Малките Папи

"Никой няма правото да твърди, че един или друг свят е недействителен,
а само да признае: "Аз не мога да възприема този свят". Защото да
виждаш един свят в истинския смисъл на думата, фактически означава:
"Аз имам съответните възприемателни органи". Правилното е да се
казва: "Аз познавам само този или онзи свят", а не: "Светът, който
възприемат другите, е недействителен". Защото ако някой говори по този
начин, това означава, че той императивно отхвърля всичко, освен света,
който самият той вижда. Когато днес някой идва и заявява: "Всички тези
неща са антропософски фантазии; това, което антропософите твърдят, не
съществува", такъв човек, и подобните нему, само доказват, че нямат
възприятия за тези светове.
Както виждате, ние сме за позитивното отношение към нещата. Обаче
който признава единствено обекта на своите лични възприятия, той
изисква не само задължителното съгласие и на другите, но освен това се
стреми към императивни решения, отнасящи се за неща, които не
познава. Не съществува по-лоша нетърпимост от тази, която официалната
наука изпитва спрямо Духовната Наука, а занапред тя ще нараства все
повече. Тази нетърпимост се проявява под най-различни форми. Хората
нямат никакво съзнание, че говорят неща, каквито не би трябвало да
говорят. В различни общности, съставени от иначе добри християни, може
да се чуе: Антропософите говорят за някакво християнско тайно учение,
обаче християнството не се нуждае от никакво тайно учение; защото има
значение само това, което може да се усети и разбере и от
найелементарната и наивна човешка душа! - следователно, не друго, а
тъкмо това, което говорят, усещат и разбират защитниците на подобен
възглед. С други думи, те изискват нито един човек да не възприема и да
не разбира нищо повече от това, което възприемат и разбират те самите.
Такива християнски общности по правило отхвърлят непогрешимостта на
Папата. Но днес в много по-голям размер - включително и всред
християните - нараства убеждението за собствената непогрешимост. Срещу
Антропософията застава едно Папство, където всеки гледа на себе си
като на един малък папа.
След като размислим, че физическо-сетивният свят съществува за нас
само чрез пластичното формиране на отделните органи във физическото
тяло, няма да ни изглежда странно едно от твърденията на
Антропософията: възприятията в по-висшите светове се основават на
това, че в по-висшите съставни части на човешкото същество - в
етерното и астралното тяло - е възможно изграждането на съответни по-
висши възприемателни органи. Днес физическото тяло е осигурено със
своите органи, но етерното и астралното тяло не са осигурени; техните
органи тепърва ще се развиват. Когато тези органи са готови, ражда се и
това, което наричаме възприемане във висшите светове.

За този, който стига до някоя от степените на духовното познание,
познавателният процес е нещо коренно различно. Този познавателен
процес е едно пълно осъществяване на прекрасната максима: "Познай себе
си!" Обаче най-голямата опасност в областта на познанието, е тази
максима да бъде погрешно разбрана; а днес това се случва твърде често.
Мнозина тълкуват тази максима така: Ние не трябва да обръщаме
внимание на външния свят, а да се вглъбим навътре в себе си и там да
търсим духовните истини. Да, това е едно много погрешно схващане на
максимата, защото тя означава нещо съвсем друго.
Трябва да сме наясно: едно действително висше познание представлява
определено развитие от една степен, която е вече постигната, до друга,
която още не е постигната. И ако човек упражнява себепознанието, в
смисъл, че се стреми да рови само в себе си, той ще вижда само това, което
вече е постигнал. Обаче по този начин човек не постига нищо ново, освен
познание на своя собствен низш Аз. Вътрешният свят на човека е само
едната част, необходима за познанието. Другата част, която му
принадлежи, трябва да се прибави към първата. Без двете части процесът
на познанието не може да се осъществи. Благодарение на своя вътрешен
свят, човек може да изгради необходимите за познавателния процес
органи. Но както око то - като външен сетивен орган - не би могло да
стигне до познание за Слънцето, ако се вглежда само вътре в себе си, а
трябва да се обърне именно навън към Слънцето, така и вътрешният орган
на познанието трябва да се насочи навън, с други думи, към външния
духовен свят, за да осъществи истинското познание.
През епохите, когато духовните неща бяха разбирани в по-дълбок и
пореален смисъл, отколкото днес, са мото понятие "познание" също имаше
много по-дълбок смисъл. Вземете Библията, отворете Петокнижието и ще
прочетете как "Авраам позна своята жена" (1. Мойсей 4, 1), как този или
онзи патриарх "позна своята жена". Не са необходими много усилия, за
да разберете, че тук става дума за оплождане. И когато гърците са
произнасяли тази максима "Познай себе си", те не са имали предвид, че
човек трябва да насочи своя поглед навътре в себе си, а нещо съвсем
друго: "Оплоди себе си с това, което нахлува в теб от духовния свят!".
"Познай себе си!" означава: Оплоди себе си със съдържанието на духовния
свят!"

Рудолф Щайнер, 1908г.
GA 103