Art and Knowledge IV

"With music it is different. Now we do not merge inner with outer, but enter directly into that which the soul experiences as the spiritual or psycho-spiritual; leave space entirely. Music is line-like, one-dimensional; is experienced one-dimensionally in the line of time. In music man experiences the world as his own. Now the soul does not assert something it needs upon descending into or leaving the physical; rather it experiences something which lives and vibrates here and now, on earth, in its own soul-spirit nature..."

"For true art is an expression of man's search for a relationship with the spiritual, whether the spiritual longed for when his soul leaves the body, or the spiritual which he desires to remember when he dips down into a body, or the spiritual to which he feels more related than to his natural surroundings, or the spiritual as manifested in colors when outside and inside lose their separateness and the soul moves through the cosmos, freely, swimming and hovering, as it were, experiencing its own cosmic life, existing everywhere; or (our last consideration) the spiritual as expressed in earth life, in the relationship between man's soul-spirit and the cosmic, in music..."

"It is here that art enters. It forms a bridge across the abyss. That is why art must realize that its task is to carry the spiritual-divine life into the earthly; to fashion the latter in such a way that its forms, colors, words, tones, act as a revelation of the world beyond. Whether art takes on an idealistic or realistic coloring is of no importance. What it needs is a relationship to the truly, not merely thought-out, spiritual. No artist could create in his medium if there were not alive in him impulses springing from the spiritual world. This fact points to the seriousness of art, standing alongside the seriousness of cognition and religious experience. It cannot be denied that our materialistically oriented civilization diverts us, in many ways, from the gravity of art. But any devoted study of true artistic creation reveals it as an earnest of man's struggle to harmonize the spiritual-divine with the physical-earthly..."

"What is primeval art? It is nothing other than speech itself (a fact little understood today). For our speech is fettered to the material-earthly; it no longer manifests what it was when human beings, feeling transported into the Zodiac, incorporated into themselves from zodiacal constellations the twelve consonants, and from the movements of the planets past the fixed-star constellations, the vowels. At that time human beings did not intend to express through speech what they experienced upon earth, but rather what the soul experienced when it felt transported into the cosmos; which is why, in ancient times, speech flowered into poetry. The last remnants of such poetry are contained in the Vedas and, more abstractly, in the Edda. These are after-images of what, in greater glory, in much greater sublimity and majesty, had arisen directly out of the formation of languages during those ages when human beings could still feel their own soul life intimately united with cosmic movement and experience..."

"Poetry would not be poetry — and in our time much poetry is no longer poetry — if certain aspects of man's communion with the cosmos had not been kept. What remains is whatever in speech-formation passes beyond the prose meanings of words into rhythm, rhyme and imagination. For true poetry never consists of what is stated literally. Into the prose content of a poem, whether written down or, better, recited or declaimed, there must sound rhythm, beat, imagination. This points to elements not contained in prose; to a background which, in every true poetic work, cannot be understood but must be guessed at, divined. It is only the prose content which can be understood by the mind. The fact that poetry conveys something lying outside its words, for which the words are but a means, the fact that poetry's aura of mood echoes cosmic harmony, melody, imagination, this fact, even today, makes poetry poetry..."

Rudolf Steiner 1923

Изкуство и Познание, част IV

"Когато пристъпваме в музикалната област, ние изцяло се потопяваме в духовните изживявания на човешката душа. Сега ние трябва окончателно да напуснем пространството. Музикалният елемент е линеен и едноизмерен. Той може да бъде изживян едноизмерно в линията на времето, и то по такъв начин, че сега човекът възприема света като свой собствен свят. Потопявайки се във физическия свят, или напускайки физическия свят, душата не иска да напомня за своите потребности; сега, в областта на музиката, тя се стреми да изживее онова, което живее и пулсира в нея като душевно-духовна сила..."

"Истинското изкуство винаги се свежда до това, че човекът започва да търси своето отношение към духовния свят, независимо дали става дума за очакваните с надежда духовни сфери, в които душата навлиза след като е напуснала тялото, за духовните сфери, които той би искал да опознае, когато се потопява в тялото, за духовните сфери, с които той се усеща дълбоко свързан, нещо, което не би могъл да изпита спрямо околния природен свят, или пък за онези свои състояния, при които той, бих казал, се издига в света на цветовете, където нещата изгубват „вътрешните„ си и „външни" страни, а душата се носи из Космоса, отдадена на своя собствен живот всред цветовете на Космоса, където тя би могла да изяви себе си без никакви ограничения. Да, още в земните условия душата усеща своето родство с космическите душевно-духовни сили, както това става и в областта на музиката..."

"...Истинското изкуство ясно съзнава своите задачи: от една страна то има мисията да импулсира духовно-божествения живот в условията на физическия свят, а от друга страна то иска да извиси физическия земен живот по такъв начин, че в своите форми, в своите цветове, думи и звуци той да се прояви като едно земно откровение на Космоса. Няма никакво значение дали изкуството е идеалистично или по-скоро реалистично. Изкуството просто се нуждае от връзка с духовния свят, с действителния духовен свят, а не с неговите мисловни съответствия. Художникът изобщо не би могъл да твори в материалния свят, ако в гърдите му не пулсираха импулсите, идващи от духовния свят. И тук, в областта на изкуството, ние достигаме до необходимостта от същата онази дълбока сериозност, която иначе срещаме в областта на познанието и на религията. Не може да се отрече, че в много отношения съвременното, материалистически настроено човечество е твърде отдалечено от тази сериозност в областта на изкуството. Всеки поглед в художественото творчество, което наистина заслужава това име, веднага ни открива и голямата човешка борба за постигане на съзвучие и хармония между духовно-божествения и земно-физическия свят. И ако при един художник тази борба липсва, едва ли можем да говорим за истинско творчество..."

"Пра-изкуството не е нищо друго освен самия човешки говор. Днес малцина се замислят,.че пра-изкуството води началото си от човешкия говор, понеже езикът, на който говорим, е прекалено силно свързан с материалния свят. Нашият език вече не напомня за предишното състояние на нещата, когато хората се усещаха пренесени в Зодиака и от зодиакалните съзвездия можеха да извличат дванадесетте съгласни звуци, а от планетарните движения - гласните звуци. Когато те искаха да изразят не своите земни изживявания, а това, което изживяваше душата - откъсвайки се от Земята и поемайки нагоре към Космоса - тогава езикът се превръщаше в онова, което древните наричаха поезия. И тогава, благодарение на езика, у човека възникваше отражението на всичко онова, което той съпреживяваше с духовния Космос..."

"Поезията просто не би била поезия - и в наши дни това до голяма степен е така - ако земният човек би изгубил своята връзка с Космоса. И това, което й остана, е най-вече извисяването над прозаичия смисъл на думите, ритъма и мелодиката, както и възможността да борави с имагинации. Всъщност истинска поезия имаме само тогава, когато човекът от хвърля буквалното значение на думите. Поезията е в рецитацията и в декламацията, а не в написания текст. Ритъмът и имагинацията са тези, които вдъхват живот на думите. Те внасят нещо, което надхвърля основното значение на думите и ни карат да се досещаме за техния по-дълбок смисъл и той не може да бъде непосредствено разбран, защото разбирането е възможно само там, където си служим с основното значение на думите. За истинската поезия думите са само едно средство, а същественото се свежда до настроението, до атмосферата, в която винаги откриваме един отзвук от мировата хармония, от мировата мелодия, от мировата имагинация..."

Рудолф Щайнер 1923г.

Висшата мисъл

"Човешкият род механично подчини на себе си човека, пороби го със своите цели, накара го да служи на своето благо, натрапи му своето общо и обективно съзнание. И не е можел да осмисли човекът тази власт над него на естественото, обожественото човечество, на човешкото общество, на човешкия род, вечно умиращ и вечно раждащ се, безпощадно разбиващ всички надежди на личността за вечен и съвършен живот. Земният дух на човечеството тръгнал по пътя на змията, хипнотизира човека с привлекателната идея за прогреса и бъдещия земен рай в края на прогреса, и толкова съблазнен е бил човека, че не е забелязал безумието на своето служене на прогреса и на своето подчинение на щастливците на бъдещия рай. Прогресът цъфти на гробищата и цялата култура на усъвършенстващото се човечество е отровена с мъртвешка отрова. Всички цветя на живота са цветя от гробището. В природния ред, в живота на човешкия род всичко е подчинено на закона на тлеенето; всяко поколение се изяжда от следващото поколение, наторява със своите трупове почвата, за да цъфти млад живот; всяко човешко лице се превръща в средство за нови човешки лица, които ги очаква същата участ; всяко лице ражда бъдещето и умира в акта на раждането, разпада се в лошата безкрайност. Цялата човешка енергия е насочена навън, за създаване на несъвършената, лоша безкрайност, за поддържане на прогреса, укрепващ закона на тлеенето, а не навътре, не в дълбините на вечността, не към победата над смъртта и завоеванието на всеобщия, пълния и вечен живот. И живее човешкият род, целият отровен от тази мъртвешка отрова на своите предшественици, на всички предишни поколения, на всички човешки лица, също така жадуващи пълнотата на живота и съвършенството; жив е човекът с безумната мечта да победи смъртта чрез раждането, а не чрез вечния живот, да победи ужаса на миналото и настоящето чрез щастието на бъдещето, в което няма да се запази нито един жив елемент на миналото..."

"Независимо дали гледаш в звездното небе или в очите на близкото същество, дали се събуждаш през нощта, обхванат от някакво неясно космическо чувство, дали пропадаш в дълбочината на своите неизречени преживявания и изпитания, винаги знаеш, знаеш въпреки цялата нова схоластика и формалистика, че битието е в тебе и ти си в битието, че е дадено на всяко живо същество да се докосне до безмерното и тайнствено битие. Не от мъртвите категории на субекта е изтъкано битието, а от жива плът и кръв..."

Николай Бердяев, "Философия на свободата"