Принципи I

"1. Екзалтацията, когато си е проправила път през много трудности и е достигнала хармоничен баланс на душата, разгръща духа далеч по-охотно отколкото кроткото равновесие, което хладно и равнодушно преминава покрай всичко велико в живота.

2. Засиленият стремеж към познание задълбочава душевния живот и достига областите, където дебнат горделивостта, самонадеяността, липсата на съчувствие към другите и много други. Един по-слаб стремеж към познание навлиза само незначително в тези области и ги оставя дремещи в дълбините на душата. Но един енергичен познавателен живот ги пробужда от дрямка. Навиците, които са държали тези качества в дълбините, губят от своята сила. Един духовен идеал би могъл да пробуди душевни качества, които без него биха останали неизявени. Антропософското общество трябва да е тук, за да се противопоставя чрез развиване на благородството и чистотата на чувствата и усещанията на опасностите, скрити в тези области. В човешката природа действително съществуват инстинкти, които насаждат у човека страх от познанието поради простата причина, че предусещат тези закономерности. Но човек, който оставя импулса към познание да дреме, за да не би да пробуди грозните чувства в него, пропуска да развие целия обхват на истинския човек в себе си. Човешки недостойно е да спъваме своята проницателност, понеже се боим от слабост на характера. Развиването на стремежа към познание и едновременното му съчетаване с волята за самодисциплиниране само това е достойно за човечеството.

3. По-добре нека възпитаме умовете си чрез досега със светлината на истината, която струи в душата на човека от природата. Тогава най-добре ще развием усета за истините за човека, които в същото време са истини и за космоса. Който изживява истините на природата със свободен и отворен ум, чрез нея той бива воден към истините на духа. Изпълвайки се с красотата, величието и превъзходството на природата, в него те стават извор на духовно усещане. И който отваря сърцето си за нейния мълчалив жест, разкриващ вечната и непорочност отвъд всяко добро и зло, нему се отваря погледа в духовния свят, от където в ням жест прозвучава живото
Слово, разкриващо доброто и злото. Възприемането на духа, преминало през любовта към природата, обогатява живота с истинските богатства на душата. Духовното сънуване, развито в противоречие с истинското природознание, причинява обедняване на човешкото сърце.

4. "Изпращам мислите си навън в света и там откривам себе си. Потъвам в себе си и така откривам света". Ако човек усети това достатъчно силно, той ще се окаже част от голямата загадка за Човека и Света. Защото чувството, че човек се терзае, за да разбере света чрез мислене и в края на краищата в това мислене освен себе си да не открие нищо друго, това води до появата на първата голяма загадка. В самия себе си да
почувстваш как си формиран от съдбата и в това формиране да усещаш прилива на световните събития, това е втората голяма загадка.

5. Съдбата на човека идва към него подготвена от света, който му се разкрива чрез сетивата. Ако тогава той открие собствената си дейност в работата на съдбата, истинското му себе се изправя пред него не само от вътрешното му същество, но също и от сетивния свят. Ако човек е способен да чувства, колкото и тихо да е това, как в себето му светът възниква като духовност и както работи в света на сетивата,
тогава той вече се е научил да разбира антропософията правилно."

Рудолф Щайнер, Писма до членовете, 1924

Азът се събужда!

"1. Има една първична мисловна сила в природата, както има и една първична формираща сила. Тази първична мисловна сила на Универсума напредва и се развива във всички възможни определения, на които е способна, както и останалите първични природни сили напредват и приемат всички възможни форми. Аз съм едно особено определение на формиращата сила, както растението; едно отделно определение на своеобразната движеща сила, както животното; и освен това още едно определение на мисловната сила: и единението на тези три основни сили в една сила, в едно хармонично развитие разкрива отличителната характерност на моя човешки вид...
Има разкаяние и то е съзнанието на непрестанния стремеж на човешкото в мен, след като то е победено, да бъде свързано с неприятното чувство, че е победено; един обезпокояващ, но прекрасен залог на благородната ни природа. От това съзнание за нашия основен подтик произлиза също и съвестта - от по-голямата или по-малката й строгост и живост до абсолютната й липса при отделните индивиди. Неблагородният човек е неспособен на разкаяние, защото човешкото в него още няма сила, за да противостои на низшите желания. Наградата и наказанието са единствените последствия от добродетелта и порока, водещи до пораждане на нова добродетел или на нов порок. С многобройните и значителни победи нашата собствена сила се увеличава и укрепва; с липсата на всякаква дейност или с честите си поражения тя винаги отслабва. Понятията "провинение" и "вменяемост" нямат никакъв смисъл, освен за едно външно право. Виновен е този и провинението му е вменено, който е принудил обществото да приложи неестествени външни сили, за да попречи на действието на отрицателните за общата сигурност негови желания.

2. Че аз трябва да съм определен да бъда мъдър и добър човек или глупав и порочен, че аз не мога да променя нищо в това предопределение и че за първото не трябва да имам никаква заслуга, а за второто - никаква вина, това беше, което ме изпълни с отвращение и ужас. Това основание на моето съществуване и определенията на моето съществуване извън мен, чиито проявления винаги са били определени от други основания извън него - то беше това, което толкова силно ме засегна. Тази свобода, която изобщо не е моята собствена, а е една чужда сила извън мен, а в себе си само една обусловена, само една полусвобода - тя беше това, което не ме удовлетворяваше. Аз, това, което аз съм съзнал като мое собствено Аз, като мое лице и което в тази система се появява като просто проявление на нещо по-висше, това Аз иска да е самостоятелно - не с нещо друго и чрез нещо друго, а да бъде за мен нещо самостоятелно; и то самото ще е като такова последното основание на моите определения...Аз ще имам една своя вътрешна сила, която ще се проявява по един безкрайно многообразен начин също както тези природни сили: и тя би се проявила тъкмо така, както би се проявила, и просто не поради някаква друга причина, а защото тя така би се проявила; но не както тези природни сили, защото те стават тъкмо при тези външни условия.

3. ...Трябва да има едно Благо според духовни закони; то трябва да се търси свободно, докато се открие, и да се познае, както съм го открил, и трябва да имам способността да го открия, както трябва да е моя вината, ако още не съм го открил. Това Благо аз трябва да мога да желая просто защото го желая; и ако аз желая нещо друго вместо него, трябва да съм виновен. От това желание трябва да последват моите действия и без него не трябва да произлиза никакво действие, ако аз не трябва да дам на тези мои действия някаква друга сила освен тази на моята воля. Едвам сега моята сила, определена от волята и намираща се под нейно владичество, може да навлезе в природата. Аз искам да бъда господар на природата и тя трябва да е мой слуга; аз ще имам едно влияние върху нея съобразно със силата ми, тя обаче не трябва да има никакво влияние върху мен.

4. Единствено от съвестта произхожда истината. Това, което на нея й противоречи, както на възможността и на решимостта да бъде послушана, е със сигурност лъжливо и поради това не е възможно никакво убеждение за него.

5. Природата, в която трябва да действам, не е една чужда същност, която се осъществила без мое участие и в която аз никога не бих могъл да проникна. Тя е създадена чрез моите собствени мисловни закони и трябва напълно да се съгласува с тях; тя трябва винаги и навсякъде да е проницаема и познаваема за мен до най-вътрешната й анонимност. Тя не изразява изобщо нищо друго освен отношенията и връзките на мен самия с мен самия и така, както сигурно аз мога да се надявам да позная себе си, така сигурно аз мога да си обещая да я изследвам. Аз търся само това, което трябва да търся: аз ще го открия; питам само това, за което трябва да питам: ще получа отговор.

6. ...Първият извор на всяка човешка култура трябва да се търси в едно свръхчовешко обучение...

7. Аз се намирам в средоточието на два напълно противоположни свята, един видим, в който решава действието, и един невидим и непосредствено непонятен, в който решава волята; аз съм една от прасилите за двата свята. Моята воля е това, което обхваща двата свята. Тази воля е вече в себе си и за себе си самата съставна част на свръхсетивния свят; така, както аз я задвижвам с някакво решение, аз задвижвам и променям нещо в този свят и моята действеност продължава да преминава над цялото и създава нещо ново и вечно траещо, което е тук и за което не се изисква да се прави повече.


8. Гласът на съвестта, която поставя на всеки неговия особен дълг, е лъчът, по който ние излизаме от безкрайното и сме положени като отделни и особени същества; той очертава границите на нашата личност; той следователно е нашият първичен елемент, основата и материята на всеки живот, който ние живеем. Абсолютната свобода на волята, която ние също приемаме от безкрайното в света на времето, е принцип на този наш живот.

9. Във всички форми извън мен аз отново се съзерцавам, разделен сред най-многообразното, и сияя насреща им, както утринното слънце отразява себе си, разпръснато в хиляди капки роса.

10. Слънцето изгрява и залязва и звездите изчезват и се появяват отново и всички сфери запазват своя кръгов танц; но те никога не се връщат такива, каквито са изчезнали, и в светлеещите извори на живота има само живот и ново създаване. Всеки час, предизвикан от тях, всяка вечер и всяка утрин потъват в света с едно ново израстване; нов живот и нова любов се изливат от сферите, както капките роса от облаците, и обхващат природата, както хладната нощ земята. Всяка смърт в природата е раждане и тъкмо в умирането се проявява видимо извисяването на живота. В природата не съществува никакъв умъртвяващ принцип, понеже природата е напълно чист живот; не смъртта умъртвява, а животворящият живот, който, скрит зад стария, започва и израства. Смъртта и раждането са просто борба на живота със самия себе си, за да се представи той като по-ясен и по-подобен на самия себе си."

Йохан Фихте, "Предназначението на човека"


(Навремето философията на Фихте е била окачествена като атеистична. Защо? Най-логичният и естествен на пръв поглед отговор е: защото не е била разбрана. Не. Това би бил един непълноценен отговор. За този, който съзира в тази философия един чист и удивителен предвестник на съвременната Духовна Наука, нещата стоят по друг начин. Враговете на Фихте са същите онези, които днес въстават с всички възможни средства против Духа, против духовното познание и предназначение на човека. Неразбирането не е най-страшното, защото то винаги може да се издигне до разбирането. Ужасяващото е самата враждебност към Духа; и колкото е по-осъзнато действаща, толкова е по-ужасяваща. Именно тази враждебност е, която се сее днес в душите на хората.
Има философски настроени хора, които смятат, че разбират Фихте, но в същото време отхвърлят всякакво духовно познание; те не са нищо друго, освен врагове на Фихтевия дух.
Има и духовно настроени хора, които нямат никакъв подтик да приемат духовността от типа на Фихте или Хегел в своята духовно-познавателна система. Тяхната мисъл тъне в мрак, тяхната светлина е изкуствена, техният единствен подтик е духовното самозадоволяване и превръщането на безкористното знание в атракция, в средство за егоистични цели, отправени и към другите, чиято последица е повече от очевидна - отдалечаването от Духа на нещата, неразбирането на Духа, забравянето на Духа, невиждането на Духа и неговите действия във всичко и всички.)

Несъвместими неща

"Красота без очи, мъдрост без уши, ученост без нос, любов без уста, сила без ръце и доброта без крака са несъвместими неща. Остави на почивка в дома си всички твои мисли, всички твои желания и всички твои постъпки, които имат несъвместими неща в себе си, а ти тръгни по широкия път да работиш без тях. Животът има смисъл за съвместимото.
Живот без дължина, чувство без широчина, мисъл без дълбочина и височина са непостижими неща. Не търси непостижимото! Ако го търсиш, ще опростееш и оглупееш.
Бог създаде красотата. Той създаде човешката мъдрост, човешката ученост, човешката любов, човешката сила, човешката доброта, за да Го познават, че е благ.
Човешкото води към Бога.
Пази скъпоценното, което всякога осмисля живота.
Не рови тинята, която се е наслоила в своя път.
Не се опитвай да гасиш това, което не се гаси. И не се опитвай да запалиш това, което не се пали.
Не губи времето си да броиш прашинките, които вятърът всеки ден повдига.
Не се опитвай да събираш всичките дъждовни капки на едно място.
Не подарявай това, което не може да се подари.
Не яж това, което не може да се яде.
Не мисли за това, за което не може да се мисли.
Когато видиш вода, иди при нея и измий краката си.
Когато усетиш въздуха, приеми го в устата си.
Когато познаеш мъдростта, отвори ушите си.
Когато дойдеш при любовта, проговори.
– Това е пътят на всички постижения.

Това, което досега ви говорих, представя малка закуска за гладния. Такава закуска може само да го залъже, както децата се залъгват с бонбончета. Наистина, радостта на мнозина се дължи на бонбончетата, които получават. Щом няма бонбончета, те започват да плачат, да скърбят. Колкото по-голяма е скръбта им, от толкова по-голям бонбон са лишени. Кой е най-голямият бонбон в живота на човека? Най-голямият бонбон за младата мома е момъкът, за майката – детето, за учения – книгата, за силния – ножа, за работника – чука, за художника – четката, за безделника – грамофона."

Учителят Беинса Дуно, 1935г.