"Let us glance back into pre-Christian times. We find religions existing there as preparation for Christianity. We see religions, it is true, among the Indians and the Persians but religions suited to the particular people out of which they have been born. They are national, tribal, racial religions, appearing with the coloring out of which they have arisen, limited inwardly, because in a certain way they still proceed from the group-souls and are bound up with them. With the Christian religion an element entered humanity's evolution which is the true element of earthly evolution. Christianity from the beginning at once broke through the principles of all earlier religions. It sharply set itself against the sentence “I and the Father Abraham are one.” It opposed in the first place the idea that one can feel oneself a unity with something that is only a human group. On the other hand the soul that dwells in every personality must be able to feel one with the eternal Ground of the World Whom we call the “Father” and Who dwells in every soul, and this is expressed in the sentence: “I and the Father are one.” And in contrast to the Old Testament which begins with the words: “In the beginning was the Light,” Christianity sets the New Testament words: “In the primal beginning was the Word.” With this was given one of the greatest advances in humanity's evolution. For in referring to the light that arose, one speaks, in so far as one can speak of light, of something externally visible. The old records contain a Genesis that establishes the physical as a manifestation of the light. The “Word,” however, is what issues from the inner nature of the being, and before any manifestation of light had appeared there existed in man “what was, what is, and what is to come,” namely, man's inmost being. In the Primal Beginning was not the Light, but the Word. The Gospel of St. John is not a document that may be placed side by side with the others; it expands the others from the temporal to the eternal.
So Christianity stands there, not as a religion which might be a national religion but, if it is rightly understood, as a religion of mankind. In that the Christian feels himself one with the “Father,” soul confronts soul, no matter to what people or nation it belongs. All divisions must fall away under the influences of Christianity, and the Jupiter condition must be prepared under the influence of this principle. Christianity therefore has begun as a religion, for humanity was founded on religion. Yet religion must be replaced by wisdom, by knowledge. In so far as religion rests upon faith and is not inflamed with the fire of full knowledge it is something that must be replaced in the course of humanity's progress. And whereas formerly man had to believe before he could come to knowledge, in the future full knowledge will shine with light and man will know and thence ascend to the recognition of the highest spiritual worlds. From religion mankind evolves to wisdom, glowed through by love. First wisdom, then love, then wisdom glowed through by love.
Now we can ask: If religion is to merge into knowledge, if man is no longer given religion according to the old form, namely, that according to his faith he is directed to the wisdom that guides evolution — will then Christianity too no longer exist? There will be no religion that is founded on mere faith. Christianity will remain; in its origins it was religion — but Christianity is greater than all religion! That is Rosicrucian wisdom. The religious principle of Christianity as it originated was more all-embracing than the religious principle of any other religion. But Christianity is still greater than the religious principle itself. When the outer coverings of faith fall away it will be in wisdom-form. It can entirely strip off the sheaths of faith and become wisdom-religion, and spiritual science will help to prepare men for this. Men will be able to live without the old forms of religion and faith, but they will not be able to live without Christianity, for Christianity is greater than all religion. Christianity exists for the purpose of breaking through all forms of religion, and that which fills men as Christianity will still exist when human souls have grown beyond all mere religious life."
Rudolf Steiner, 1908
GA 102
Monday, September 26, 2011
"Аз и Отец едно сме"
"Да се върнем назад в дохристиянските времена. Ние намираме там религии, които са подготовка за християнството. Ние имаме религии вече у индусите и персите; но това са религии които са присъщи на дадените народи, от които са се родили. Това са национални, племенни, родови религии, които съществуват заедно с народа, от който са възникнали; религии, ограничени в своята вътрешна същност, тъй като те изхождат още по определен начин от груповите души и са свързани с тях. С християнската религия в развитието на човечеството влиза елемент, който се явява истински елемент на развитието на Земята. В първите времена християнството, във всеки случай е такова, че то веднага разрушава предишните религиозни принципи. То рязко противопоставя себе си с думите: “Аз и отец Авраам едно сме”. То, преди всичко, противопоставя себе си на това, което може да се чувства като единство с някаква единична човешка група; в противоположност на тази душа, която живее във всяка човешка личност, и трябва да почувства своето единство с вечната основа на света, която се нарича “Отец” и която живее във всяка душа; и то се изразява в думите: “Аз и Отец – едно сме”. И в противоположност на Стария Завет, който започва с думите, че в началото било светлина, християнството поставя в Новия Завет думите: “В началото бе Словото!”. С това е било направен един велик напредък в развитието на човечеството. Тъй като, когато се говори за поява на светлина, то се говори, доколкото може да се говори за светлина, за нещо външно видимо. Древните предания описват генезиса, където физическото се представя като откровение на светлината. “Словото” е това, което изхожда от вътрешните дълбини на съществата, и преди да се е извършило каквото и да е откровение на светлината, човекът вече съществувал като това, което “било е и ще бъде”, т.е., това, под което се подразбира най-дълбокото вътрешно същество на човека. Първоначална е не светлината, първоначално е словото. Евангелието на Йоан е паметник, който не бива да се поставя наред с другите, но то разширява другите паметници, преминавайки от разглеждане на временното към вечното.
По този начин, християнството ни се представя не като религия, която би била религия на отделно племе; а ни се представя като религия на човечеството, ако то се разбере правилно. Когато християнинът чувства себе си единен с “Отец”, то душа стои пред душата, без значение, към какво племе принадлежи. Така всички ограничения трябва да паднат под въздействието на християнството, и състоянието Юпитер трябва да бъде подготвено под влияние на този принцип. Християнството е започнало като религия, понеже човечеството било построено на основата на религията. Но религията е нещо, което в хода на развитие на човечеството трябва да смени мъдростта с познанието. Доколкото религията се основава на вярата и не се пронизва от огъня на пълното познание, тя е това, което в хода на човешкото развитие трябва да се смени с друга. И ако преди човек е трябвало да вярва, за да дойде до знанието, то в бъдеще ще се излее светлината на пълното знание; човекът ще знае и по този начин ще се издигне до признанието на висшите духовни светове. От религията човечеството ще се развие отново до сгрятата с огъня на любовта мъдрост.
Тук можем да попитаме: но кога религията ще се разтвори в познанието, кога религията няма повече да се дава на човека в древната форма, при която се казвало, че той трябва само чрез вярата да възприема мъдростта, направляваща развитието; то тогава ще се съхрани ли християнството? Никаква друга религия, опираща се само на вяра, няма да има тогава. Но християнството ще остане; тъй като макар в своето начало хри- стиянството да е било религия, то е повече от всички религии! Това е мъдростта на розенкройцерството. Религиозният принцип на християнството в своето начало е бил по-всеобхващащ, отколкото принципа на всички други религии. Но християнството е по-велико от самия релгиозен принцип. Когато отпаднат обвивките на вярата ще стане форма на мъдростта. То може съвършено изцяло да свали от себе си всички обвивки на вярата и да стане религия на мъдростта; и духовното знание ще помогне да се подготвят хората за това. Хората ще могат да живеят без древните форми на религия и вяра, но няма да могат да живеят без християнството, понеже то е повече от всички религии. Християнството е дошло, за да разбие оковите на всички форми; и това, което ще изпълва хората като християнство, ще съществува и тогава, когато човешките души ще израснат зад пределите на всеки чисто религиозен живот."
Рудолф Щайнер, 1908г.
GA 102
По този начин, християнството ни се представя не като религия, която би била религия на отделно племе; а ни се представя като религия на човечеството, ако то се разбере правилно. Когато християнинът чувства себе си единен с “Отец”, то душа стои пред душата, без значение, към какво племе принадлежи. Така всички ограничения трябва да паднат под въздействието на християнството, и състоянието Юпитер трябва да бъде подготвено под влияние на този принцип. Християнството е започнало като религия, понеже човечеството било построено на основата на религията. Но религията е нещо, което в хода на развитие на човечеството трябва да смени мъдростта с познанието. Доколкото религията се основава на вярата и не се пронизва от огъня на пълното познание, тя е това, което в хода на човешкото развитие трябва да се смени с друга. И ако преди човек е трябвало да вярва, за да дойде до знанието, то в бъдеще ще се излее светлината на пълното знание; човекът ще знае и по този начин ще се издигне до признанието на висшите духовни светове. От религията човечеството ще се развие отново до сгрятата с огъня на любовта мъдрост.
Тук можем да попитаме: но кога религията ще се разтвори в познанието, кога религията няма повече да се дава на човека в древната форма, при която се казвало, че той трябва само чрез вярата да възприема мъдростта, направляваща развитието; то тогава ще се съхрани ли християнството? Никаква друга религия, опираща се само на вяра, няма да има тогава. Но християнството ще остане; тъй като макар в своето начало хри- стиянството да е било религия, то е повече от всички религии! Това е мъдростта на розенкройцерството. Религиозният принцип на християнството в своето начало е бил по-всеобхващащ, отколкото принципа на всички други религии. Но християнството е по-велико от самия релгиозен принцип. Когато отпаднат обвивките на вярата ще стане форма на мъдростта. То може съвършено изцяло да свали от себе си всички обвивки на вярата и да стане религия на мъдростта; и духовното знание ще помогне да се подготвят хората за това. Хората ще могат да живеят без древните форми на религия и вяра, но няма да могат да живеят без християнството, понеже то е повече от всички религии. Християнството е дошло, за да разбие оковите на всички форми; и това, което ще изпълва хората като християнство, ще съществува и тогава, когато човешките души ще израснат зад пределите на всеки чисто религиозен живот."
Рудолф Щайнер, 1908г.
GA 102
Sunday, September 25, 2011
Art and Knowledge V
"For the gods did not create man in vain; he exists on earth in order that something which can be achieved only by man may be used by the gods for further world creation. Man is on earth because the gods need him. He is on earth so that he may think, feel and will what lives in the cosmos. If he does it in the right way, the gods can take this changed thing and implant it into the configuration of the world. Thus man — if in sacrifice and art he gives back what the gods gave him — cooperates in building the cosmos. He has a soul-connection with cosmic evolution.
The task of art is to take hold of the shining, the radiance, the manifestation, of that which as spirit weaves and lives throughout the world. All genuine art seeks the spirit. Even when art wishes to represent the ugly, the disagreeable, it is concerned, not with the sensory-disagreeable as such, but with the spiritual which proclaims its nature in the midst of unpleasantness. If the spiritual shines through the ugly, even the ugly becomes beautiful. In art it is upon a relation to the spiritual that beauty depends.
To paint a tree green is not true painting for the reason that however well one imitates her, nature is still the essential thing; nature is still more beautiful, more vital; it needs no copy. A real painter never imitates. He uses an object as a recipient or focus of the sun, or to observe a color reflex in that object's surroundings, or to catch, above it, an interweaving of light and darkness. In other words, the thing painted is merely an inducement. For example, we never paint a flower standing in front of a window; we paint the light which, shining in at the window, is seen through the flower. We paint the sun's colored light; catch the sun.
In the case of a person, this can be done still more spiritually. To paint a human forehead the way one believes it should look is nonsense; this is not painting. But to observe how the sun rays strike that forehead, how color shows up in the ensuing radiance, how light and darkness intermingle, to capture with one's paint brush all that interplay: this is the task of the painter. Seizing what passes in a moment, he relates it to the spiritual.
If, with a sense for painting, we look at an interior view, the matter of most importance is not the figure or figures therein. I once accompanied a friend to an exhibition where we saw a painting of a man kneeling before an altar, his back toward us. The painter had given himself the task of showing how sunlight falling through a window struck the man's back. My friend remarked that he would much rather see a front view. Well, this was only material, not artistic, interest. He wanted the painter to show the man's character, and so forth. But one is justified in doing this only if one expresses all perceptions through color. If I wish to paint a human being sick in bed with a certain disease, and study his facial color in order to apprehend how illness shines through the sensory, this may be artistic. If I want to show, in totality, the extent to which the whole cosmos manifests in the human flesh color, this may also be artistic. But if I try to imitate Mr. Lehman as he sits here before me, I will not succeed; moreover, this is not the task of art. What is artistic is how the sun illumines him, how light is deflected through his bushy eyebrows. Thus for a painter the important thing is how the whole world acts upon his subject; and his means of holding fast to a transitory moment are light and darkness, the whole spectrum.
To achieve this one must live with color; color must become emancipated from the heavy matter opposing its innermost nature. Palette colors are alien to true painting in that, when used on a plane surface, they have a down-dragging effect. One cannot live with oil-based colors, only with fluid colors. When a painter puts fluid colors upon a plane, color — owing to the peculiar relationship between man and color — springs to life; he conceives out of color; a world arises out of it. True painting comes into being only if he captures the shining, revealing, radiating element as something living; only if he creates what is to be formed on the plane out of this element. For to understand color is to understand a component part of the world.
Kant once said: Give me matter, and out of it I shall create a world. Well, you could have given him matter endlessly without his ever being able to make a world out of it. But out of the interplaying medium of color a world of sorts can indeed be created, because every color has direct relationship with something spiritual. In the face of present-day materialism, the concept and activity of painting have — except for the beginnings made by impressionism and, still more, by expressionism — been more or less lost.
For the most part modern man does not paint, he imitates figures with a kind of drawing, then colors the surface. But colored surfaces are not painting for the reason that they are not born out of color and light and darkness."
Rudolf Steiner, 1923
GA 276
The task of art is to take hold of the shining, the radiance, the manifestation, of that which as spirit weaves and lives throughout the world. All genuine art seeks the spirit. Even when art wishes to represent the ugly, the disagreeable, it is concerned, not with the sensory-disagreeable as such, but with the spiritual which proclaims its nature in the midst of unpleasantness. If the spiritual shines through the ugly, even the ugly becomes beautiful. In art it is upon a relation to the spiritual that beauty depends.
To paint a tree green is not true painting for the reason that however well one imitates her, nature is still the essential thing; nature is still more beautiful, more vital; it needs no copy. A real painter never imitates. He uses an object as a recipient or focus of the sun, or to observe a color reflex in that object's surroundings, or to catch, above it, an interweaving of light and darkness. In other words, the thing painted is merely an inducement. For example, we never paint a flower standing in front of a window; we paint the light which, shining in at the window, is seen through the flower. We paint the sun's colored light; catch the sun.
In the case of a person, this can be done still more spiritually. To paint a human forehead the way one believes it should look is nonsense; this is not painting. But to observe how the sun rays strike that forehead, how color shows up in the ensuing radiance, how light and darkness intermingle, to capture with one's paint brush all that interplay: this is the task of the painter. Seizing what passes in a moment, he relates it to the spiritual.
If, with a sense for painting, we look at an interior view, the matter of most importance is not the figure or figures therein. I once accompanied a friend to an exhibition where we saw a painting of a man kneeling before an altar, his back toward us. The painter had given himself the task of showing how sunlight falling through a window struck the man's back. My friend remarked that he would much rather see a front view. Well, this was only material, not artistic, interest. He wanted the painter to show the man's character, and so forth. But one is justified in doing this only if one expresses all perceptions through color. If I wish to paint a human being sick in bed with a certain disease, and study his facial color in order to apprehend how illness shines through the sensory, this may be artistic. If I want to show, in totality, the extent to which the whole cosmos manifests in the human flesh color, this may also be artistic. But if I try to imitate Mr. Lehman as he sits here before me, I will not succeed; moreover, this is not the task of art. What is artistic is how the sun illumines him, how light is deflected through his bushy eyebrows. Thus for a painter the important thing is how the whole world acts upon his subject; and his means of holding fast to a transitory moment are light and darkness, the whole spectrum.
To achieve this one must live with color; color must become emancipated from the heavy matter opposing its innermost nature. Palette colors are alien to true painting in that, when used on a plane surface, they have a down-dragging effect. One cannot live with oil-based colors, only with fluid colors. When a painter puts fluid colors upon a plane, color — owing to the peculiar relationship between man and color — springs to life; he conceives out of color; a world arises out of it. True painting comes into being only if he captures the shining, revealing, radiating element as something living; only if he creates what is to be formed on the plane out of this element. For to understand color is to understand a component part of the world.
Kant once said: Give me matter, and out of it I shall create a world. Well, you could have given him matter endlessly without his ever being able to make a world out of it. But out of the interplaying medium of color a world of sorts can indeed be created, because every color has direct relationship with something spiritual. In the face of present-day materialism, the concept and activity of painting have — except for the beginnings made by impressionism and, still more, by expressionism — been more or less lost.
For the most part modern man does not paint, he imitates figures with a kind of drawing, then colors the surface. But colored surfaces are not painting for the reason that they are not born out of color and light and darkness."
Rudolf Steiner, 1923
GA 276
Изкуство и Познание V
"Защото човекът не напразно е създаден от Боговете; той е тук на Земята заради Боговете и Боговете имат нужда от силите, които могат да се породят единствено в човешката душа. Да, човекът е тук на Земята, понеже Боговете се нуждаят от неговите мисли, чувства и воля. И когато човекът мисли, чувствува и проявява воля в съответствие с живите сили на Космоса, тогава Боговете вземат всичко това и го отнасят горе, превръщайки човека в техен космически сътрудник, за да му предложат после чрез звездните светове онези свои откровения, които след време той отново ще им върне, вече под формата на своето изкуство, или под формата на своята саможертва. Ето как човекът е свързан с мировото развитие, ето колко дълбоко е душевното му родство с Космоса.
Изкуството винаги е имало тази мисия: да обхване излъчването и проявлението на вездесъщия Дух, който протъкава и оживотворява целия свят около нас. Всяко истинско изкуство просто копнее за духовния свят. И дори когато - както често пъти може да се случи - иска да представи грозното и отблъскващото, изкуството представя не сетивно-отблъскващото, а самия духовен свят, който се проявява в областта на физическия свят. Когато духовният елемент свети в сферата на противното и отблъскващото, последните две качества също могат да се превърнат в нещо красиво. Но така или иначе, ако художественият порив иска да се прояви по красив начин, отношението към духовния свят винаги трябва да е налице.
Да нарисуваш едно дърво в зелен цвят, подражавайки на природата, не е никаква живопис, поради факта, че каквото и да направиш, природата винаги си остава по-истинска и по-красива! Природата винаги е по-пълна с живот. Просто няма никакъв смисъл да се подражава на външната природа. И истинският художник никога не прави това. Истинският художник само използва даден предмет, само за да улови върху него светлината, идваща от Слънцето или някакво отражение от цветовете на околната среда, само за да възпроизведе преливането между светлината и тъмнината. Следователно, избраният предмет е само един повод, една предпоставка за нещо съвсем друго. Естествено, художникът никога не рисува самото цвете, което, примерно стои до прозореца; той рисува светлината, която нахлува през прозореца, а цветето просто му позволява да я види по един или друг начин. Или иначе казано, художникът рисува оцветената светлина на Слънцето. Именно нея улавя той. Цветето само го улеснява и му дава възможност да улови светлината.
Художественото изобразяване на човешкото тяло е един още по-духовен процес. Да нарисуваме например човешкото тяло и да го оцветим с подходящия цвят, както някои смятат че трябва да се направи, това е чиста безсмислица; тук няма никаква живопис. Задачата на художника е съвсем друга: той показва как едно човешко лице се излага под падащите Слънчеви лъчи, как върху него възниква и една друга приглушена светлина, как се преливат светлината и тъмнината, следователно всичко оно- ва, с което предметът улеснява художника, така че със своята четка и палитра той да улови бързопреходния миг и да го постави в някакво отношение спрямо духовния свят.
Ако например един художник с добър усет влиза в една стая, той не бива да насочва погледа си към човека, който, да кажем, е коленичил пред иконата и се моли. Спомням си как веднъж, заедно с мой познат по сетихме една художествена изложба. Спряхме се пред една картина, изобразяваща човек, коленичил пред олтара. Той беше нарисуван откъм гърба. Явно художникът си беше поставил задачата да улови нахлува щата през един прозорец слънчева светлина именно така, както тя пада върху гърба на човека. Но ето че сега моят придружител, разглеждайки картината, изведнъж каза: Да, обаче аз бих предпочел да гледам този човек откъм лицето! Нали разбирате, в този случай е налице само един материален, а не художествен интерес. Моят придружител смяташе за по-добре, ако художникът беше нарисувал конкретния човек. Обаче това би било оправдано само ако искаме да изобразим това, което възприемаме чрез цветовете. Когато се опитвам да нарисувам един пациент, лежащ на болничното легло и страдащ от определена болест, да проуча цвета на лицето му, за да уловя как болестта се проявява в сетивния свят, моите усилия биха могли да имат и художествена стойност. Когато се опитвам да представя цвета на човешката плът, на инкарната, в тоталността на тяхното космическо проявление, това също може да има художествена стойност. Но когато рисувам г-н Леман такъв, какъвто стои пред мен - съгласете се, че това, първо, не ми се удава, и второ, изобщо не представлява никаква художествена задача; художествената задача изисква да уловя как слънчевата светлина залива лицето му, как тя се отклонява от рунтавите му вежди и т.н. Следователно, аз трябва да уловя въздействията на целия свят върху този, когото рисувам. И средството, чрез което постигам това, е преливането между светлината и тъмнината, самите цветове, както и задържането на бързопреходния миг.
Ето на какво трябва да се научим: да живеем с цветовете! За нас цветовете трябва да се превърнат в средство за живот, в нещо, което се е освободило от всякаква материална тежест. Защото ако поискаме да си по- служим с цветовете за художествена цел, тогава материалната тежест веднага им се противопоставя. Ето защо да се рисува с готовата палитра от цветове е нещо, което противоречи на истинската живопис. Нанесени върху платното, те винаги ще внасят някаква тежест. С тези цветове не може да се живее. Може да се живее само с подвижните, с течните цветове. Животът на цветовете възниква именно от дълбоката връзка между човека и подвижните, течни цветове; и тогава разбирането на света идва не от другаде, а от цветове те, от природата на цветовете. Истинската живопис възниква едва тогава, когато в цветовете художникът съумее да улови - и то като един жив елемент - самото сияние на духовния свят; а това, което той после изобразява върху платното, идва като един отблясък от споменатото живо сияние. Ето как един свят се ражда от самия себе си. Вниквайки в цветовете, Вие вниквате и в една от градивните части на света.
Ако си спомняте, веднъж Кант е казал следното: Дайте ми материя и от нея аз ще създам един цял свят! Добре, но дори и да допуснем, че Вие бихте му предоставили тази материя, бъдете напълно сигурни: той никога не би могъл да направи от нея някакъв свят, защото поначало светът не е направен от материя. Обаче светът може да бъде създаден чрез подвижния инструмент на цветовете! Да, в този случай светът вече може да бъде създаден, понеже всеки цвят внася своето непосредствено, дори бих казал своето лично-родствено отношение към духовния свят. И всъ- щност днес, с изключение на някои плахи опити в областта на импресионизма и най-вече на експресионизма, ние - потънали във всеобщия материализъм - просто сме изгубили всяка представа за живописта. Днес в повечето случаи никой не рисува истински, а само подражава външните форми, скицирайки ги върху платното. Обаче това са само обработени плоскости, това не е рисуване, това не е възникнало от цветовете и от играта на светлосенките."
Рудолф Щайнер, 1923г.
GA 276
Изкуството винаги е имало тази мисия: да обхване излъчването и проявлението на вездесъщия Дух, който протъкава и оживотворява целия свят около нас. Всяко истинско изкуство просто копнее за духовния свят. И дори когато - както често пъти може да се случи - иска да представи грозното и отблъскващото, изкуството представя не сетивно-отблъскващото, а самия духовен свят, който се проявява в областта на физическия свят. Когато духовният елемент свети в сферата на противното и отблъскващото, последните две качества също могат да се превърнат в нещо красиво. Но така или иначе, ако художественият порив иска да се прояви по красив начин, отношението към духовния свят винаги трябва да е налице.
Да нарисуваш едно дърво в зелен цвят, подражавайки на природата, не е никаква живопис, поради факта, че каквото и да направиш, природата винаги си остава по-истинска и по-красива! Природата винаги е по-пълна с живот. Просто няма никакъв смисъл да се подражава на външната природа. И истинският художник никога не прави това. Истинският художник само използва даден предмет, само за да улови върху него светлината, идваща от Слънцето или някакво отражение от цветовете на околната среда, само за да възпроизведе преливането между светлината и тъмнината. Следователно, избраният предмет е само един повод, една предпоставка за нещо съвсем друго. Естествено, художникът никога не рисува самото цвете, което, примерно стои до прозореца; той рисува светлината, която нахлува през прозореца, а цветето просто му позволява да я види по един или друг начин. Или иначе казано, художникът рисува оцветената светлина на Слънцето. Именно нея улавя той. Цветето само го улеснява и му дава възможност да улови светлината.
Художественото изобразяване на човешкото тяло е един още по-духовен процес. Да нарисуваме например човешкото тяло и да го оцветим с подходящия цвят, както някои смятат че трябва да се направи, това е чиста безсмислица; тук няма никаква живопис. Задачата на художника е съвсем друга: той показва как едно човешко лице се излага под падащите Слънчеви лъчи, как върху него възниква и една друга приглушена светлина, как се преливат светлината и тъмнината, следователно всичко оно- ва, с което предметът улеснява художника, така че със своята четка и палитра той да улови бързопреходния миг и да го постави в някакво отношение спрямо духовния свят.
Ако например един художник с добър усет влиза в една стая, той не бива да насочва погледа си към човека, който, да кажем, е коленичил пред иконата и се моли. Спомням си как веднъж, заедно с мой познат по сетихме една художествена изложба. Спряхме се пред една картина, изобразяваща човек, коленичил пред олтара. Той беше нарисуван откъм гърба. Явно художникът си беше поставил задачата да улови нахлува щата през един прозорец слънчева светлина именно така, както тя пада върху гърба на човека. Но ето че сега моят придружител, разглеждайки картината, изведнъж каза: Да, обаче аз бих предпочел да гледам този човек откъм лицето! Нали разбирате, в този случай е налице само един материален, а не художествен интерес. Моят придружител смяташе за по-добре, ако художникът беше нарисувал конкретния човек. Обаче това би било оправдано само ако искаме да изобразим това, което възприемаме чрез цветовете. Когато се опитвам да нарисувам един пациент, лежащ на болничното легло и страдащ от определена болест, да проуча цвета на лицето му, за да уловя как болестта се проявява в сетивния свят, моите усилия биха могли да имат и художествена стойност. Когато се опитвам да представя цвета на човешката плът, на инкарната, в тоталността на тяхното космическо проявление, това също може да има художествена стойност. Но когато рисувам г-н Леман такъв, какъвто стои пред мен - съгласете се, че това, първо, не ми се удава, и второ, изобщо не представлява никаква художествена задача; художествената задача изисква да уловя как слънчевата светлина залива лицето му, как тя се отклонява от рунтавите му вежди и т.н. Следователно, аз трябва да уловя въздействията на целия свят върху този, когото рисувам. И средството, чрез което постигам това, е преливането между светлината и тъмнината, самите цветове, както и задържането на бързопреходния миг.
Ето на какво трябва да се научим: да живеем с цветовете! За нас цветовете трябва да се превърнат в средство за живот, в нещо, което се е освободило от всякаква материална тежест. Защото ако поискаме да си по- служим с цветовете за художествена цел, тогава материалната тежест веднага им се противопоставя. Ето защо да се рисува с готовата палитра от цветове е нещо, което противоречи на истинската живопис. Нанесени върху платното, те винаги ще внасят някаква тежест. С тези цветове не може да се живее. Може да се живее само с подвижните, с течните цветове. Животът на цветовете възниква именно от дълбоката връзка между човека и подвижните, течни цветове; и тогава разбирането на света идва не от другаде, а от цветове те, от природата на цветовете. Истинската живопис възниква едва тогава, когато в цветовете художникът съумее да улови - и то като един жив елемент - самото сияние на духовния свят; а това, което той после изобразява върху платното, идва като един отблясък от споменатото живо сияние. Ето как един свят се ражда от самия себе си. Вниквайки в цветовете, Вие вниквате и в една от градивните части на света.
Ако си спомняте, веднъж Кант е казал следното: Дайте ми материя и от нея аз ще създам един цял свят! Добре, но дори и да допуснем, че Вие бихте му предоставили тази материя, бъдете напълно сигурни: той никога не би могъл да направи от нея някакъв свят, защото поначало светът не е направен от материя. Обаче светът може да бъде създаден чрез подвижния инструмент на цветовете! Да, в този случай светът вече може да бъде създаден, понеже всеки цвят внася своето непосредствено, дори бих казал своето лично-родствено отношение към духовния свят. И всъ- щност днес, с изключение на някои плахи опити в областта на импресионизма и най-вече на експресионизма, ние - потънали във всеобщия материализъм - просто сме изгубили всяка представа за живописта. Днес в повечето случаи никой не рисува истински, а само подражава външните форми, скицирайки ги върху платното. Обаче това са само обработени плоскости, това не е рисуване, това не е възникнало от цветовете и от играта на светлосенките."
Рудолф Щайнер, 1923г.
GA 276
Friday, September 23, 2011
Божественото Слънце
"Иде Христосъ на бѣлъ конь да проповѣдва това учение и Неговото Слово иде, като мечъ ще пронизва и ще видите нѣкой човѣкъ както върви изъ пѫтя, падналъ и умрѣлъ, не е готовъ да издържи Божественото Слово. Злото не може да издържи Божествената свѣтлина и ще се скрие. Тази свѣтлина, която иде, ще даде единъ обратенъ резултатъ: на земята ще има голѣма тъмнина, а въ душата – голѣма свѣтлина. Това сѫ два велики контраста. Когато половината земя, едното полушарие бѫде освѣтено, другото полушарие ще бѫде въ тъмнина. От това не трѣбва да се смущавате. Противорѣчията, които сега сѫществуватъ, сѫ символъ, че Божественото слънце е започнало да грѣе, само че има сѣнка на Божественитѣ дни и ние трѣбва да се молимъ, да се обърне всичко на свѣтлина. Ние трѣбва да бѫдемъ готови, за да използуваме благата, които Богъ носи зарадъ своитѣ избрани. Избрани сѫ всички, но мислитѣ ви не сѫ избрани. Сега ви проповѣдвамъ за Този живъ Христосъ, Който е вече въ свѣта, Който ще заговори чрѣзъ хиляди уста, чрѣзъ проповѣдници, свещеници, царе, учени, тогава ние ще имаме едно велико спасение, ще се запѣе химна на Божествената Любовь и само тогава ще разберемъ какво е Синътъ, какво е Отецъ, какво е Любовьта, която ще ни заведе при Бога."
Беинса Дуно, 1917г.
Беинса Дуно, 1917г.
Премъдростта не се изменя!
"Не ускорявайте смъртта със заблужденията на живота си и не привличайте си гибел с делата на ръцете си.
Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите,
защото Той е създал всичко за битие, и всичко в света е спасително: няма пагубна отрова, няма и адово царство на земята.
Праведността е безсмъртна, а неправдата причинява смърт;
нечестивите я привлякоха с ръце и думи, счетоха я за приятел и изнемогнаха, и сключиха съюз с нея, защото са достойни да бъдат неин дял.
А душите на праведните са в Божия ръка, и мъка няма да ги докосне.
В очите на неразумните те минаваха за умрели, и краят им се считаше за погибел,
и заминаването им от нас - унищожение; но те си пребъдват в мир.
Защото, макар в очите на хората и да се наказват, тяхната надежда е пълна с безсмъртие.
Ти всички милуваш, защото всичко можеш, и заглаждаш човешките грехове заради покаяние.
Ти обичаш всичко съществуващо и се не гнусиш от нищо, което си сътворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил.
И как можеше да пребъдва нещо, ако Ти не искаше? Или как би се запазило това, що не е повикано от Тебе?
Но Ти всичко щадиш, защото всичко е Твое, душелюбивий Господи!
Сърцето му е пепел, надеждата му е по-нищожна от пръст, и животът му е по-презрян от кал;
защото той не е познал Оногова, Който го е сътворил, Който му е духнал деятелна душа и Който му е вдъхнал дух за живот.
Защото онова, що се не поврежда от огън, щом се нагрееше от слаби слънчеви лъчи, веднага се разтапяше,
за да бъде известно, че трябва да изпреваряме слънцето с благодарство към Тебе, и обръщайки се към изтока на светлината, Тебе да се кланяме.
Защото надеждата на неблагодарника ще се разтопи като зимен скреж и ще се излее като непотребна вода.
Страх не е нищо друго, освен лишение от помощ, която би дал разсъдъкът.
Колкото по-малка е вътрешната надежда, толкова по-голяма се представя неизвестната причина, която произвежда мъката."
Премъдрост Соломонова
(Твърде чуден е факта, че тъй наречената Православна църква е допуснала в своето издание на Стария завет тази книга на Цар Соломон, в която както се вижда по-горе, мъдрецът ни поощрява да посрещаме слънцето, "да изпреваряме слънцето с благодарство към Тебе, и обръщайки се към изтока на светлината, Тебе да се кланяме". Същата тази църква определя посрещането на слънцето от Учителя Беинса Дуно и неговите последователи като езически ритуал. Бидейки последователна, каквато тя не е била никога, Православната църква би трябвало да отмахне от своите издания книгите Соломонови, дори да анатемоса Соломон като последовател, като пратеник на Бялото Братство, какъвто той наистина Е! Който може да мисли, нека мисли и да разбере, и да съумее да си задава правилните въпроси; от тях в голяма степен зависят правилните отговори...)
Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите,
защото Той е създал всичко за битие, и всичко в света е спасително: няма пагубна отрова, няма и адово царство на земята.
Праведността е безсмъртна, а неправдата причинява смърт;
нечестивите я привлякоха с ръце и думи, счетоха я за приятел и изнемогнаха, и сключиха съюз с нея, защото са достойни да бъдат неин дял.
А душите на праведните са в Божия ръка, и мъка няма да ги докосне.
В очите на неразумните те минаваха за умрели, и краят им се считаше за погибел,
и заминаването им от нас - унищожение; но те си пребъдват в мир.
Защото, макар в очите на хората и да се наказват, тяхната надежда е пълна с безсмъртие.
Ти всички милуваш, защото всичко можеш, и заглаждаш човешките грехове заради покаяние.
Ти обичаш всичко съществуващо и се не гнусиш от нищо, което си сътворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил.
И как можеше да пребъдва нещо, ако Ти не искаше? Или как би се запазило това, що не е повикано от Тебе?
Но Ти всичко щадиш, защото всичко е Твое, душелюбивий Господи!
Сърцето му е пепел, надеждата му е по-нищожна от пръст, и животът му е по-презрян от кал;
защото той не е познал Оногова, Който го е сътворил, Който му е духнал деятелна душа и Който му е вдъхнал дух за живот.
Защото онова, що се не поврежда от огън, щом се нагрееше от слаби слънчеви лъчи, веднага се разтапяше,
за да бъде известно, че трябва да изпреваряме слънцето с благодарство към Тебе, и обръщайки се към изтока на светлината, Тебе да се кланяме.
Защото надеждата на неблагодарника ще се разтопи като зимен скреж и ще се излее като непотребна вода.
Страх не е нищо друго, освен лишение от помощ, която би дал разсъдъкът.
Колкото по-малка е вътрешната надежда, толкова по-голяма се представя неизвестната причина, която произвежда мъката."
Премъдрост Соломонова
(Твърде чуден е факта, че тъй наречената Православна църква е допуснала в своето издание на Стария завет тази книга на Цар Соломон, в която както се вижда по-горе, мъдрецът ни поощрява да посрещаме слънцето, "да изпреваряме слънцето с благодарство към Тебе, и обръщайки се към изтока на светлината, Тебе да се кланяме". Същата тази църква определя посрещането на слънцето от Учителя Беинса Дуно и неговите последователи като езически ритуал. Бидейки последователна, каквато тя не е била никога, Православната църква би трябвало да отмахне от своите издания книгите Соломонови, дори да анатемоса Соломон като последовател, като пратеник на Бялото Братство, какъвто той наистина Е! Който може да мисли, нека мисли и да разбере, и да съумее да си задава правилните въпроси; от тях в голяма степен зависят правилните отговори...)
Sunday, September 11, 2011
Проповед и Нищо
"И сега ще дойдат проповедници да препоръчват Христовото учение, да го проповядват на хората. Защо проповядват? Няколко съображения има, които заставят хората да проповядват Христовото учение. Едно от съображенията им е да печелят души, че като отидат на онзи свят, тези души да светят на главите им като скъпоценни камъни. След това те ще кажат: „Господи, ние спасихме, ние доведохме тези души“. Ако е така, как ще си обяснят тези проповедници Христовите думи: „За да не погине всяка овца, която Ти ми даде“. Значи сам Христос казва, че е дошъл да спаси онези овце, които Бог му е дал. А един обикновен проповедник ще каже, че той спасил няколко овце и ги завел при Бога. Той се поставя по-високо от Христа.
Други проповедници казват, че обърнали някого към Христа. Един проповедник срещнал едного и започнал да му проповядва. В скоро време той успял да го обърне към Христа. След това проповедникът го поканил у дома си. Рано сутринта гостът му изчезнал. Къде отишъл? Оказало се, че бил апаш. Той обрал проповедника и избягал. Проповедникът си казал: „Аз го обърнах, но той още по-добре ме обърна“."
Беинса Дуно,1935
Други проповедници казват, че обърнали някого към Христа. Един проповедник срещнал едного и започнал да му проповядва. В скоро време той успял да го обърне към Христа. След това проповедникът го поканил у дома си. Рано сутринта гостът му изчезнал. Къде отишъл? Оказало се, че бил апаш. Той обрал проповедника и избягал. Проповедникът си казал: „Аз го обърнах, но той още по-добре ме обърна“."
Беинса Дуно,1935
Истинският герой
"Мнозина се оплакват от страданията, обезсърчават се, отпадат духом. Защо? – Защото друго нещо са очаквали. И Христовите ученици очакваха Христос да стане цар, а те да заемат видни обществени служби, но не излезе така. Като разбраха, че първо ще дойдат страданията, а после благословението, много от тях избягаха. Днес светът се нуждае от силни хора. Преди две хиляди години учениците на Христа се разпръснаха, но ако и днес бягат, срам е за тях. Опасно е сега да се бяга. Който бяга, той ще бъде ранен в гърба. Който върви напред, той ще бъде ранен в гърдите. Ако си ранен в гърдите, ти си герой. Ако си ранен в гърба, ти си страхливец. Къде раниха Христа: в гърба или в гърдите? Христа раниха в гърдите, защото Той вървеше напред. Герой беше Христос! Римските войници Го мушнаха с копието си отпред в ребрата, отдето потече кръв и вода. Много от съвременните християни са ранени в гърба и въпреки това са наградени с Георгьовски кръст за храброст. Не е герой онзи, когото в гърба раняват. Истинският герой трябва да бъде ранен с копие отпред, под лъжичката. Аз не желая да срещам герои, ранени в гърба. Те не са герои. Похвала заслужава онзи, който е ранен в гърдите. Ако видя, че сте ранени в гърба, ще ви кажа: Зад Любовта няма скръб, но и Любов няма. Следователно, ако искате да бъдете герои, трябва да ви ранят в гърдите, а не в гърба. Сърцата ви трябва да бъдат ранени, а не телата. Който излага на страдания тялото си, а пази сърцето си, той не разбира живота. Който излага на страдания сърцето си, а пази тялото си, той е разбрал живота, той е разбрал Божия път. Това е геройство – да изложиш сърцето си, а да пазиш тялото си."
Беинса Дуно
Беинса Дуно
Saturday, September 10, 2011
Царският път на душата
"Съблюдавайте следните четири неща в живота си:
Пази свободата на душата си, силата на духа си, светлите мисли на ума си и добрите чувства на сърцето си!
Гледай на добрите си постъпки като на скъпоценни камъни, които си придобил в живота си! Те са награда на твоя живот.
Радвай се повече на пътя на светлината, в които ходиш, отколкото на изгубения път на тъмнината, който си напуснал!
Помнете: Царският път на душата е добрата мисъл на духа.
Радвай се повече на малкото, което расте и се увеличава, отколкото на голямото, което се смалява и изхабява.
Когато слънцето изгрява, светлината се възцарява.
Когато слънцето залязва, тъмнината се въдворява.
Съблюдавай разумния порядък на Божествената Душа, в който силата предшества свободата; свободата предшества светлата мисъл; светлата мисъл предшества добрите чувства; добрите чувства предшестват добрите постъпки. По този път се постига щастието, което търсиш.
Помни и не забравяй:
Ти не си пратен на земята да глождиш изоставените кости на твоите предци.
Всяка разумна душа има своето определено място в света.
Бъди благодарен на това, което ти е дадено!
Изплитай своето благоденствие тъй, както паякът изплита своята мрежа."
Беседа от Учителя, държана на 7 август 1935 г., 5 ч. сутрин.
Пази свободата на душата си, силата на духа си, светлите мисли на ума си и добрите чувства на сърцето си!
Гледай на добрите си постъпки като на скъпоценни камъни, които си придобил в живота си! Те са награда на твоя живот.
Радвай се повече на пътя на светлината, в които ходиш, отколкото на изгубения път на тъмнината, който си напуснал!
Помнете: Царският път на душата е добрата мисъл на духа.
Радвай се повече на малкото, което расте и се увеличава, отколкото на голямото, което се смалява и изхабява.
Когато слънцето изгрява, светлината се възцарява.
Когато слънцето залязва, тъмнината се въдворява.
Съблюдавай разумния порядък на Божествената Душа, в който силата предшества свободата; свободата предшества светлата мисъл; светлата мисъл предшества добрите чувства; добрите чувства предшестват добрите постъпки. По този път се постига щастието, което търсиш.
Помни и не забравяй:
Ти не си пратен на земята да глождиш изоставените кости на твоите предци.
Всяка разумна душа има своето определено място в света.
Бъди благодарен на това, което ти е дадено!
Изплитай своето благоденствие тъй, както паякът изплита своята мрежа."
Беседа от Учителя, държана на 7 август 1935 г., 5 ч. сутрин.
Wednesday, September 07, 2011
Subscribe to:
Posts (Atom)