"Когато от Вселенните простори
слънцето на разума човешки заговори
и от душевните глъбини
радост със светлина в единен взор се слее,
тогава от обвивките на Себето човешко
потеглят мисли към пространствените широти,
и смътно свързват те
човешкото ни същество с битието на Духа."
Рудолф Щайнер, "Календар на душата"
Духът на човека изплува от дълбините. Все едно се събужда. Все едно търси нови приятелства, копнее за велики събития, иска да оживи наново тялото, отново да го посети и да го разцъфти. Изгрява мощната сила на Пролетта, най-възвишеното въодушевление, единственото въодушевление, което ражда, което е способно на това. Заровените духовни семена, пребиваващи през зимата под надзора на Съвестта човешка, сега се подготвят за Новия ден и желаят силно да се разширят, да опознаят Космоса, възкръсвайки, да обогатят всички човеци. Индивидуалната съвест се стреми да прелее в съвестта на Другия. Вътрешният дух си казва: Вдъхвайки многозначителния полъх на настъпващия пролетен Ден, на Пролетта и нейните нежни предизвестия, като че ли зимния мрак никога не е бил; пред утрото на Пролетта бледнеят всички зимни утрини, всички зимни слънца; било е външен мрак и вътрешно лъчение, загърнато в Надеждата. Да, аз растях, растях отвътре, растях само за да достигна Утрото и то да ме проникне като свое скъпоценно творение. Творението също става Утрин, докато чистосърдечно копнее с цялостна душа и дух за Утрото. Утрин е онова, което е посадено в душата през святата Нощ, онази Светлина, родена в тъмнината навътре и навън, онова, що иска да покълне, то копнее за Утрото, което възкресява, пред което всеки мрак отстъпва. Зимата е този копнеж. Пролетта е тази Утрин. Аз съм духът, който копнее, който иска да изгрее като слънцето; аз съм слънцето, което посреща Слънцето на Пролетта. Защото Онзи, Който се роди в нощта през зимата, донесе слънцето на всички, които се събуждат и с пълносъзнателна радост посрещат Утринната Светлина!
Илия, "Писма до една съвест"
No comments:
Post a Comment