Пламък и слово

"И просветля ми пред очите,
пред мен изникна свят незрим
и оттогава аз долавям
това, което други - не.
Превалих хребети,
пропит изцяло от лъчи,
и към тревожна долина
отправям новия си поглед.
Дочувам думи, не безмълвно
навсякъде е, разговарят.
Тупти с любов сърцето
на планинските недра.
С любов в поднебесието синьо
се кълбят облаците бавно
и под дървесната кора
нахлува сок с любов в листата
- струи звънливо.
Сърцето ми го пророкува,
че всичко от Слова родено,
разпръсквайки лъчи любовни,
към тях жадува да се върне
и всеки бликнал нов живот
любовния закон признава.
Стремят се силите на битието
неудържимо в Божието лоно.
Наоколо звучи от багри
и всичко е с едно начало,
и нищо няма на света,
което да не е любовно."

А.К.Толстой

Говорът на Любовта

"В света има само един Учител, той е Учителят на Любовта. Един е Той, не мислете, че има много. Един е Великият Учител на Любовта, а всички други учители са прояви на Любовта. Когато говорим за Учителя, разбираме Великата Безпределна Любов, която се изразява в даване на знания, мъдрост, щастие и блаженство на всички същества на Земята. Туй същество всеки ден мисли за другите същества, каква форма ще им даде. И всеки ден чува въздишките им, цял ден мисли как да подобри тяхното съществувание. Това е Великият Учител и ние всички искаме да бъдем израз на Неговите мисли, на Неговите чувства, на Неговите действия. Аз бих желал така да бъдем всички. И тогава всички ще бъдем ученици, всички ще бъдем учители. Кога? Когато Той е в нас. Ученици сме, когато възприемаме, а учители, когато предаваме някоя Божествена Мисъл, която Той ни е предал. И след като я предадеш, ти пак си ученик, пак отиваш да възприемаш. Да бъдеш учител, значи да изкажеш Божествените мисли, Божествената Истина и Божествената Любов пред света. Така мислете, за да не се зароди у вас по отношение на някого мисълта: „Че той ли е учител!“ Щом у него говори Любовта, всички ще го слушаме. Дете да е, крава да е, вол да е, муха да е – като говори, ще речем: „Господ говори чрез него.“ Не говори ли Господ чрез тях, тогава ще си ходим, няма да ги слушаме. Ще си вършим работата, без да им обръщаме внимание. На такива учители ще кажеш: „Чакайте, чакайте, работа си имам много спешна. Деца имам, жена имам, нямам време да ви слушам.“ А щом говори Любовта, ще кажеш: „Свободен съм, свърших си работата, на ваше разположение съм.“ И спрямо себе си така трябва да постъпвате. Трябва да знаете кога говори Господ и кога не говори Господ. Когато говори Господ, ще кажем: „Свободен съм, имам на разположение всичкото си време, за да направя това, което искаш.“ Когато Господ не говори, ще кажеш: „Сега нямам свободно време.“

Беинса Дуно, 1921

Проклятието

Под човека не се намира животинското, а подчовешкото царство. Вече има подчовеци отвътре, скоро ще има и такива, на чиито лица ще се вижда изписана демоничността на подчовешкото отвън. „Дарвинистична етика” – ето ви като за начало едно подчовешко понятие! Но не бива да вярваме, че преди да се достигне степента на днешния тип човек, в нейната цялост, може да се изпадне в областта на подчовешкото. Обезобразяването съществува след образа. Преди образа не може да има антиобраз. Човекът трябва да е първо свободен, за да стане роб. Няма как да има знание за робството, без да има спомен за свободата. Този действителен принцип може да помогне на мнозина празнодумци, да погледнат под друг ъгъл духовната история на човечеството. Същински роб е онзи, който като е получил дара на освобождението, по най-радикален и безмилостен начин използва този дар в служба на користни сили и цели, както и за да попречи на свободата на другите и да я ограничи. Същинския роб е подчовека. „Робът на самия себе си” ще израства все повече като действително същество, колкото повече чрез съзнателния си избор то се отдава на злото и потушава Божествения пламък в душата си. Да се говори за „дарвинистична етика” предполага определено ниво на освободеност и на произвол, които поне за малко са необходима част от човешката история. Може да се приеме и като анималистична заблуденост твърдението, че „моралното е природен процес на една по-висока степен”. Но да се приема човешкото същество като физико-химичен разтвор, като една природна случайност, означава само едно: постепенно човешкото се излива вън от своята форма и на негово място се влива подчовешката демония. Така налице е опасността „случайното” природно същество да се почувства удобно на нивото на подприродното неслучайно робско съществуване. Днешната наука, която няма дори слабо предчувствие за тези неща, е проклятие; тя е науката на свръхчовека, бъдещия подчовек. Ще се извършват много свръхчовешки чудеса, но за тях будното съзнание винаги трябва да е подготвено и да знае: Всъщност аз не мога да се възхищавам на свръхчовешкото, защото то не е над човека, то е подчовешко! То е само огледалният образ на всичко онова, което не заслужава човешкия лик и достойнство.
Да се противопостави на този огледален образ, оскверняващ човешкия лик и дух, може само възраждащото се днес живо Християнство. То не вярва в чудесата на свръхчовека, то върши чудесата си далеч от погледа на света: Първото чудо е, когато за първи и последен път Божият син стана Син човешки; второто и завършващо първото чудо ще бъде, когато Човешкият Син стане Син Божий. Днес на преден план е междинната изпитателна степен: пред не-лицето на свръхчовека, самият човек да не изгуби себе си, да не изгуби Човека.