Art and Knowledge III

"The moment we see green, red, blue, yellow, or any other color in a precious stone, we look back into an infinitely distant past. For (to repeat for emphasis) in beholding colors, we do not merely perceive what is contemporary, we look back into distant time-perspectives. Thus it is quite impossible to see a colored jewel merely in the present, just as it is impossible, while standing at the foot of a mountain, to see in close proximity the ruin at its top; being removed from it, we have to see it in perspective.
In confronting a topaz, say, we look back into time-perspective; look back upon the primal foundation of earthly creation, before the Lemurian epoch of evolution, and see this precious stone created out of the spiritual; that is why it appears yellow. Physics (I have characterized a recent stand) does something absurd. It places behind the world swirling atoms which are supposed to produce colors within us, when all the time it is divine-spiritual beings, creative in the infinitely distant past, who call forth, through colored minerals, a living memory of primeval acts of creativity. And we can press on to the plant world. Every spring, when a green carpet of plants is spread over the earth, whoever is able to understand this emergence of greenness sees not merely the present, but also the ancient Sun existence when the plant world was created out of the spiritual, in greenness. We see both mineral and plant colors in the right way when they stimulate us to see in nature the gods' primeval creative activity.
This requires an artistic living with color, which involves experiencing the plane as such. If someone covers the plane with blue, we should sense a retreat, a drawing back; if with red or yellow, we should feel an approach, a pressing forward. In other words, we acquire color-perspective instead of linear perspective: a sense for the plane, for the withdrawal and surging forward of color. In painting, the linear perspective which tries to create an impression of something essentially sculptural upon the plane falsifies; what must be acquired is a sense for the movement of color: intensive rather than extensive. Thus, if a true painter wishes to depict something aggressive, something eager to jump forward, he uses yellow-red; if something quiet, something retreating into the distance, blue-violet. Intensive color-perspective!
It is through color-perspective that painting gains a relationship to the spiritual. Strange that today painters chiefly ask themselves: Can we by rendering space more spatial transcend space? Then they try to depict, in a materialistic manner, a fourth dimension. But the fourth dimension can exist only through annihilation of the third, somewhat as debts annihilate wealth. For we do not, on leaving three-dimensional space, enter a four-dimensional space; or, better said, we enter a four-dimensional space which is two-dimensional, because the fourth dimension annihilates the third; only two remain as reality. If we rise from matter's three dimensions to the etheric element, we find everything oriented two-dimensionally, and can understand the etheric only if we conceive of it so. Now you may demur: Yes, but in the etheric I move from here to there, which is to say three-dimensionally. Very well, but the third dimension has no significance for the etheric, only the other two dimensions. The third dimension expresses itself through red, yellow, blue, violet, in the way explained; for in the etheric it is not the third dimension which changes, but color. Regardless of where the plane is placed, the colors change accordingly. Only then can we live with and in color; live two-dimensionally; rise from the spatial arts to those which, like painting, are two-dimensional. We overcome the merely spatial. Our feelings have no relation to the three space-dimensions; only our will. By their very nature, feelings are bound within two dimensions. That is why they are best represented by two-dimensional painting.
You see, we have to struggle free from three-dimensional matter if we would advance from architecture, costuming as an art, and sculpture. Painting is an art which man can experience inwardly. Whether he creates as a painter or just lives in and enjoys a painting, it is a soul event. He experiences inner by outer; experiences color-perspective. We cannot say, as in the case of architecture, that the soul is striving to create the forms it needs when it gazes back into the body; nor, as in the case of sculpture, that the soul is trying to depict man's shape in such a way that it is placed into space full of present meaning. None of this concerns painting. It makes no sense in painting to speak of anything as inside or outside; of the soul as inside or outside. In experiencing color the soul is within the spiritual. Really, what is experienced in painting — despite the imperfections of pigments — is the soul's free moving about in the cosmos."

Rudolf Steiner, 1923

Изкуство и Познание, част III

"В същия миг, когато виждате зелените, червени, сини или жълти скъпоценни камъни, Вие фактически поглеждате назад в праминалото. Когато възприемаме едни или други цветове, ние не виждаме нещо, което съществува в същия този момент; когато възприемаме едни или други цветове, ние отправяме поглед назад към най-далечните перспективи на времето. Ние просто не сме в състояние да видим един цветен скъпоценен камък в настоящия момент, също както и намирайки се в подножието на една планина не можем да видим най-високия й връх в непосредствена близост до себе си. Именно защото сме отдалечени от съответния факт, ние трябва да го виждаме в перспектива.
Когато пред себе си имаме един топаз, ние го виждаме не в настоящия момент, а назад в перспективата на времето. И когато, разглеждайки скъпоценния камък, се взираме назад в перспективата на времето, ние виждаме самото създаване на Земята още преди Лемурийската епоха, виждаме и създаването на скъпоценния камък - като едно цветно образувание в духовния свят. И сега нашата физика предприема нещо извънредно абсурдно. Тя поставя целия този свят, заедно с неговите подвижни атоми, пред нас и заявява, че тъкмо те пораждат цветовете в нас, докато истината е съвсем друга: божествено-духовните Същества, потънали в непрекъсната творческа деятелност още от прадревни времена са тези, които оживяват в цветовете на минералния свят и пробуждат един жив спомен за техния прадревен съзидателен труд. Когато виждаме цветовете в неживата природа, ние влизаме във връзка с нея и стигаме до един жив спомен, отнасящ се до прадалечното минало. И всеки път, когато през пролетта зеленият растителен килим на Земята радва очите ни, тогава онзи, който действително разбира възникването на зеления цвят в природата, гледа не просто в настоящето, а се взира в епохата на Старото Слънце, когато от силите на духовния свят беше създадено цялото растително царство и това създаване - така вижда той нещата - протича в нюансите на зеления цвят. Накратко: ние действително виждаме цветовете в природата само тогава, когато цветовете ни карат да се взираме в прадалечното творчество на Боговете.
За тази цел обаче ние се нуждаем най-вече от художествената способност да живеем с цветовете...Защото ние трябва да овладеем именно цветната перспектива, а не линей- ната перспектива: усетът за повърхността, за отдалечаването и приближаването не като функции на линейната перспектива, която всъщност винаги се стреми да изопачи пластичния елемент в рамките на тази или онази повърхност, усетът за такова оцветяване на повърхностите, което е по-скоро интензивно, а не екстензивно. Когато искам да подскажа агресивния характер на това, което е на повърхността и което просто иска да се нахвърли върху мен, тогава аз прибягвам до жълто-червеното. Ако то е спокойно, сдържано и се оттегля назад, тогава аз прибягвам до синьо-виолетовото. Ето това е цветната перспектива!"

"Забележително е, че днешните хора се стремят да направят пространството още по-пространствено. Те искат да излязат извън пространството и по един чисто материалистичен начин въвеждат така нареченото четвърто измерение. Обаче това четвърто измерение изобщо не съществува, то чисто и просто унищожава третото измерение, както - бих казал - дълговете унищожават имуществото. Излизайки от триизмерното пространство ние не попадаме в никакво четириизмерно пространство; ние попадаме в едно четвърто пространство, което е двуизмерно, защото четвъртото измерение унищожава третото, така че действителни остават само двете измерения, и когато се издигаме от трите измерения на физическия свят, отправяйки се към етерния свят, всичко е ориентирано според двете измерения.
Третото измерение винаги се изразява чрез нюансираното червено, жълто, синьо, виолетово, които аз нанасям върху повърхността, независимо дали тя е разположена тук или там; в етерния свят се променя не третото измерение, а само цветът; и няма никакво значение къде аз поставям повърхността, понеже аз трябва само да променя цвета. Така човек стига до способността да живее с цвета, да живее с цвета в две измерения. По този начин обаче той се издига от пространствените изкуства към онези изкуства, каквото е например живописта, които са двуизмерни и така той преодолява чисто пространствения свят. Онова, което живее в нас като чувства, няма никакво отношение към трите пространствени измерения; само волята има отношение към тях, но не и чувствата, които винаги остават затворени в двете измерения. Ето как, вниквайки в двете измерения, ние съумяваме да пренесем чувствения елемент в живописта, където той бива изживян в две измерения.
Така живописта се превръща в едно изкуство, за което бихме могли да кажем: ето, сега човекът изживява живописта по един вътрешен, душевен начин, защото - създавайки и наслаждавайки се на живописта - той извършва един вътрешен, душевен акт. Обаче всъщност той изживява нещо, което е външно и което се намира в перспективата на цветовете. Сега вече няма никаква разлика между вътрешно и външно. Ние не можем да твърдим, както сме свикнали да правим това при архитектурата, че - вглеждайки се в тялото - душата би искала да създаде формите, от които се нуждае. В пластиката душата би искала, следвайки ваятелски оформената човешка фигура, да създаде съответните форми, така че човекът да заеме своето естествено място в настоящия пространствен свят. В живописта всичко това няма никакво значение. В живописта просто няма никакъв смисъл да говорим, че нещо - респективно душата - се намира вътре или вън. Живеейки в цветовете, душата непрекъснато пребивава в духовния свят. Това, което изживяваме в живописта, отговаря на свободното движение, което е присъщо на душата в Космоса."

Рудолф Щайнер, 1923г.

Живата Църква!

Не Библията е опорочила църквата, а църквата опорочи Библията.
Не религията опорочи живота на човека, а човекът опорочи религията. Псевдочовекът създаде псевдорелигия. Всичко, което е извън религията на светлата душа е псевдорелигия, идол.
Не хората не трябва да забравят, че са християни, а християните не трябва да забравят, че са хора. Християнството не е мъртво, то сега се ражда.
Не държавността е безбожна, а вярата в държавността. Чудят се кой е породил кривата вяра? Правоверните, когато решиха, че са по-прави и верни от Верния и Правдивия. Истински правоверни няма ли? Има, но са от друг свят – Божествената Църква. Кой е този свят? За който никой не проповядва. Ами какво проповядва църквата? Че си длъжен да се покаеш за неща, за които твоят “изповедник” и не помисля да се покае. (Защо е това покаяние пред свещеник, след като свещеник и изповедник е сам Господ? Човек се изповядва пред човека, смъртен пред смъртния, поради страха, слабоверието и отдалечеността си от Бога.)
Не църквата ще спаси хората, а хората ще спасят църквата (душата си), чрез Христа. Първоначалният смисъл на църквата трябва да бъде възвърнат – смисълът е сърцето да бъде Църква и Божествен олтар. Църквата обича да пустослови за Разпятието, за Кръста, защото самата тя кове нови кръстове и разпъва (незаинтересоваността и индиферентността, и отчуждението са кръстове, с които също се разпъва!). Силата на Христовото Учение не е в Неговото разпване, в Неговите чудеса (какво по-голямо чудо от Неговото въплъщение в човешко тяло?), в Неговото унижение пред света, а във връзката Му с всяка душа, в готовността Му да я въздигне и да се застъпи за нея (както се застъпи за Адам). Изопачението в религиозните учения е това, че Христос по странен начин е низвергнат от живота преди смъртта и е положен след смъртта на човека, когато или ще го посрещне разсърден или с прегръдка. Но Христос присъства силно и мощно именно тук, в земното битие, ако щете, в земното ежедневие, за да определи бъдещото небесно и бъдещото земно. Каквото и да говорят, заблудата е допусната умишлено, тъй като църквата иска изцяло да е властелин на земята. Това е кесаревщина, а не църковност. В Църквата, в Която живее Христос, няма спорове, защото Христос е самата Църква. Църквата, в която живее Христос, не може да изгори, не може да се срути, не може да се реставрира, не може да се опорочи. Душата, приела Христос, не може да бъде опорочена или изгорена. В Христовата Църква свещите не изгарят, защото са души, там умрели не се опяват, защото са духове, защото всички възкръсват в Църквата, Която е Христос: смърт няма там. Христовата Църква не слугува на държавата, нито държавата слугува на църквата, но всички са синове и дъщери на Единния Всевишен. Не виждате ли, че разединението между църквите е посегателство над Единността? Божият служител, не господар, не владика, не съдия, не заповедник, не е член на никоя земна църква, секта или партия; той е член, орган, съставна част от Волята Божия.
Църквата не е донесла заблудите, но тя ги потвърди и узакони. “Пригответе пътя за Господа, прави направете пътеките Му.”
“Земята ще открие кървите си, и не ще покрие вече убитите си.” (Исаия, 26:21) Ритуалите бяха. Църквите бяха. Религиите бяха. Сектите бяха. Суеверията бяха. Проляха достатъчно кръв. Христос ги прие в себе Си, за да ги разпъне на кръста – не Той, а те бидоха разпнати.
Заблуда е да се мисли, че Христос създаде църквата, още повече в днешният й безформен вид, или че църквата е създала “мита” за Христос (идва време, когато църквата ще се превърне в легенда, в праисторически мит; под ръководството на Христос, душите се готвят постепенно да завладеят земята). Самият Христос Господ е Църквата Небесна!! Земната църква не е Христос и не е Христова, защото не е Небесна, и е земна, тъй щото още благоговее пред разпятието, още не е свалила Христа от кръста, защото тя самата не да даде и не дава пример и не се окачи на кръста, а с всички сили се стреми да пази неутралитет пред ония, които разпват, още е впила език в кръвта Му и лочи от нея, още не е приела космичността на Спасението за настояще (понеже гледа с кесаревите очи), а постоянно Го връща в миналото (като че ли там е Истината!), още не е приела факта, че Христос не разпъна Своята Божественост, а своята човешкост, тоест, Той разпна земната църква, земната заблуда, земната илюзия на телата (която днес е още по-задълбочена и кризисно-проблематична), за да даде ход на душевната реалност (тази, която е размита от богословски, както и от научно-лаишки понятия) – да, Той разпна земната църква, преди още тя да е била дума или понятие; разпна я, защото предвиждаше нейните деяния, с които тя Го разпъва до ден днешен и отрицава със закона Неговото поучение, Благодатно и Любовно, като го изопачава (непосветените винаги се познават по това, че нямат правилен подход и разбиране относно тайнствената връзка между Моисеевите закони и Христовите поучения, те не могат да направят ясната, мистична връзка между Стария и Новия завет). И ако църквата продължава да набива в съзнанието на днешния човек неговата грехота (а днешният човек е болезнено свободолюбив), то това е, защото не е наясно с богоподобието му, с истинската човешка природа, с еволюцията на човешкото съзнание ( кепенците върху очите на църковистите, канонистите и подмолниците от религиозен тип, не им позволяват да проумеят що е това еволюция и че и тя крие своя висш Божествен смисъл, както и че голяма част от това, което те с благоговение назовават “Божи Промисъл”, всъщност е Еволюирането на душата в нейната земна обвивка), нито с това, що е духът човешки или душата човешка, а още по-малко що е човекът и каква точно е ролята му в грандиозното здание на Сътворението; тези отговори са достъпни единствено за Христовите Братя. Гонението на “друговерците” е подигравка с Христовата Любов, а настъпването на войнствените друговерци в днешно време против християнския свят, е заплатата ни за тази подигравка; и вместо да се пристъпва с трагичен фанатизъм към трагични образи като този на Нострадамус и да се крещи: “Той е видял кръв, войни” и прочее, нека с вдъхновен мистицизъм се задълбочим в своето многовековно Християнско естество и да излекуваме слепотата си, нека сами ние бъдем пророци на Светлото, Красивото и Смисленото настояще и бъдеще; кой каквото е видял, видял е; важното е ние какво ще видим! Христос даде кръвта Си за всички нас и ни прие като братя, сестри и деца, а църквата ни раздели на стада и ни пороби. Самата тя е робиня. Само робът изпитва желание да поробва. Тя говори за “врагове и приятели”, ала Христос няма врагове, нито защитници. Той слезе, за да повдигне човешкият дух, да му посочи Пътя, да му покаже Истината и да му даде Живота, а църквата буквално отрече, че човекът е дух от Духа! Тя, която векове наред смазваше човешката индивидуалност, като я обвиняваше в ерес, в сатанизъм и прочее, тъкмо тя днес и както винаги, работи в услуга на държавността, на интереса, на политиканството, тоест, на Дявола. Църквата не е представител на Христос на земята (изключвам единичните случаи на чистосърдечно отдадени служители), тя обезличава индивидуалностите, не допуска свободната им волеизява, а Христовото събитие се случи с цел добиването на образ, чрез Азовата изява. Човешката душа е Христовият свещеник и служител! “Тогава Иисус пак рече: Истина, истина ви казвам, Аз съм вратата на овцете. Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овцете. Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда вълка, че иде, и, като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и разпръсва. Той бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овцете. Аз съм добрият пастир и познавам Моите, и Моите Мене познават.” (Иоана, 10глава)
Отлъчването от църквата не е отлъчване от райската Градина, а е отлъчване на отлъчващите от разумния живот; анатемосването е деяние на антихристовата свирепа слепота и завист, жалък опит за господаруване, за терор над свободната човешка същност, за отричане на свободната изява. Истина е: Свободната воля на човека е свободна дотолкова, доколкото работи за благото на целия човешки род, за благото на цялата земя, на цялата вселена (което е различно от това, да се има в предвид само благото на семейството, на църквата, на общността като раздалечени от семействата, църквите и обществата по света и в джунглите)! “Не ми говори, аз си имам мнение”, е по-скоро себезатъпяване, отколкото себеразкритие, а още по-малко е себеизследване, себенамиране, себеразнищване. ( Затъпяването определено е последица от любопитството, което не се е съединило с Вдъхновението; преминавайки през любознателността, любопитството трябва да умре напълно и да се издигне, да се пресътвори като повсеместно вдъхновение и познание; ако човек поддържа любопитството си, без да го шлифова, без да го вложи в призванието на живота си, той наистина затъпява, тоест, губи напразно своята мисловна енергия, което от своя страна депресира органите на призванието и вместо да се развиват, те закърняват; любознателността и интелектуалността също не означават дълбочина и широчина на мирогледа; силите се използват правилно единствено на нивото на Вдъхновението, тук е всяка широчина и всяка дълбочина; замислете се, защо в по-отдалечените епохи на миналото, не е съществувала думата интелектуалец? По причина на несъществуващия материализъм! Потъването в материята е потъване в интелектуализма!) Нормалният душевен процес на израстване е вслушването в Истината и който не е готов да познае и да изслуша Божият Пратеник в себе си, който идва със Словото си всяка сутрин, той не е готов да има и мнение, тъй като не е способен да прогледне в областите над и зад мненията, не е способен все още да проникне в дълбините на собствената си душа и на своят небесен дух. Чувствителната душа познава кога небесният Човек изказва слово и кога земният човек говори от гледна точка на смъртта (рязко и безкомпромисно противопоставям чувствителната и виждаща душа на църковното преповтаряне на понятието “грешна душа”!). Тъй щото, дори тъй наречената от безверниците “всесилна смърт” няма свое мнение в света на Истината!
Който иска да докаже, че животът е живот, го превръща в смърт; който иска да докаже истината, я превръща в лъжа. Да, от живота идва смъртта и от истината – лъжата, но не от самите тях, а от преминаването им през света на свободното мнение. Ничие “свободно мнение” не може да различи свободата от робството, нито доброто от злото, нито истината от лъжата, нито нравственото от безнравственото, нито разумното от глупавото. Не мога да уважавам волята, която руши, възвеличавайки себе си; колкото и свободна да си мисли, че е, тя е робиня на заблудите; никога не бих нарекъл заблужденията свобода, по простата причина, че те не са освободили никого. Щом не сме свободни (въпреки, че не може да се обясни, всяко същество интуитивно усеща що е свободата), значи почвата под краката на цялото човечество е хлъзгаво заблуждение. И как мога да нарека свободна волята, която се себеразкъсва, след като е сляпа служителка на хищника? Слепотата свобода ли е? Тя воля ли е? Надменността свобода ли е? Тя воля ли е? Питието на смъртта освобождава ли, както питието на живота? Невъзприемчивостта към Доброто, към Смисъла, към Откровението, свобода ли е? Тя воля може ли да бъде? И що за сляпа надменност е под прикритието на свещеническото расо или професорската титла, да се считаш недосегаем? Каква хитроумна тъпота и каква тъпа хитрост! Толкова неща има за изучаване в този живот, на тази земя, които са фино свързани и водят към Висшия смисъл, колко още светове могат да се разкрият още тук, на земята, които също са части от Сътворението и са неразривно живо свързани с човека, а ние сме се накичили като вселенски мъдреци и се разхождаме като достойни и невинни овчици от Паството! Никакво Паство, това, с което сме се нагърбили се нарича ПАПство – папство в държавата, папство в семейството, папство на улицата, папство в религиозните учреждения, папство в библиотеките, в научните кръгове, в дворовете, в кръчмите, в избите, навсякъде папство. Всички са толкова умни, че винаги знаят кога да ръкопляскат, кого да ръкополагат, на кого да се подиграват, кого да хулят! Те не знаят кога и как да проявят милост или обич, или сдържаност, не знаят кога мислите им са мисли, кога чувствата им са чувства, кога очите им гледат и кога нищо не виждат, и все пак с цялата си надменност и “богобоязливост” отсъждат: “Оня там, не знам, има нещо в него; а пък другия е някакъв такъв...” Какво има в първия? Огледалце, огледалцето на интересите, огледалцето на смътните очаквания и желания, и, малко по късно, огледалцето на наказанието за кривогледото интересчийство! А какво няма във втория? Няма го образа на интереса. Какво носи обаче този човек в себе си, това е незначително важно! От малки до големи, хората постъпват по този начин, като умни професори, като мъдри свещеници; вместо да печелят разум, те го губят и проиграват. ( Най-често употребяваното название за хората по земята, съдържащо се в Свещените Книги изобщо, е названието “неразумни”, не “грешни”, а неразумни, скъпи църковисти. Това не е случайно!) Разхождаме се и си тананикаме войнствени или любовни песнички по тялото на сгърчената и осрана Земя, и вместо да се учим, ние създаваме папство след папство! Спонсорират се модерни църквички, спортни мижитурства, икономически шантавизми, но коя нация се е обърнала към нуждите на душата, коя нация, кой човек са положили тези нужди на Първо място в живота? Кой? Папата ли, владиката ли, енориашите ли, президентите ли, работодателите ли, работниците ли? Кой? Ония, на които обичта им стига за пет, за десет, за петдесет, за сто години, докато смъртта ги раздели? Ония ли, на които увереността в Истинското и Красивото, живее не повече от десетина земни години, и които след това проповядват на деца и внуци вече патентованото си Разочарование от живота, от любовта, от мечтите? “Защото камък ще извика из стената, и гредата из дърветата ще му отговори.” (Авакум, 2:11)
Когато обградиш истинското с отрицанието на немарливостта си и невежеството си, не извършваш ли насилие, не патентоваш ли своето разочарование? И защо считаш, че Истинското (не издекламираното!!) иска насилствено да влезе в теб, щом като преди това ти съвсем насилствено си го изгонил? Кой от нас е готов да приеме за нормален такъв свят, в който Истината е неканен гост, а лъжата е стопанката на дома? Тъй щото, по-склонни сме да посрещнем учтиво глупостта, нежели разумното Слово; по-склонни сме да вдишваме изкуствения аромат на временното, зад който ни очаква смрадта на лъжата, отколкото да приемем простичкия, животворен Дъх на Истината. С такава свободна воля ли се гордеем? Не е ли измислица тя в света на инквизицията и насилието, в света, където е от жив по-жив позора от трагичните сватби и мъчителните погребения? Свободна воля е да можеш да боравиш с всички Добродетели, съществуващи във Вселената (по етажите на Мирозданието, на всеки етаж и за всеки един от нас има по една кошница с добродетели, които трябва да приемем в себе си); да бъдеш приеман и нагостяван от всички същества, по всички земи и небеса на Необятността. Свободна воля е така да любиш, щото Господ да е твой Приятел; така да знаеш, че Господ да е твой Учител във вечността; така да постъпваш, че да си кост от ръката на Божиите Правда и Истина!
“Юдеите Му отговориха: Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство, и защото Ти, бидейки човек, правиш себе Си Бог.
Иисус им отговори: Не е ли писано във вашия закон: “Аз рекох, богове сте вие”?” (Иоана, 10глава)
Човеко, живей с тази мисъл и кажи си така:
Аз съм пръст от ръката, с която Господ посочва.
Аз съм пръст от ръката, с която Господ оре.
Аз съм пръст от ръката, с която Господ посява.
Пръст от ръката, с която Господ изпраща дарове.
Пръст от ръката, с която Господ гради и събаря.
Аз съм пръст от съдбата на човечеството, пръст от съдбата на земята, пръст от Небесния живот и Господ е мойта съдба!
Не слизам, ако Господ не ме пусне; не ще се изкача, ако Господ не ме привлече; не ще свия вляво, ако Господ не е там, нито вдясно, ако Господ не ме е повикал. По-добре да съм безгласен в усмивката, нежели надарен със слово през злобно присвитите устни. По-добре жив да е Господ в душата ми, отколкото душата ми да е мъртва в Господа!

О, роде неверни!

"Сега като ме срещат, хората казват: Този еретик, този изедник, който носи новото учение. Казвам: Гответе се, всички християни ще бъдете повикани при Христа. Против вас е заведено дело. Христос ще ви пита: Какво чакахте досега, че от две хиляди години още не сте приложили моето учение?
Като се върнете по домовете си, ето какво трябва да направите: Съблечете белите си дрехи и се облечете в кожи, във вретища. Посипете главите си с пепел и кажете: Господи, ние опозорихме Твоето име! Не изпълнихме Твоята воля и Твоя закон и станахме за посмешище. Ако не знаете как се обличат кожени дрехи, аз ще ви покажа. Не гледайте моите дрехи. Те са модерни, но с такива дрехи човек не се спасява. Ако бях дошъл между спасените, другояче щях да бъда облечен; аз съм дошъл в ада, между вас. Тук се носи фрак. Аз ви намирам в ада и казвам: Мястото ви не е тук. Преди две хиляди години Христос ви изведе от ада. Какво търсите още тук? Хайде навън, горе! Горе е Земята. - Ами къщичките ни? - Това са къщичките на ада. Всички да излезете вън от този ад! Който излезе оттам, той ще бъде спасен. Това, което чувате около вас, е скърцане със зъби, а вие мислите, че то е култура. Да пази Господ от такава култура! Ад е Земята. Излезте вън от този ад."

Учителят Беинса Дуно, април, 1920г.

Слънчева есен

Невъзможно е двама души да живеят в единомислие, ако третият не е Христос!

Тъй както идва Есента и дърветата събличат своите стари дрехи, така и аз трябва да съблека от себе си всичко старо и непотребно, за да разполагам със силата да посрещна зимата с едно истинско човешко достойнство! Защото чрез Есенното чистилище се уча да разбирам само едно: Моето достойнство е там, където е Христос Господ. Ако Христовото Войнство приеме моите скромни дарове, тогава аз ще осветявам зимната тъмнина. Ако ли не, ще ме обземе тъмнината, която аз не мога да осветя без Христовата светлина. И днес светлината свети в тъмнината, но тъмнината не разбира нищо. Обаче, за да огрея тъмнината си, аз съм длъжен да приема светлината на Христос, моят Покровител.

Из "Джобни размисли"