдят, т.е. обвиняемият. Четвъртият фактор е Бог, Който се произнася за края на делото. Той дава окончателната резолюция. Без тези четири фактора всякаква присъда е невалидна. И когато одумват някого, пак трябва да се спазва същото нещо. От едната страна на обвиняемия ще бъде Христос, от другата страна – дяволът, а обвиняемият ще бъде зрител и слушател. Един ден, когато човечеството прогресира, ще има такова съдилище. Този съд ще разреши всички трудни въпроси в живота. Казвам: зад истината всякога седят тези четири фактора. Следователно искате ли да обвините кого и да е в нещо, извикайте Бога като върховен съдия. Христос – като защитник на обвиняемия. Дяволът – като обвинител-прокурор, а лицето, което съдите, като обвиняем. Дяволът започва: вие считате този човек за светия, но аз имам съвсем други данни, други фактори – изрежда тия факти един след друг. Подсъдимият слуша, но няма право да се защитава, Христос ще го защитава. Ако Христос го оправдае, той ще бъде спасен. Ако речта на Христос не е напълно в полза на обвиняемия, той бива осъден, като му се налага едно или друго наказание. Та ще знаете: искате ли да не ви съдят, трябва да живеете по законите на Любовта, Мъдростта и Истината, чрез които Бог се изявява."

Беинса Дуно, 1931

Великата древна мъдрост

"Всяка душа е безсмъртна. Защото е безсмъртно всяко нещо, което се движи само. А което движи друго и се движи от друго, на него му спира движението и животът му свършва. Всъщност само движещото себе си никога не престава да се движи, защото винаги е при себе си. То е извор и начало за движение и за всички други неща, които се движат. А началото не може да се поражда. Всичко, пораждащо се по необходимост, се поражда от началото, докато то самото не се поражда от нищо. Защото, ако началото се пораждаше от нещо, то не би било начало. А след като не може да се поражда, по необходимост то е и неразрушимо. Защото погине ли началото, то нито може да се породи от нещо, нито от него може да се породи друго, ако по необходимост всички неща се пораждат от началото. Та тъй - начало за движение е това, което движи само себе си. То не е в състояние нито да погине, нито да се породи. В противен случай цялото небе ще се стовари на земята и всяко рождение ще се преустанови и никога няма да може да се открие начална точка, от която нещата да се задвижат наново към пораждане. А след като това, което само се движи, очевидно е безсмъртно, никой няма да изпита задръжка да каже, че то именно е същност и принцип на душата. Всяко тяло, при което движението се осъществява отвън, е неодушевено. Одушевено е тялото, при което движението става отвътре, от самото него, понеже такава е природата на душата."

"Душата като цялост се грижи за всичко неодушевено. Тя броди по цялото небе и веднъж се ражда в един, друг път в друг вид. Понеже е съвършена и крилата, тя лети високо в небето и урежда целия свят. А когато загуби крилата си, се носи, додето се залови за нещо твърдо, в което се поселва, получавайки земно тяло. Понеже поради нейната сила тялото привидно движи само себе си, цялото - душата и оформеното тяло, получават името "същество", тоест название за нещо смъртно."

За писането:
"Това знание ще доведе до занемаряване на паметта и ще причини забрава в душите на учещите, понеже, уповани на писането, те ще престанат да си припомнят отвътре със собствени сили, а ще го правят отвън по знаци, които са им чужди. Тъй че ти си открил не лек за памет, а за припомняне. И привидна, а не истинска образованост предлагаш на своите ученици. За много неща ще са чували, без да са ги изучили, и ще оставят впечатление, че могат да съдят за много работи, а в повечето случаи ще бъдат без свое мнение, и ще общуват трудно, защото наместо да са образовани, само ще приличат на образовани."

"Сократ: Писането, Федре, може би има този недостатък и действително е подобно на живописта. Защото и нейните рожби стоят пред нас като живи. Но запиташ ли ги нещо, мълчат, изпълнени с достойнство. Същото и при писаното слово. Може да ти се стори, че то схваща какво казва. Но, ако речеш да разбереш нещо от онова, което ти говори, и го запиташ, то ти разкрива само едно, винаги едно и също. Бъде ли записано веднъж, всяко слово може да бъде разгъвано навсякъде - еднакво и при сведущите, а също и при тези, които не бива да го разгъват. То не знае пред кого е редно да говори и пред кого не. А когато го оскърбят и охулят без право, винаги има нужда от опората на баща си (авторът). Само не е способно нито да се защити, нито да си помогне.
Федър: И за това имаш пълно право.
Сократ: А не виждаме ли по какъв начин става едно друго слово, роден брат на писаното, и колко по-съвършено и с повече сила от него е то?
Федър: Кое е и как се става според теб?
Сократ: То е словото, което се пише в душата на учещия под надзора на науката, способно да се защити и знаещо както да говори, тъй и да мълчи, пред когото трябва.
Федър: Говориш за живото, одушевено слово на знаещия, на което с право бихме казали, че писаното слово е един вид сянка?
Сократ: Точно така, разбира се..."

"Сократ:...Мили ми Пане и всички останали божества, които обитавате тук, направете да бъда красив отвътре и всичко, което имам отвън, да бъде в дружба с вътрешното! И нека знаещия да смятам за богат! И нека имам толкова злато, щото никой друг да не може да ми го грабне освен разумният!"

Платон, "Федър"

Christianity as Mystery

“Fools! for they have no far-reaching thoughts —
Who deem that what before was not comes into being,
Or that aught can perish and be utterly destroyed.
For it cannot be that aught can arise from what in no way is,
And it is impossible and unheard of that what is should perish;
For it will always be, wherever one may keep putting it.
A man wise in such matters would never surmise in his heart
That as long as mortals live what they call their life,
So long they are, and suffer good and ill;
While before they were formed and after they have been dissolved
They are just nothing at all.”
Empedocles (490–430 B.C.)

"For Philo there are only two paths. Either man can pursue the material world which is offered by perception and intellect, but then he is limited to his own personality, he withdraws from the cosmos; or he can become conscious of the all-embracing cosmic powers, experiencing the eternal within his personality. “One who runs away from God takes refuge in himself. There are two minds, that of the universe, which is God, and the individual mind. One who flees from his own mind flees for refuge to the Mind of all things. For one who abandons his own mind acknowledges all that makes the human mind its standard to be naught, and he refers all things to God. On the other hand, one who runs away from God declares Him to be the cause of nothing, and himself to be the cause of all things that come into being.”

"The initiate of ancient times experienced, in the spiritual world, how evolution points the way to the as yet “hidden Christ;” the Christian initiate experiences the hidden effects of the “revealed Christ.”

All that we perceive with the physical senses comes into existence and dies away. And this coming into existence and dying away is the cause of our being deceived. But if we examine objects more thoroughly with intelligent insight, then we partake of the eternal in them. But the physical senses do not convey to us the eternal in its true form. They deceive us when we rely implicitly upon them. They cease to deceive us if we confront them with logical insight, making everything conveyed by the senses subject to examination by this insight. But if logical insight is to judge the statements of the senses, must not something live within this insight which transcends the perceptions of the senses? Hence what is true and false in objects is judged by something in us which opposes the material body, and therefore is not subject to its laws. Above all, this something must not be subjected to the laws of growth and decay, for it bears truth within itself. Truth cannot have a yesterday and a tomorrow; it cannot be this on one occasion and that on another, as material things are. Hence truth in itself must be eternal. As the philosopher turns away from the transitory material world, and turns to truth, he approaches an eternal element, dwelling within him. If we immerse ourselves wholly in the spirit, then we live entirely in truth."

Rudolf Steiner, GA 8

Християнството като Мистерия

„Това са умопобъркани, защото със своите мисли не стигат далече,
А смятат, че нещо, което предварително не е съществувало, може да се развива,
Или пък, че нещо може да умре и да изчезне напълно.
Невъзможно е от не-битието да се роди нещо,
Невъзможно е съществуващото да изчезне напълно,
Защото то постоянно остава там, където сме го изтласкали
Никога познаващият нещата не ще помисли нещо подобно,
Че хората живеят само докато се намират в това, което наричаме живот.
Че те съществуват само тогава и приемат скърби и радости,
А, че преди да станат човеци и след като умрат, те са нищо." (Емпедокъл)

„Които иска да избегне Бога, той пада в собствените си ръце, защото две неща трябва да вземем под внимание: Всемирният Дух, който е Бог и нашият собствен Дух; този последният, ако иска да избяга от себе си, отива при Всемирния Дух; защото който се издига над своя собствен Дух, си казва, че този Дух е нищо и свързва всичко с Бога; но който се отклонява от Бога, премахва тази първооснова и поставя самия себе си в
основата на всичко, което става." (Филон Александрийски)

"Древният посветен изживявал в духовния свят, как развитието напредва към „скрития Христос"; християнският посветен изживява скритите действия на „изявения Христос"."
(Щайнер)

"Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира. Именно това
раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина. Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата? Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането. Защото това „нещо" съдържа истината в себе си.
Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно. И когато философът се отвръща от сетивното, от преходното и се обръща към истинното, той пристъпва към нещо вечно, което обитава в него. И когато
се потопим напълно в Духа, тогава ние живеем изцяло в истината."

Рудолф Щайнер, GA 8

Мястото на Бога

"Казвате: „Коя е новата мисъл?“ Новата мисъл е следната: отправете ума, сърцето и волята си към мястото на Бога! Станете ли сутрин, първата ви работа е да отправите сърцата и умовете си към онази посока, където в този момент милиони сърца и умове се отправят. Тези сърца и умове трептят с различни вибрации, с различни разбирания, но едно единствено място ги привлича – мястото на Бога. И в името на това място всички живи същества се обединяват. Гледате някой цар, пред когото всички се прекланят, дойде ли този момент и той, като дете, от нищо не смущаван, отправя мисълта си към Бога. В този момент и детето, и царят са едно. След това царят взима жезъла си, качва се на трона, започва всекидневната си работа. На другата сутрин царят, заедно с всички същества под него, пак отправя мисълта си към Бога. На това място всички хора се познават. Следователно истинската любов се изразява чрез отправяне мисълта на всички същества в една посока. Когато съзнанията на всички същества се отправят към една посока, те ще имат много допирни точки помежду си. Обаче започне ли човек да се върти само около своя център, около себе си, всичко е изгубено. Някой казва: „За мен животът няма смисъл“. Казвам: искате ли животът ви да има смисъл, отправяйте ума си нагоре!

„Тогаз взеха камъни да хвърлят върху Него. Исус се скри, излезе из храма, мина през сред тях и така си отиде.“ Следователно, който хвърля камъни върху Истината, тя ще си излезе от него и той ще остане сам. Понеже евреите хвърляха камъни върху Истината, те и до днес скитат из света, немили-недраги. От две хиляди години насам те са се лутали из света, както никой друг народ. Днес, обаче, Божията милост е върху тях. На същата опитност ще бъде изложен всеки човек, който хвърля камъни върху Истината. Дали един народ, или един човек ще се прояви така, последствията ще бъдат едни и същи. Искате ли да имате Божията милост върху себе си, всяка сутрин отправяйте ума си в посоката, където всички същества отправят своята мисъл. Казвате: „Как да се разбира стихът, в който се казва, че Христос се скрил от народа?“ Представете си, че аз нося една запалена свещ и показвам с нея пътя на стотици души. Обаче те не разбират това, което правя за тях, и започват да се карат помежду си, бият се, кой от тях да вземе запалената свещ. За да се избегне този спор, аз духам свещта и те остават на тъмно. Те вече не ме виждат, за тях аз съм се скрил някъде. Така направи Христос: духна свещта, която носеше, и съзнанието на всички се помрачи, не виждаха вече. Това означават думите „скри се Исус“. Силата на човека се състои в светлината на неговото съзнание. Щом вземат светлината му, той губи вече своята сила. Когато човек остане на тъмно, той ходи тромаво, не е сигурен в стъпките си. Щом дойде тъмнината, и движението спира. Спирането е ограничение. Същото се отнася и до мисълта, и до съзнанието на човека. Докато в ума на човека има светлина, той мисли право и постъпва право. Щом светлината в ума на човека загасне, той вече не знае какво прави – той остава без посока на движение, без компас."

Беинса Дуно
1931

Съчетание, приложение, изпълнение

"Навсякъде в живота си човек трябва да проповядва Божественото учение и да изпълнява Божията воля. Срещнете ли човек, който ви говори за Бога, вие трябва да имате предвид, дали той слуша Бога и върши волята Му. Който слуша Бога и върши волята Му и вие можете да го слушате. Не слуша ли Бога, не върши ли Неговата воля, и вие не трябва да го слушате. Който служи на Бога, и ние ще му служим; който обича Бога, и ние ще го обичаме. В това се състои изпълнението на Божественото учение. И тъй, съчетанието представлява Любовта, приложението – Мъдростта, изпълнението – Истината. Ако човек няма Любов в себе си, той нищо не може да съчетае; ако човек не е мъдър, той нищо не може да приложи; ако човек няма Истината в себе си, той нищо не може да изпълни. Следователно искате ли да съчетавате нещата, извикайте Любовта; искате ли да приложите нещата, извикайте Мъдростта; искате ли да изпълните нещата, извикайте Истината. Учителят не може постоянно да показва на ученика как трябва да държи лъка и как да настройва струните на цигулката си. Това нещо ученикът сам трябва да прави. Той трябва постоянно да се упражнява, докато започне да прилага законите на съчетанието, приложението и изпълнението. Някой казва: „Какво нещо е съчетанието, приложението и изпълнението в живота?“ Когато две разумни души се съберат на едно място, това е съчетание; когато две разумни души, събрани на едно място, работят заедно за постигане на известна цел, това е приложение; и най-после, когато тези две разумни души са постигнали целта си и сега ядат и пият, участват в благото, което са придобили, това е изпълнение. При това трябва да се знае, че съчетанието, приложението и изпълнението не са еднократни, но многократни, вечни процеси...

Казвате: „Бога ли само трябва да обичаме? Нали е казано да обичаме ближния си като себе си?“ Казвам: в Любовта към Бога влиза Любовта към ближния, но не и обратното. Мнозина обичат хората, но скоро се разочароват от тази любов. Значи в любовта им липсва нещо. Какво липсва в тази любов? – Един съществен елемент, а именно: когато хората обичат своите ближни, трябва да обичат Бога в тях. Кажете ми един случай от живота, където някой, като е обичал хората, да е спечелил нещо! Кажете ми един случай от историята на човечеството, където някой, като е обичал подобния на себе си, да е придобил нещо съществено! Който е обичал на първо място ближните си, той нищо не е придобил. Истинска придобивка има само онзи, който обича Бога и Му служи. Няма по-хубаво нещо от служенето на Бога! Който служи на Бога, отношенията му към хората ще бъдат правилни. Такъв човек е всякога богат, а не беден. Защо? – Защото, като отива при Бога, той всякога приема, забогатява. Щом отива при хората, той всякога дава, прилага. Който правилно взима и правилно дава, той живее в закона на съчетанието. Израз на този закон е в приложението и в изпълнението на доброто, вложено в ума и в сърцето на човека. Законът на приложението се изразява чрез сърцето, а законът на изпълнението – чрез ума."

Учителят Беинса Дуно,
Рилски беседи, 1931

Тайната на сакраментализма

"Науката чака да се осъществи идеалът и да създаде живо същество в лабораторията. Тя няма да успее в това, докато човечеството не е достигнало една необходима степен в морално отношение. Ужасно би било, ако човечеството можеше да стори това още днес. Както днес според минералните закони се създават часовници и се строят къщи, така в бъдеще човекът ще може да създаде живо същество според законите на живота. Тогава обаче той ще трябва да е в състояние сам да вдъхне живот в живото същество. Този, който ще стои пред лабораторната маса, ще трябва да бъде в състояние да пренесе от себе си тези трептения, които са в неговото собствено етерно тяло, върху това, което трябва да получи живот. Ако той е добър човек, той ще пренесе доброто, ако е лош човек - ще пренесе върху него злото. Но в окултизма съществува едно изречение: Знанието на бялата ложа, което се нарича тайна на създаването на живота, няма да премине в човечеството, преди човека да е научил тайната на сакраментализма.
"Сакраментализъм" е израз за това, че човешките дела трябва да са просветлени от моралното съвършенство, от святостта. Едва когато лабораторната маса, на която човекът извършва дейността си, се превърне за него в олтар и действията му не станат святи, той ще бъде зрял да му се даде това знание. Помислете само за днешните хора с целия им материализъм - колко е отдалечена днешната лабораторна маса от олтара!"

Rudolf Steiner, GA 101
1907