За унижението

Проблемът на човека не е, че знае много или че знае малко, а че си въобразява че знае много или малко. Тук е скрита същността на общочовешката проблематика - надценяването и подценяването, двете крайности, с които ние хората трудно се справяме, дори никак. Защо? Защото сме забравили, че можем да имаме съвсем конкретни и действителни опитности с което и да е познание. Напълно е игнориран от съзнанието ни факта, че опитността и приложението дават най-точната оценка относно знанието и неговото качествено битие. Лесно разбираемо е, че поради това днес знанието на хората е количествено-абстрактно, а не качествено-конкретно, изпълнено с богато и подвижно съдържание. Лесно разбираемо е също така, че модерният човек е прикован в нереалното и тъпо самочувствие, самочувствието, че той знае. Само една глава, която е изпразнена от съдържателното знание, каквато е модерната глава, глава, очевидно куха откъм размисъл, логика или съзерцание на действителността, само една такава глава може с магарешка упоритост да поддържа самоизмамата: Аз зная, аз мисля, аз имам мнение!
Аз зная Божественото, аз мисля Божественото; аз зная Христос, аз мисля Христос; аз зная сътрудничеството на Боговете с човека, аз мисля това сътрудничество - това е точното значение на "аз зная, аз мисля". Модерните кухи глави са далече от това значение и все пак упорито твърдят, че знаят, че мислят. И няма да спрат да го твърдят, иначе не биха били модерни глави. Тук имаме работа с едно подчовешко противоречие (защото то не е нито човешко, нито надчовешко противоречие), чието разрешение е в ръцете на самия човек. Необходимо е всеки един от нас да прояви усърдието и упоритостта в противоположна на модерната глава посока - да се научи действително да знае и да мисли, да се самопостави в точката на равновесието, откъдето никога не би му хрумнало да надценява или да подценява. Само че са много хората по света, които независимо от своите знания или дори от своята мъдрост, колкото и обширни да са те, винаги ще подминават точката на равновесието и тя винаги ще им се изплъзва. Защо? Защото тази точка на равновесие всъщност е едно живо същество, за което те не искат в никакъв случай да мислят или да знаят. Те за нищо на света не желаят да знаят Христос, да мислят Христос!
Сега някой би могъл да възрази: "Но по-горе беше споменато, че това противоречие трябва да се разреши от самия човек. Защо му е Христос?" Ами Христос е Човекът! Човешкото същество в своето развитие слезе под човека, за да намери себе си, за да намери Христос; а Христос в своето развитие стана Човек, за да намери отново човека и да го изведе от бездната на подчовечността. Така Христос намери Себе Си, намери и Човека, в Своята непорочна жертва; а живият размисъл, живото знание на човека е жертвата, в която той намира себе си, Човекът, Христос.
Тук ще се обърна към безплодната мелодраматична световна християнщина и ще й кажа: Унижените и оскърбените по Земята не са нито ония, които гладуват, нито ония, които жадуват, защото те ще бъдат наситени и напоени. Унижените и оскърбените са ония, които не желаят да знаят Христос, да мислят Христос, да имат Христос. За тях жалейте! Понеже те носят товара на нечовешкото самоунижение и самооскърбление, именно защото нямат себе си, нямат човека, нямат Христос. Какво по-трагично от това, човекът да не е човек? Какво по-унизително от това, да не знаеш, че нямаш знание? Какво по-голямо оскърбление за човешкото достойнство от това, да се вярва в един мъртъв механизъм, който движи живота? И всъщност, унижението, слизането под човека, е образът на Антихриста, в който липсва Човека, тъй щото липсва Христос - самото познание, самото достойнство, самото предназначение на истинския Човек!

Импулсът на Ближността

"Христос е самостоятелно Същество. Но Той също така е целият човешки род. Човешката целокупност се нарича Христос-Слово. И всяко човешко същество от тази целокупност е Словото, в неговият Микрокосмос. Моята болка е Христова болка; моята радост е Христова радост. Обаче, аз ставам истинско изявление на Словото едва тогава, когато извися себе си дотам, Христовата радост да бъде моя радост и Христовата болка да е моя болка. Докато възлагам болките си на Христос, аз не се извисявам до истинската самостоятелност, аз не съм аз! Аз съм Аз, доколкото се усъвършенствам и се уча всеки ден как да не огорчавам Онзи, Който ми е подарил радостта в живота. Възможността да зная, да мога, да познавам, ми е подарена от Христос. Сега изцяло от мен зависи да мога, да зная, да познавам. Независимо, че съм самостоятелна и свободна част от Христос, аз съм отново сам по себе си, но така, че знанието ми е в Христос, моженето ми е в Христос, познанието ми е в Христос.
Христовото страдание е субективно, но едновременно с това е и обективно страдание, понеже е свързано с човечеството. Също така и моето страдание е общочовешко страдание, защото е в тялото Христово, което е човешкият Род! Страданието е мое страдание, доколкото имам свободата да го превърна в благо или не, в сила или не; и е общочовешко страдание, доколкото Христос ме обгръща и ме дарява с Ближния. Ближния е подарък за своя Ближен и аз съм подарък за Теб, моят Ближен. Но този подарък не е собственост, а взаимопроникващо отношение в Христовата Жертва, този подарък всъщност е Жертва. Ближността е жертвеност, живителна, възкресяваща жертвеност, която не само че не обезличава, но освобождава всеки от потенциалното, заложено в самото развитие, обезличение. Следователно, обезличението е извън Ближността, а Ближността е дар Христов, извън Когото животът се обезличава и осакатява. Ето защо, ние трябва да разберем и да приложим по най-пълноценния възможен начин мъдростта, която гласи: Човеците нямат имена. Тяхното име е името на единния Човек. Христос е Човека и само Неговото Име е реалното Име на всички човеци. Да бъдеш Ближен в Ближността на всички, е да бъдеш Човек. Първият Ближен на човека е самият космически Човек - Христос. Извън Ближността, човекът не съществува. В своето същинско съдържание, в своето всеобхватно значение, думата "ближен" означава "блажен". Блаженството е немислимо без Ближността. Те двете са принципи, които освещават и размножават живота, като тяхната основна движеща сила е стремежът към единство. И този стремеж е от такова необикновено естество, което развива и разгръща духовните семена в душата и ги подкрепя в тяхното възходящо развитие. Ближният е вече Блаженият, тъй щото е онзи, под чиито топлинни въздействия душевността се разтваря, напуска свитостта си, превъзмогва себе си, движи се, работи, разбира и познава.
Ближен е онзи, който вече се е потопил в сферата на Творчеството.
Свободен е онзи, който твори и е свободен, понеже е Ближен.
Той е Ближен по свобода, не по принуда. И в тази свобода той е Блажен Човек.

Блестящата мисъл

1. "В тихите простори на мисленето, което е дошло при самото себе си и има битие само в себе си, мълчат интересите, които движат живота на народите и на индивидите."

2. "Когато се впуснем в едно чувство, в една цел, в един интерес и се почувстваме ограничени, несвободни в тях, мястото, където можем да се изтръгнем от тях и да се върнем към свободата, е мястото на увереността в самия себе си, на чистата абстракция, на мисленето.

3. "Щом безкрайното е разумното, странен извод е да се каже, че разумът не е способен да познае разумното."

4. "Началото не е чистото нищо, а е едно нищо, от което трябва да произлезе нещо; следователно и битието вече се съдържа в началото. Следователно началото съдържа и двете, битие и нищо; то е единството от битие и нищо; или то е небитие, което е същевременно битие, и битие, което е същевременно небитие.
По-нататък, в началото битие и нищо са налице като различени; защото началото сочи към нещо друго; - началото е едно небитие, което е отнесено към битието като към нещо друго; това, което слага началото още не е; то едва отива към битието. Следователно началото съдържа битието като нещо такова, което се отдалечава от небитието или го снема като нещо противоположно на него.
Но по-нататък, това, което слага началото, вече е, обаче също толкова то още и не е. Следователно, противоположните битие и небитие, са непосредствено обединени в него; или началото е тяхното неразличено единство."

5. "За битието, което е опосредствано, ще запазим израза съществуване. Но някои навярно си представят битието например под образа на чистата светлина, като яснотата на непомраченото гледане, а нищото като чистата нощ, и свързват разликата между тях с това добре известно сетивно различие. Но в действителност, ако си представим по-точно и това гледане, лесно можем да установим, че в абсолютната яснота виждаме толкова много и толкова малко, колкото в абсолютната тъмнина, че едното гледане, както и другото, е чисто гледане, гледане на нищо. Чиста светлина и чиста тъмнина са две празноти, които са едно и също. Едва в определената светлина - а светлината се определя от тъмнината - ,следователно в помрачената светлина, а също така едва в определената тъмнина - а тъмнината се определя от светлината, - в осветлената тъмнина може да бъде различено нещо, тъй като едва помрачената светлина и осветлената тъмнина имат разликата в самите себе си и с това са определено битие, налично битие."

Георг Хегел, "Науката Логика"

Едно твърде човешко наблюдение

Моля да ми простите грубостта, но днес върлува едно твърде забележително изпражнение сред хората, което гласи: "Не ни пука!" Да, това е едно твърде модерно, твърде своенравно изпражнение, което иска да се отлепи от реалността и да заживее свой собствен смрадлив живот. Но то е това, което хората сами си приготвят и разбира се също и това, което сами ще си изядат. Нали геният на народа казва: "Каквото надробиш, това и ще сърбаш." И нима не е върховно унижение да се храним с изпражненията си? Нима не можем да дадем от себе си свежи, вкусни плодове?
"Не ми пука" удря плода в земята, оставя го да изгние, обезличава го, осмърдява го и ние се ползваме само от изпражненията на съществуването. Нашите взаимоотношения са изпражнения, нашите стремежи са изпражнения, нашите страсти са изпражнения, нашите мисли са изпражнения, нашата култура е едно голямо изпражнение, хората се лекуват с изпражнения, нашите работни места, нашите държавни постове, нашите дипломни напъвания, нашите домове, нашите родове, нашите почивки и развлечения са развъдници на изпражнения!
"Не ми пука", това е безсилието да отгледаш един хубав плод.
"Не ми пука" е безсилието да образуваш една светла мисъл.
"Не ми пука" е неумението да излъчиш едно чисто чувство.
"Не ми пука" е неспособността да разбереш своят собствен живот, то е нехайството към живота на ближната душа.
"Не ми пука" е неспособността да имаш сълзи топли и възраждащи.
"Не ми пука" дава само сополи студени и болестни.
"Не ми пука", означава следното: "Аз съм глупак, значи всички са глупаци; аз съм тъпоъгълен, следователно всички са тъпоъгълници; аз съм болен, значи всички са болни; аз съм егоист, значи всички са егоисти; аз ходя на църква, значи всички трябва да ходят на църква; или, аз не ходя на църква, значи никой не трябва да ходи на църква; аз съм бял, значи всички трябва да са бели; или, аз съм черен, значи всички трябва да са черни; щом аз съм лъжец, значи всички лъжат; или, щом аз съм честен, значи всички други лъжат; аз вярвам, другите не вярват; аз съм прав, другите не са; аз имам право, другият няма; аз имам, другите не ме интересуват; или, всеки си има свое мнение - това са все издънки на непукизма!
Да, "не ми пука" е най-голямото изпражнение, ухаело някога на Земята. И явно трябва да бъде така, за да сме в състояние един ден да оценим както трябва вкусните плодове на бъдещия живот. Но дано дотогава не сме се вмирисали напълно...