За християнската граматика.

Христовата Любов е едно невероятно мощно течение, което работи из всичките нива на живота, което помита и очиства нечистотата, но не гали никого. Илюзия е представата за Любовта като нещо сантиментално, като нещо инфантилно дори или безпомощно, с което всеки може да се разпорежда така, както е угодно на неговите инстинктивни стремежи. Това течение не носи външен мир, както си въобразяват мнозина, но то помита всички устои на външния мир (който в същност не е свързан с принципите на действителния мир, даже му противодейства), за да подбуди човека към духовно извисяване и израстване, към вътрешен мир, в който няма нищо миловидно, към една устойчива вътрешна сила, която се възцарява отвътре навън, една сила, която сваля булото на съществуванието и навсякъде разкрива както делата на Разума, така и тези на безумието. Работейки с тази любовна сила, която няма нищо общо с онова, което обикновено се нарича така, човек се влива с разбиране във всичко около него, понеже съзнателно се извисява над това всичко, като се отдава постоянно на вътрешните и външни изяви на Христовото Слово на мира, и обичайки го, той може вече да го проумява, а проумявайки го, той става истински съучастник в течението на Любовта. Човечеството се лишава от здравия си разум, когато счита подобно течение за нереално, понеже вече самото човечество затъва в нереалността, противопоставяйки се дори и несъзнателно на Любовта. Няма нищо по-реално и смислено от човечността на Христовата същност, и когато хората живеят, мислят и чувстват в разрез с тази най-висша Човечност, то те правят нещо, което никога не биха посмяли да направят във външния природен свят – да плуват срещу течението, което иска да ги отведе на безопасен бряг. Но те нито познават течението, нито къде ги води то. И колко е тежка и нещастна съдбата на съвременните хора, които в неимоверните си усилия да живеят „добре”, обезобразяват собствената си човечност и проспиват своето човекоставане! Едните са обременени с халюцинациите на безсъвестността, други с неразбиране и непросветлен ум, трети с безсъзнателни подтици, действащи разрушително в социалния живот. Ако попитате и едните, и другите, те единодушно ще ви отговорят, че искат мир, че очакват мир, че работят за мира. Но проследете мислите им, изследвайте чувствата им, вижте постъпките им – те внасят само раздорна тъмнина в света, те самите не са мир, понеже не са от мира и не са за мира, понеже не носи мир оня, който сам не е осветлил тъмнината си. Има само едно Същество, което носи мир, което раздава от себе Си мир преизобилно, стига да има кой да Го последва в свободната деятелност на Любовта, която разтърсва из основи света на немирните, и това същество е Христос. Никой не върши мир, освен чрез Него; никой не е човек, освен чрез Него. Това не е оня Христос, за когото спорят, за когото изказват мнения, за когото пишат книги, когото рисуват, на когото палят свещи, заради когото колят и бесят, заради когото строят църкви и катедрали. Това е оня жив Христос, Който носи меч, истина и свобода, Който съединява всички цветове в един цвят, всички тела в едно тяло, всички души в една душа и всички духове в един дух, в Когото всеки цвят отглежда всички цветове, всяко тяло отглежда всички тела, всяка душа отглежда в себе си всички души и всеки дух отглежда всички духове, в Когото Аз винаги ще бъда Аз, само защото Ти винаги ще бъдеш Ти, Той винаги ще бъде Той и Ние винаги ще бъдем Азове в съвместното Ние, което е всеобхватният Дух на Любовта, Мъдростта и Истината. Този Аз, това Ти и тези Ние всъщност са истинските християни. Останалите са само несъвършени изображения на Християнството, било в техните дела, било в техните учения, било в техните материални храмове. Истинското Християнство на Аз, Ти и Ние, не се побира в никакви постановления, в никакви канони, в никакви учения, в нито едно знание, което разчита само на двете си очи и на двете си уши. Истинското Християнство е субстанцията на нашия космос, субстанцията на нашата Земя, субстанцията на всички природни елементи, на всички душевни и духовни движения, съчетания и взаимодействия. Вярващите християни обичат често да казват: „Християнството живее тук вътре, в сърцето ми”, обаче също толкова често явно забравят, че това е само тяхното лично верую и също така твърде често забравят, че Християнството живее и в ближните сърца, и че ако едно сърце намира себе си за християнско, то е отговорно и за Християнството в другите сърца, то е отговорно и за взаимоотношенията си със сърцата на своите ближни. Днешните християни не искат и да знаят за тази отговорност, която човек поема още в мига, в който е решил да нарича себе си с това име – християнин. Защото, ние трябва да сме наясно: Християнинът, това е един извор, един поток, една своеобразна сила от великото и всеобхватно течение на Любовта, чиито съвършен Изявител е Христос. Самият Исус е един извор от Христос, изявяващ Христос, подражаващ Христос по най-възвишеният възможен начин. Ако ние искаме да сме наистина християни, но не сме се познали като извори, като изявители, като подражатели на Христос Исус, а и нехаем за това, ние възпрепятстваме развитието на цялостното Християнство в космоса, на земята и в самите себе си. Все едно е как ще се наричаме. Ако сме извори, ние сме новородени. Ако сме изявители на изворното богатство, ние сме работници и творци. Ако сме подражатели на тази възвишеност, ние сме станали господари на самите себе си. Никой няма право да бъде господар, освен на себе си. Християнинът е господар на себе си и слуга на всички останали, които са господари на самите себе си и могат, и желаят, и са достойни да носят отговорността на Християнството. Каква голяма отговорност е това, щом, както казахме, Християнството е субстанцията, оживяваща нашия космос и нашия вътрешен духовен свят!