Real truth and true logic

"If we consider the culture of today, we should not describe it in this way to the outside world because it could not bear it; even if we overlook the most radical forms of corruption we can still say that everything is mechanized. And within our materialistic culture it is only mechanism that is worshipped, even if we do not call it prayer or devotion. It is true that our soul forces that in former times were directed toward spiritual beings are now directed only toward machines, toward mechanisms. One can truly say that they receive the attention that once was given to the gods. This is especially the case in the realm of science, this science which is totally unaware of how little it is concerned with truth, with real truth, and at the same time how little it is concerned with true logic. If we look at it from a higher point of view we can certainly say that there is today a deeply serious and intense striving, an intense longing. I spoke already in Munich (in August, 1912, Ed.) in a lecture about the longing in our time, and especially how this longing has taken root in individual souls. But in present day “official” science such a longing is missing, and instead one might say that there is a certain satisfied contentment. Yet this contentment has something strange about it, since it is a contentment with what is unreal and illogical. Nowhere is this science capable of recognizing how deeply it is entrenched in what is opposed to all logic. All this can easily be seen and experienced, and it is indeed true that in human evolution one pole must be enkindled by the other. It is the very inadequacy of external science and its unreality and illogicality, the way it prides itself on its knowledge and its total unawareness of its deficiencies, that will and must gradually give rise to the noblest reaction within human souls: the longing for the spiritual that is manifesting itself in our time.
For a long time still to come people who remain attached to this unreality and lack of logic may well make fun of spiritual science, will scoff at it, or label it dangerous in all sorts of ways. Nevertheless through the inner power of the facts themselves the other pole will be enkindled, entirely of its own accord. And if those who understand something of it would only refrain from relapsing into the sickness of compromises and were to see clearly, then the time might well come much more quickly than seems likely now. For again and again it is our experience that if a learned man turns up and says something that someone else thinks is “quite anthroposophical,” then a great fuss is immediately made of it. More so still if someone or other preaches from a pulpit something that is thought to be “quite anthroposophical.” What is important is not that such compromises are made, but that we should place ourselves clearly and sincerely in the spiritual life, and allow it to affect us through its own impulses. The more clearly we are aware that the inner vitality of spiritual life must be enkindled, and the more we become convinced that we have no right to accept from the materialistic thinking of our time anything that is not well grounded in fact, the better it will be. This is a very different thing from demonstrating that truly progressive science is in harmony with spiritual research.
It can be shown how at every step science commits logical blunders on every page of its literary works, of the kind often referred to by one of our friends in a humorous manner. A certain Professor Schlaucherl (“clever fellow”) a character in the comic paper Fliegender Blätter wished to prove just how a frog hears. To this end the Professor causes the frog to jump on a table, then he hits the top of the table. The frog jumps away, thus proving he heard the tap. Then he proceeds to tear off the frog's legs, and again hits the table. But this time the frog does not jump away, proving clearly that the frog hears with his legs. For when he still had legs he jumped away, but when he had lost his legs he no longer jumped. Learned men do indeed make all kinds of experiments with frogs. But in other domains their logical inferences are just like this example, as, for instance, in their much lauded brain research. Attention is drawn to the fact that words can be remembered and certain thoughts may be produced if this or that part of the brain is present. But if this part of the brain is missing then words can no longer be remembered nor is it possible to have thoughts — exactly the same logic as in the case of the frog who hears through his legs. Indeed there are no better grounds for saying that a man can think with one part of his brain or cannot think if this part of the brain is missing, than there are for saying that the frog can no longer hear when his legs have been torn off. The two cases are entirely parallel, only people do not notice that the whole inference rests on nothing but faulty reasoning. We could continue to point out faulty reasoning piled on more faulty reasoning in all the results of what science believes to be firmly established. And the more mistakes that are made the more proud people are of science, and the more they scoff at spiritual science."

Rudolf Steiner, 1912
Gospel of Mark

Тъпото задоволство

"Ако отправим поглед към нашата културна действителност не е нужно
да описваме външния свят, понеже той не би го понесъл и се абстрахираме
от крайните степени на морална разруха, ние можем да заявим следното:
Днес всичко е механизирано; всъщност днес, обгърнат от материализма на
нашето време, всеки се моли и прекланя единствено пред механизма, дори
и той да не нарича това преклонение с думи като „молитва" или
„набожност". Обаче самите душевни сили, които някога бяха насочвани
към духовните Същества, сега поемат към машините, към механизмите,
отдават им цялото си внимание, което някога са посвещавали на Боговете.
Да, така стоят нещата с днешната наука, с тази наука, която дори не
предполага колко далеч се намира от истината, от действителната истина, и
от друга страна, колко далеч се намира от действителната логика.
Погледнато от една по-висша гледна точка, днес ние сме обхванати от
един дълбок и силен стремеж, от един дълбок и силен копнеж. В една моя
лекция, изнесена в Мюнхен22, стана дума за този копнеж и за това как този
копнеж завладява отделните човешки души. Обаче в „официалната" наука
няма и следа от този копнеж, там има, бих казал, едно притъпяващо
задоволство, едно задоволство с нещо твърде странно: С недействителното
и с нелогичното! Тази съвременна наука изобщо не е в състояние да проумее колко дълбоко е затънала в пълната противоположност на логиката. Човек усеща тези неща, изживява ги, но всъщност, в хода на еволюцията, единият полюс рано или късно възпламенява другия полюс. И тъкмо тази недостатъчност на официалната наука, тази нереалност и нелогичност на официалната наука, тази мнителна гордост и липсата на
каквото и да е предчувствие, след време по необходимост ще породят най-
благородната реакция, най-дълбокия копнеж за духовно израстване на
човешките души.
Разбира се още дълго ще продължи това състояние, при което хората ще
са дълбоко затънали във всеобщата нелогичност и неестественост, ще се
надсмиват над всякакви опити за одухотворяване на науката, ще им се
подиграват или ще ги смятат за нещо опасно. Обаче чрез вътрешната сила
на фактите спонтанно ще се възпламени другият полюс. И ако тези, които
разбират нещо от това, не се заразят от болестта на компромисите и
съхранят своя верен поглед върху света, тогава промените ще настъпят
много по-бързо, отколкото си мислим сега. Защото ние винаги
констатираме следното: Когато един учен стане и заяви нещо, за което
някой друг вярва, че то е в напълно „антропософски стил", веднага
възниква голям проблем. И ако някой от амвона проповядва нещо, за което
друг вярва, че е в напълно „антропософски стил", тогава също възниква
голям проблем. Не става дума да се правят такива компромиси, а за това,
че трябва ясно и съзнателно да се включим в духовния живот и да се
оставим под въздействието на неговите импулси. Колкото по-ясно
съзнаваме, че вътрешната жизненост на духовния живот ще бъде по
необходимост възпламенена и колкото повече се убеждаваме, че нямаме
никакво основание да очакваме от материалистическото мислене нещо
друго, освен празни приказки, толкова по-добре. И това е нещо по-
различно, отколкото да твърдим, че действително напредващата наука е в
хармония с духовното изследване.
Защото на всяка своя страница научната литература прави логически
грешки от рода на тази, за която с много чувство за хумор един от нашите
приятели често ни напомня, а именно за логическата грешка на професор
Шлаухерл, който иска да докаже по какъв начин всъщност жабата чува. За
целта професорът Шлаухерл поставя една жаба на масата и тя започва да
скача; той удря по масата и жабата отново скача, следователно, тя е чула
произведения звук. После той й отрязва краката и отново удря по масата.
Сега обаче жабата не скача; следователно, напълно ясно е, че жабата чува с
краката си. Защото докато е имала крака, тя е скачала след удара по масата,
а след това спира да скача. Учените правят всевъзможни експерименти със
жабите; обаче техните логически умозаключения в другите области –
включително и в областта на нашумелите мозъчни изследвания по
същество не се различават от експеримента с жабата. Учените разсъждават
така: Щом е налице тази или онази част от мозъка, тогава имаме,
примерно, словесната памет, или пък можем да „произвеждаме" такива или
онакива мисли; и щом съответната част не е налице, тогава нямаме
словесна памет, нямаме мисли точно според примера с жабата, която чува
с краката си. Но в тези неща няма никаква логика. Защото твърдението, че
човекът може да мисли, понеже притежава една част от своя мозък, и че не
може да мисли, ако не притежава тази част от мозъка, е толкова
обосновано, както и твърдението, че жабата не може да чува, понеже сме й
отрязали краката. И в двата случая положението е същото, но хората не
забелязват, че цялото умозаключение се основава на една мисловна
грешка. И ние бихме могли да посочваме грешки след грешки във всички
онези области, за които хората вярват, че са обяснени от науката. Но
колкото повече грешки правят хората, толкова по-горди стават те със
своята наука и толкова повече ругатни отправят към Духовната наука."

Рудолф Щайнер, 1912
"Евангелието на Марко"

За световния процес

"Въплътяването на божествената идея в света, което е цел на цялото световно движение, се обуславя от съединяването на Божественото първоначало със световната душа, при което първото представлява действащият, определящ, образуващ или оплодотворяващ елемент, а световната душа се явява пасивна сила, която възприема идеалното начало и му придава материята за неговото развитие, обвивката за пълното му проявяване. Сега обаче може да възникне въпросът: защо това съединяване на Божественото първоначало със световната душа и произтичащото от него раждане на вселенския организъм като въплътена божествена идея (София) - защо това съединяване и раждане не стават изведнъж в един акт на божественото творчество? Защо са тези терзания и усилия в световния живот, защо природата трябва да изпитва родилни мъки и защо преди да създаде съвършената форма, която съответства на идеята, преди да породи съвършения и вечен организъм, тя произвежда толкова уродливи и чудовищни творения, които не издържат жизнената борба и безследно загиват; защо са всички тези недоносчета на природата; защо Бог оставя природата така бавно да постигне целта си и с толкова лоши средства; защо изобщо реализирането на божествената идея в света е постепенен и сложен процес, а не един прост акт? Отговорът на този въпрос изцяло се съдържа в една дума, която изразява нещо, без което са немислими и Бог, и природа - тази дума е свобода. Чрез свободния акт на световната душа обединяваният от нея свят е отпаднал от Божеството и се е разпаднал сам в себе си на множество враждуващи елементи; чрез дълга поредица от свободни актове цялото това бунтуващо се множество трябва да се примири със себе си и с Бог и да се възроди във формата на абсолютния организъм. Ако всичко съществуващо (в природата или в световната душа) трябва да се съедини с Божеството - а в това е целта на цялото битие, - то това единство, за да бъде действително единство, очевидно трябва да е съвместно, тоест да изхожда не само от Бог, но и от природата, да бъде и нейно собствено дело. Но на нейното дело всеединството не може да бъде само в един непосредствен акт, както то вечно е у Бог: в природата, напротив, като отделяща се от Бог непосредствено актуалното битие принадлежи не на идеалното всеединство, а на материалното разединяване, в нея всеединството се явява като чист стремеж, отначало твърде неопределен и празен; всичко е в хаоса, още нищо не е в единство, следователно всичко, бидейки извън единството, може само по силата на стремежа си да преминава към единство, и то да преминава постепенно: защото първоначално световната душа съвсем не познава всеединството, тя се стреми към него несъзнателно като сляпа сила, тя се стреми към него като към нещо друго; съдържанието на това друго за нея е нещо съвсем чуждо и непознато, и ако това съдържание, тоест всеединство, в цялата си пълнота изведнъж й бъде известено или предадено, то за нея това би бил само външен факт, нещо съдбовно и насилствено; а за да го притежава като свободна идея, самата тя трябва да го усвоява или овладява, тоест да преминава от неопределеността и празнотата си към все по-пълното определяне на всеединството. Такова е общото основание на световния процес."

Владимир Соловьов,
Лекции за Богочовечеството