The two sources

"Suppose we have a man who refuses to consider the idea that a psycho-spiritual principle underlies all that is physical in the human being, who fails to understand, for instance, that the enlargement of a physical liver is the expression of something spiritual. Another man — stimulated by spiritual science, if you like — readily accepts the possibility that by penetrating into the realm of spirit one may arrive first at an inkling, then at faith, and finally at cognition and vision of spirit. Thus we have two men, one of whom rejects spirit, being satisfied with sense observation, while the other follows what we may call the will to achieve cognition of spirit. The one who refuses spiritual enlightenment will grow ever weaker, for he will be letting his spirit starve, wilt, and perish for lack of adequate nourishment which such enlightenment alone can provide. His spirit will lose strength — it cannot gain it; and everything that functions apart from this spirit will gain the upper hand and overpower him. He will become feeble in meeting all that takes place without his agency in his physical and etheric bodies. But the other, he who has the will to cognition, furnishes nourishment for his spirit which consequently gains strength and mastery over all that occurs independently in his etheric and physical bodies. — That is the most important point, and one which we shall presently be able to apply to a prominent case of our own day.
We know that upon entering the world the human being springs from two sources. His physical body is inherited from his ancestors, from his father and mother and their forbears. He inherits certain traits, good or bad, that are simply inherent in the blood, in the line of descent. But in every case of this sort the forces a child brings along from his previous incarnation unite with these inherited qualities. Now, you know that today a great deal is talked about “hereditary tendencies” whenever some disease or other makes its appearance. How this term is abused nowadays — though it is quite justified within a narrow scope! Whenever anything crops up that can be proved to have been an attribute of some ancestor, hereditary tendencies are invoked; and because people know nothing of active spiritual forces derived from the previous incarnation they endow these inherited tendencies with overwhelming power. If they knew that a spiritual factor accompanied us from our previous incarnation they would say, Well and good: we believe absolutely in hereditary tendencies, but we know as well what stems from the previous incarnation in the way of inner, central soul forces, and that if sufficiently strengthened and invigorated these will gain the upper hand over matter — that is, over hereditary tendencies. — And such a man, capable of rising to the cognition of spirit, would continue: No matter how powerfully the inherited tendencies affect me, I shall provide nourishment for the spirit in me; for in this way I shall master them. — But anyone who does not work upon his spiritual nature, upon that which is not inherited, will positively fall a prey to inherited tendencies as a result of such lack of faith; and in this way materialistic superstition will actually bring about a steady increase in their power over us. We shall be engulfed in the quagmire of hereditary tendencies unless we fortify our spirit and, by means of a strong spirit, vanquish each time anew whatever is inherited.
In our time, when the consequences of materialism are so formidable, you must naturally still guard against overestimating the power of spirit. It would be a mistake to object, If that were the case, all anthroposophists would be bursting with health, for they believe in the spirit. Man's position on the earth is not only that of an individual being: he is a part of the whole world; and spirit, like all else, must grow in strength. But once spirit has become debilitated, as at present, it will not at once affect even the most anthroposophical of men — no matter how much nourishment he furnishes the spirit — to such an extent that he can overcome what springs from material sources; yet all the more surely will this tell in his next incarnation, as expressed in his health and strength. Men will grow weaker and weaker unless they believe in the spirit, for otherwise they deliver themselves over to their inherited tendencies. They themselves have effected this weakening of their spirit, because everything here concerned depends upon their attitude toward spirit.
Nor should one imagine it an easy matter to correlate all the conditions here involved..."

Rudolf Steiner, 1909
GA 112

До всички приятели

"Изворите трябва да извират, реките да текат, тревите да растат, а човек да мисли и разсъждава и върши волята на своя небесен Баща. Неговата Любов да му бъде закон. Волята Божия, Царството Божие, славата Божия, цел в него самия. Много листа ще окапят, много черупки ще се смъкнат, докато душата достигне своето съвършенство.
Господ да ви води и упътва със Своя Дух, да ви показва вътре във вас що е доброто и правото пред Него самия. Аз ви предадох едно учение на Христа, учение на живота, не на буквата. Учение не на сектантство, а учение на Мъдрост и Любов, което може да обнови целокупния живот.
Господ, за Когото ви говоря, е жив в цялата природа, действащ във всички същества. Той говори вътре във всяка душа, във всяко сърце. Аз ви говоря за Него, с Когото всякога съм в общение, познавам гласа Му, държа учението Му, върша волята Му, слушам Духа Му и радостта ми е в Неговото живо Слово.
Какво благо би било за хората, ако разбираха Божия език и си мислеха, че са братя, а не врагове, да споделят своите скърби и своите радости! Близо е часът, ще прозвучи небесният глас.
Имайте мир и търпение, всичко Той ще уреди добре. Ще възкреси, ще оживи и ще бъде "едно стадо и един пастир на живота".
Благоволението на Христовия Баща отгоре да почине върху всички, които призовават Неговото име на всяко място и време."

26 август 1917 г Варна
Учителят Беинса Дуно

...kind of little pope

"No one has the right to say that a world does not really exist; he may only say, “I do not perceive it.” For to see the world in the true sense of the word, means that I have the organs with which to perceive it. One may say: “I know only this or that world,” but one may not say: “I do not admit of the existence of a world that someone else perceives.” A person who speaks in this manner demands that others too should perceive only just what he himself perceives, but nothing else; he claims authoritatively that only what he perceives is true. When at present someone appears and says: That is all Anthroposophical imagining, what Anthroposophists declare exists, does not exist,” he only proves that he and those like him do not perceive these worlds. We take the positive standpoint. Whoever grants only the existence of what he himself perceives, demands not only that we acknowledge what he knows, but he wishes to make an authoritative decision about something of which he knows nothing. There is no greater intolerance than that shown by official science toward Spiritual Science, and it will become even worse than it has ever been before! It appears in the most varied forms. People are not at all conscious of saying something which they should not allow themselves to say. In many gatherings of very good Christians, one can hear it said: "Anthroposophists talk of some kind of an esoteric Christian teaching, but Christianity needs no esoteric teaching; for only that can be true which a simple, unpretentious mind can perceive and understand," which means, of course, only what the speaker can perceive and understand. He therefore requires that no one should perceive and understand anything different from what he himself perceives and understands. The infallibility of the Pope is quite properly not acknowledged in such Christian assemblies, but the infallibility of the individual is claimed today in the widest circles even by the Christians. Anthroposophy is attacked as a result of this papal standpoint in consequence of which each individual sets himself up as a kind of little pope.
If we consider that the physical sense-world exists for us because the individual organs have been carved into the physical body, it will no longer seem extraordinary when it is said that perception in a higher world rests upon the fact that higher organs have been formed in the higher members of the human organism, in the ether and astral bodies. The physical body is, in this way, already provided with its sense-organs, but the ether and astral bodies are not yet so provided; these have still to be carved into them. When this has been done, there exists what is called perception in the higher worlds.


For a person who acquires spiritual knowledge, finds the process to be something quite different. It is a complete realization of that beautiful expression, “Know thyself.” But the most dangerous thing in the realm of knowledge is to grasp these words erroneously and today this occurs only too frequently. Many people construe these words to mean that they should no longer look about the physical world, but should gaze into their own inner being and seek there for everything spiritual. This is a very mistaken understanding of the saying, for that is not at all what it means. We must clearly understand that true higher knowledge is also an evolution from one standpoint, which the human being has attained, to another which he had not reached previously. If a person practices self-knowledge only by brooding upon himself, he sees only what he already possesses. He thereby acquires nothing new, but only knowledge of his own lower self in the present meaning of the word. This inner nature is only one part that is necessary for knowledge. The other part that is necessary must be added. Without the two parts, there is no real knowledge. By means of his inner nature, he can develop organs through which he can gain knowledge. But just as the eye, as an external sense organ, would not perceive the sun by gazing into itself, but only by looking outward at the sun, so must the inner perceptive organs gaze outwardly, in other words, gaze into an external spiritual in order actually to perceive. The concept “Knowledge” had a much deeper, a more real meaning in those ages when spiritual things were better understood than at present. Read in the Bible the words, “Abraham knew his wife!” or this or that Patriarch “knew his wife.” One does not need to seek very far in order to understand that by this expression fructification is meant. When one considers the words, “Know thyself,” in the Greek, they do not mean that you stare into your own inner being, but that you fructify yourself with what streams into you from the spiritual world. “Know thyself” means: Fructify thyself with the content of the spiritual world!"

Rudolf Steiner, 1908
GA 103

Малките Папи

"Никой няма правото да твърди, че един или друг свят е недействителен,
а само да признае: "Аз не мога да възприема този свят". Защото да
виждаш един свят в истинския смисъл на думата, фактически означава:
"Аз имам съответните възприемателни органи". Правилното е да се
казва: "Аз познавам само този или онзи свят", а не: "Светът, който
възприемат другите, е недействителен". Защото ако някой говори по този
начин, това означава, че той императивно отхвърля всичко, освен света,
който самият той вижда. Когато днес някой идва и заявява: "Всички тези
неща са антропософски фантазии; това, което антропософите твърдят, не
съществува", такъв човек, и подобните нему, само доказват, че нямат
възприятия за тези светове.
Както виждате, ние сме за позитивното отношение към нещата. Обаче
който признава единствено обекта на своите лични възприятия, той
изисква не само задължителното съгласие и на другите, но освен това се
стреми към императивни решения, отнасящи се за неща, които не
познава. Не съществува по-лоша нетърпимост от тази, която официалната
наука изпитва спрямо Духовната Наука, а занапред тя ще нараства все
повече. Тази нетърпимост се проявява под най-различни форми. Хората
нямат никакво съзнание, че говорят неща, каквито не би трябвало да
говорят. В различни общности, съставени от иначе добри християни, може
да се чуе: Антропософите говорят за някакво християнско тайно учение,
обаче християнството не се нуждае от никакво тайно учение; защото има
значение само това, което може да се усети и разбере и от
найелементарната и наивна човешка душа! - следователно, не друго, а
тъкмо това, което говорят, усещат и разбират защитниците на подобен
възглед. С други думи, те изискват нито един човек да не възприема и да
не разбира нищо повече от това, което възприемат и разбират те самите.
Такива християнски общности по правило отхвърлят непогрешимостта на
Папата. Но днес в много по-голям размер - включително и всред
християните - нараства убеждението за собствената непогрешимост. Срещу
Антропософията застава едно Папство, където всеки гледа на себе си
като на един малък папа.
След като размислим, че физическо-сетивният свят съществува за нас
само чрез пластичното формиране на отделните органи във физическото
тяло, няма да ни изглежда странно едно от твърденията на
Антропософията: възприятията в по-висшите светове се основават на
това, че в по-висшите съставни части на човешкото същество - в
етерното и астралното тяло - е възможно изграждането на съответни по-
висши възприемателни органи. Днес физическото тяло е осигурено със
своите органи, но етерното и астралното тяло не са осигурени; техните
органи тепърва ще се развиват. Когато тези органи са готови, ражда се и
това, което наричаме възприемане във висшите светове.

За този, който стига до някоя от степените на духовното познание,
познавателният процес е нещо коренно различно. Този познавателен
процес е едно пълно осъществяване на прекрасната максима: "Познай себе
си!" Обаче най-голямата опасност в областта на познанието, е тази
максима да бъде погрешно разбрана; а днес това се случва твърде често.
Мнозина тълкуват тази максима така: Ние не трябва да обръщаме
внимание на външния свят, а да се вглъбим навътре в себе си и там да
търсим духовните истини. Да, това е едно много погрешно схващане на
максимата, защото тя означава нещо съвсем друго.
Трябва да сме наясно: едно действително висше познание представлява
определено развитие от една степен, която е вече постигната, до друга,
която още не е постигната. И ако човек упражнява себепознанието, в
смисъл, че се стреми да рови само в себе си, той ще вижда само това, което
вече е постигнал. Обаче по този начин човек не постига нищо ново, освен
познание на своя собствен низш Аз. Вътрешният свят на човека е само
едната част, необходима за познанието. Другата част, която му
принадлежи, трябва да се прибави към първата. Без двете части процесът
на познанието не може да се осъществи. Благодарение на своя вътрешен
свят, човек може да изгради необходимите за познавателния процес
органи. Но както око то - като външен сетивен орган - не би могло да
стигне до познание за Слънцето, ако се вглежда само вътре в себе си, а
трябва да се обърне именно навън към Слънцето, така и вътрешният орган
на познанието трябва да се насочи навън, с други думи, към външния
духовен свят, за да осъществи истинското познание.
През епохите, когато духовните неща бяха разбирани в по-дълбок и
пореален смисъл, отколкото днес, са мото понятие "познание" също имаше
много по-дълбок смисъл. Вземете Библията, отворете Петокнижието и ще
прочетете как "Авраам позна своята жена" (1. Мойсей 4, 1), как този или
онзи патриарх "позна своята жена". Не са необходими много усилия, за
да разберете, че тук става дума за оплождане. И когато гърците са
произнасяли тази максима "Познай себе си", те не са имали предвид, че
човек трябва да насочи своя поглед навътре в себе си, а нещо съвсем
друго: "Оплоди себе си с това, което нахлува в теб от духовния свят!".
"Познай себе си!" означава: Оплоди себе си със съдържанието на духовния
свят!"

Рудолф Щайнер, 1908г.
GA 103

Относно днешния ден - едно снизходително показно!

"7:2 Те не размишляват в сърцето си, Че Аз помня всичкото им беззаконие; А сега ги обиколиха собствените им дела, Които са и пред лицето Ми.
7:6 Защото, като причакват, Те са направили сърцата си като пещ; Гневът им спи цяла нощ, А на заранта гори като пламнал огън.
7:7 Те всички се нагорещиха като пещ, И пояждат съдиите си; Всичките им царе са паднали; Няма между тях кой да Ме призовава.
7:10 И гордостта на Израиля свидетелствува пред лицето му; Но пак, въпреки всичко това, не се връщат при Господа своя Бог, Нито Го търсят.
7:13 Горко им! защото са се скитали далеч от Мене; Гибел тям; защото са престъпили против Мене; Когато щях да ги изкупя, и тогава те говориха лъжи против Мене.
7:14 И не Ме призоваха от сърце, Но лелекат на леглата си; Събират се да се молят за жито и вино, Но пак въстават против Мене.
8:4 Те поставиха царе, но не чрез Мене; Назначиха началници, но без да ги призная Аз; От среброто си и от златото си направиха си идоли, Та да бъдат изтребени.
8:7 Понеже посеяха вятър, затова ще пожънат вихрушка; Няма узряло жито; израсналото няма да даде брашно; И ако даде, чужденци ще го погълнат.
8:13 В жертвите, които Ми принасят, Жертвуват месо и го ядат; Но Господ не ги приема; Сега ще си спомни беззаконието им, И ще накаже греховете им, Те ще се върнат в Египет."

Из "Книгата на пророк Осия"

Който може да чете, нека чете правилно. Но преди правилно да прочете написаното, той трябва вече правилно да е слушал и правилно да е размишлявал със сърдечен разум.

Небесната София говори! (втора част)

"Както истинското предназначение на словото не е в процеса на говоренето само за себе си, а в това какво се говори - в откровението на разума на нещата чрез словото или понятието, така истинското предназначение на любовта не е в простото изпитване на това чувство, а какво се извършва посредством него - в делото на любовта; на нея не й е достатъчно да чувства за себе си безусловното значение на любимия предмет, а е нужно действително да му предаде или да му вдъхне това значение, да се съедини с него в едно единствено създание на абсолютна индивидуалност. И както висшата задача на словесната дейност е предопределена вече в самата природа на словото, което неизбежно представя общи и установени понятия, а не отделни и преходни впечатления и следователно вече само по себе си, бидейки връзка на множеството и единичното, ни насочва към разбиране на всемирния смисъл, по подобен начин и висшата задача на любовта вече е предпоставена в самото любовно чувство, което преди всяко осъществяване неизбежно въвежда своя предмет в сферата на абсолютната индивидуалност, вижда го в идеална светлина, вярва в неговата безусловност. Ето защо в двата случая задачата не е да измислиш сам нещо съвършено ново, а само последователно да придвижваш по-нататък и до края онова, което вече зачатъчно е представено в самата природа на явлението, в самата основа на процеса.

Ние знаем, че човек освен своята животинска материална природа притежава и идеална, свързваща го с абсолютната истина, или Бога. Освен материалното или емпиричното съдържание на своя живот всеки човек крие в себе си образа Божий, тоест особена форма на абсолютното съдържание. Този образ Божий се опознава от нас теоретически и абстрактно в разума и чрез разума, а в любовта се опознава конкретно и жизнено. И ако това откровение на идеалното същество, което обикновено е прикрито от материалните явления, не се ограничава в любовта единствено с вътрешното чувство, толкова по-голямо значение трябва да отдаваме на любовта като начало за видимо възстановяване на образа Божий в материалния свят, начало за въплъщаване на истинската идеална човечност. Преминавайки в светлина, преобразувайки и одухотворявайки формата на външните явления, силата на любовта ни открива своята обективна мощ, но по-нататък делото е наше: ние сами трябва да разберем това откровение и да се възползваме от него, за да не остане то мимолетен и загадъчен проблясък на някаква тайна.

Външното съединяване, житейското и особено физиологичното, няма определено отношение към любовта. То се случва без любов и любовта се случва без него. То е необходимо на любовта не като нейно задължително условие и самостоятелна цел, а само за окончателната й реализация...Всеки външен акт или факт сам по себе си е нищо; любовта е нещо само благодарение на своя смисъл или идея, като възстановяване единството или цялостта на човешката личност, като създаване на абсолютна индивидуалност."

Владимир Соловьов