Коледно писмо

За втора поредна година през Коледните дни времето е топло и слънчево. Това е показателно за онзи, който задълбочено наблюдава. Сякаш цялата Природа иска да изяви всеприсъстващата Христова топлина и Христова светлина, да изяви Неговото величайшо, животворно присъствие. За разлика обаче от човеците...В тяхното съществуване просто отсъства дори и намек за присъствието на Коледния Дух. Насам и натам се движат тела без съвест и глави като вкочанени черупки. Виждам трапези, виждам сантиментална празничност, мъртва традиция, изкуствени светлини, лишени от смисъл напътствия и пожелания, виждам какво ли не...Само че сърцата не успяват да трептят в едно с трептенията на Коледния Дух, очите са сънливи и не възприемат яркото Слънце на благата вест, в душите е заглушено познанието за това, що е благост, що е блага вест, умовете не могат да осветят с разбиране самото Събитие, наречено Рождество. Човешкият свят продължава да зъзне омагьосан, притъпен, едва отправящ бледи, редки отблясъци към царствата на Духа, заради които светлинки още не сме забравени и отритнати. Слиза Спасител, ражда се Спасител, Будител, за да ни донесе Христос, Надеждата, Свободата, Победата, Безсмъртието.
Да, душите пеят песни днес, но за своите лични божества, за своите желания, за своята земя, за своите човешки дела. Но те са забравили за кого пее Земята, за кого пеят небесните простори, за кого пеят Ангелите, кого възпяват могъщите Духове. И не само това. Забравили са, че в свещените тайнствени ясли днес се е родил онзи, който стана носител на Христос, същият Христос, Който е в субстанцията на всички семена и посеви, в субстанцията на всички природни и душевни зародиши, на всички възвишени стремежи, Който е Началото и Завършека на земните събития; забравили са, че Той е звучащата субстанция на Музиката, че Той е творящата субстанция на Словото. Да, душите пеят, душите говорят, но без душа, без да притежават себе си. Безсмислени са човешките думи, в които няма слово; безсмислени са песнопенията, които не възпяват Героят на Космоса; безсмислени са ушите, които не чуват звуците на Рождеството, звуците на Страданието, звуците на Живота, възкръсващ от безмълвието на смъртта; нямат разум ония, които не празнуват всеки ден Благодатта на Саможертвата.
Нека Коледната трапеза се превърне в Престол, на който заедно да седнат Син Божи и Син човешки! И нека Престолът стане Олтар, около който застават човеците в сплотение, в един ум, в едно сърце, обединени в един Дух, в един стремеж, в един Импулс, в едно Откровение. Тъй щото, всечовешкото Откровение започна и Негово начало бе Рождество, и Негов Началник е Христос, и това Откровение продължава и сега и до века.
Да, Исусовите ясли са обградени с мрака на зимата, да, и днес е така. Но от тези ясли извира Светлината, прекършваща всеки мрак и всеки студ. Опитайте само, колко е вкусна трапезата на Коледния Дух, Който утешава и носи живот!Опитайте поне днес да се нахраните с хляба на Словото, поне днес оставете настрана своите човешки думи, своите незначителни мнения, своите светски стремежи и постижения, своите безплодни терзания и егоистични радости, и обърнете цялото си същество към Онзи, Който пое на плещите Си нашето тъмно минало и Който продължава да работи в името на нашето светло бъдеще.

Честито Рождество!

Второто идване (пришествие)

"Благовестието на новото действие на ангелите (Евангелието) трябва да проникне във всички народи.
А когато ви поведат, за да ви предават, не се грижете за това, какво ще кажете. В онзи час ще говорите от това, което ви се даде; защото не вие ще говорите, а Светият Дух ще говори чрез вас.
И брат ще предаде брата на смърт, бащата своето чедо, децата ще се надигнат против своите родители и ще донесат смърт върху тях. А вас всички ще намразят, защото моето същество е във вас. Но който претърпи до край, той ще бъде спасен.
А кога видите образа на мерзостта на заблуждението на Аза да стои там, където не й подобава - който чете, трябва да вникне с мисълта в това, което чете - тогаз всички, чиито души са в Юдея, да бягат на планински те височини. А който е на покрива на къщата си, да не слиза в къщи; и който е вън на нивата, да не се връща към това, което стои зад него, за да вземе дрехата си.
Горко на непразните и кърмещите в онези дни. Молете се, всичко това да не стане в един земен свят. Тези времена така ще потискат душите, както никога до сега от началото на сътворението не е ставало чрез действието на Бога до наши дни; и както никога не ще бъде и в бъдещи дни. И ако Ръководителят на света не съкрати дните, тогаз нито едно същество на физическия свят не би се спасило. Но заради человеците, които приемат висшето битието в себе си и които той иска да доведе до висшето съществуване, съкратил е тези дни.
И ако тогаз някой ви каже: Ето, тук е Христос, ето, там е, не обръщайте своята вътрешност към него. Защото ще се явят лъжехристи и лъжепророци, които ще вършат даже знамения и чудеса, за да заблудят по възможност и онези, в които вече живее висшето битие. Внимавайте прочее. Ето предсказах ви всичко.
И след притесненията на онези дни слънцето ще се затъмни, луната не ще изпраща вече своята светлина, а звездите ще паднат от небето и ще се разклатят мировите сили в небесните сфери. Тогаз идването на Човека-Дух ще стане видимо на облаците, заобиколен от мировите сили, озарен от светлината на етерния свят. И ще изпрати ангелите, за да съберат от четирите небесни посоки, от пределите на Земята до пределите на небето всички онези, които са свързани с него като носители на висшето битие.
Научете се от притчата, която ви дава смоковницата: когато през нейните клоне възлизат вече соковете и се развиват листата й, познавате, че е близо лятото. Така е и с вас самите. Когато видите всичко това, ще познаете, че откровението на Човека-Дух е пред вратата. Да, казвам ви: Преди още да завърши времето на живеещите сега человеци, всичко това ще започне.
Небето и Земята ще преминат, но моите думи не ще преминат.
За онези дни и часове никой не знае нещо, нито ангелите на небето, нито Синът, а само отческата Първопричина на света.
Бъдете виждащи и бъдете будни! Вие не знаете, кога ще дойде времето. Това е, както човек, който отиде на път и оставя къщата си. Той предава властта на слугите си и всекиму отрежда работата му, а на вратаря повелява да бъде буден. Така и вие бъдете будни. Не знаете кога ще дойде господарят на дома, дали вечер или среднощ или кога петел пропее или на утринта. Грижете се, да не ви намери заспали, кога дойде внезапно. А това, което казвам на вас, важи за всички человеци: Бдете!"

Евангелие на Марко, 13 глава

Този добросъвестен превод от оригинала е направен от Емил Бок. Обърнете внимание колко ясно говори Христос за Своето второ идване, колко недвусмислено е посочено, че то ще се състои в Етерния свят, а не във физическия! Обърнете внимание, че се говори за Човека-Дух, а не за Човешкия Син, както е в комерсиалните преводи на Евангелието. Поклон пред делото на Емил Бок, благодарение на когото можем да разполагаме с точен превод на Евангелските събития...

Трепетът на бъдещето

..."Да, подсъзнателното изкуство принадлежи към миналото. А изкуството, което черпи своите инспирации от Антропософията, се намира едва в своето начало. Но тъкмо то е изкуството на бъдещето. И както е вярно, че художникът от миналото нямаше никаква нужда да знае какво лежи в основата на художественото произведение, също така вярно е, че художникът на бъдещето трябва да знае, разчитайки обаче именно на онези сили, които са една разновидност на самия Космос, независимо че бликат от неговата собствена душа. Защото в Антропософията, в Духовната наука вниква не онзи, който я превръща в наука на разума, служейки си с всевъзможни мисловни конструкции и схеми, а онзи, който при всяко от нашите понятия - като например "жертва", "безкористна всеотдайност" и "резигнация" - при всяка дума, усеща един трепет, усеща нещо, което просто иска да взриви понятието или думата, за да изяви себе си в безкрайното богатство на образа."

Рудолф Щайнер, GА 132

(Една от изключително важните забележки на Щайнер, валидна разбира се и за настоящето и за бъдещето, пряко изобличаваща както онези, които говорят за простотата на истината, така и онези, които са толкова засипани от "духовни понятия", които толкова интензивно се стараят да бълват думи след думи, обяснения след обяснения (какъвто е случаят с много от последователите на Антропософията), че са изгубили не само вълшебния трепет, свързан с понятията "жертва" и "безкористна всеотдайност", но не съумяват и да изявят техното съдържание в действителността, във вид на чисто човешки взаимоотношения, когато се появи нуждата от това. Аз умишлено, така да се каже, трупам такива многозначителни исказвания на Щайнер, защото една от слабите черти на съвременния човек е вслушването в авторитета, и дори и антропософите днес в голяма степен не могат да се отърват от тази слабост. Например: Човек без външен авторитет изказва пред събеседника си (който най-често е такъв, който се занимава с Духовна наука) същите заключения, като тези на Щайнер. Какво се случва? Те са отхвърлени, защото не са изречени от самия Щайнер! Обаче, според думите на Рудолф Щайнер, онзи, който търси само авторитетни изказвания, не е никакъв антропософ. Да, и той наистина не е! С огромна болка трябва да споделя, че дори и онези, които най-много застъпват антропософските понятия, са лишени от трепета, който иска да "взриви" думите, и щом съдбата ги срещне с едно трепетно слово, богато на образи, те остават напълно неразбиращи и безчувствени. Ето как гордостта отвежда ученикът на Духовното познание до прибързаната вяра в собствените знания и огражда душата с обратното на трепета - с безтрепетност.)

Плодът на Духа

"Няма Истина като Божията Истина, само Божията Истина е Истина.
Да възсияе лицето на Господа Бога нашего в нашите души.
Да дойде светлината на Христа - проявената Божия Любов.
Начало на Новия живот - живот, който носи вечната Светлина в себе си.
Светлина, която показва Пътя, пътя на едната проявена Любов, Която носи в себе си всичките блага на Битието.
Да бъдем като Бога.
Да бъдем като Любовта Му.
Да бъдем без страх и без тъмнина.
Да бъдем с Обич и Светлина.
Светлина, Която носи новия ден на живота.
Ден на вечната Божия радост, ден на вечното Божие веселие, ден на вечното Божие блаженство.
Ден, в който Слънцето никога не залязва, ден, който обгръща и запълня всичко в себе си, ден, който проявява в себе си едната проявена Истина, Истина на Божия живот.
Тази Истина изгрява сега на нашия хоризонт, в безпределния чертог на нашия Дух, в безбрежното време и пространство на нашата душа - времето и пространството, което носи своя надпис:
Бог е Дух и които Му служат, трябва да Му служат в Дух и Истина.
Духът и Истината е нашият девиз.
Ние сме проявената Истина - плод на Духа."

Беинса Дуно

Real truth and true logic

"If we consider the culture of today, we should not describe it in this way to the outside world because it could not bear it; even if we overlook the most radical forms of corruption we can still say that everything is mechanized. And within our materialistic culture it is only mechanism that is worshipped, even if we do not call it prayer or devotion. It is true that our soul forces that in former times were directed toward spiritual beings are now directed only toward machines, toward mechanisms. One can truly say that they receive the attention that once was given to the gods. This is especially the case in the realm of science, this science which is totally unaware of how little it is concerned with truth, with real truth, and at the same time how little it is concerned with true logic. If we look at it from a higher point of view we can certainly say that there is today a deeply serious and intense striving, an intense longing. I spoke already in Munich (in August, 1912, Ed.) in a lecture about the longing in our time, and especially how this longing has taken root in individual souls. But in present day “official” science such a longing is missing, and instead one might say that there is a certain satisfied contentment. Yet this contentment has something strange about it, since it is a contentment with what is unreal and illogical. Nowhere is this science capable of recognizing how deeply it is entrenched in what is opposed to all logic. All this can easily be seen and experienced, and it is indeed true that in human evolution one pole must be enkindled by the other. It is the very inadequacy of external science and its unreality and illogicality, the way it prides itself on its knowledge and its total unawareness of its deficiencies, that will and must gradually give rise to the noblest reaction within human souls: the longing for the spiritual that is manifesting itself in our time.
For a long time still to come people who remain attached to this unreality and lack of logic may well make fun of spiritual science, will scoff at it, or label it dangerous in all sorts of ways. Nevertheless through the inner power of the facts themselves the other pole will be enkindled, entirely of its own accord. And if those who understand something of it would only refrain from relapsing into the sickness of compromises and were to see clearly, then the time might well come much more quickly than seems likely now. For again and again it is our experience that if a learned man turns up and says something that someone else thinks is “quite anthroposophical,” then a great fuss is immediately made of it. More so still if someone or other preaches from a pulpit something that is thought to be “quite anthroposophical.” What is important is not that such compromises are made, but that we should place ourselves clearly and sincerely in the spiritual life, and allow it to affect us through its own impulses. The more clearly we are aware that the inner vitality of spiritual life must be enkindled, and the more we become convinced that we have no right to accept from the materialistic thinking of our time anything that is not well grounded in fact, the better it will be. This is a very different thing from demonstrating that truly progressive science is in harmony with spiritual research.
It can be shown how at every step science commits logical blunders on every page of its literary works, of the kind often referred to by one of our friends in a humorous manner. A certain Professor Schlaucherl (“clever fellow”) a character in the comic paper Fliegender Blätter wished to prove just how a frog hears. To this end the Professor causes the frog to jump on a table, then he hits the top of the table. The frog jumps away, thus proving he heard the tap. Then he proceeds to tear off the frog's legs, and again hits the table. But this time the frog does not jump away, proving clearly that the frog hears with his legs. For when he still had legs he jumped away, but when he had lost his legs he no longer jumped. Learned men do indeed make all kinds of experiments with frogs. But in other domains their logical inferences are just like this example, as, for instance, in their much lauded brain research. Attention is drawn to the fact that words can be remembered and certain thoughts may be produced if this or that part of the brain is present. But if this part of the brain is missing then words can no longer be remembered nor is it possible to have thoughts — exactly the same logic as in the case of the frog who hears through his legs. Indeed there are no better grounds for saying that a man can think with one part of his brain or cannot think if this part of the brain is missing, than there are for saying that the frog can no longer hear when his legs have been torn off. The two cases are entirely parallel, only people do not notice that the whole inference rests on nothing but faulty reasoning. We could continue to point out faulty reasoning piled on more faulty reasoning in all the results of what science believes to be firmly established. And the more mistakes that are made the more proud people are of science, and the more they scoff at spiritual science."

Rudolf Steiner, 1912
Gospel of Mark

Тъпото задоволство

"Ако отправим поглед към нашата културна действителност не е нужно
да описваме външния свят, понеже той не би го понесъл и се абстрахираме
от крайните степени на морална разруха, ние можем да заявим следното:
Днес всичко е механизирано; всъщност днес, обгърнат от материализма на
нашето време, всеки се моли и прекланя единствено пред механизма, дори
и той да не нарича това преклонение с думи като „молитва" или
„набожност". Обаче самите душевни сили, които някога бяха насочвани
към духовните Същества, сега поемат към машините, към механизмите,
отдават им цялото си внимание, което някога са посвещавали на Боговете.
Да, така стоят нещата с днешната наука, с тази наука, която дори не
предполага колко далеч се намира от истината, от действителната истина, и
от друга страна, колко далеч се намира от действителната логика.
Погледнато от една по-висша гледна точка, днес ние сме обхванати от
един дълбок и силен стремеж, от един дълбок и силен копнеж. В една моя
лекция, изнесена в Мюнхен22, стана дума за този копнеж и за това как този
копнеж завладява отделните човешки души. Обаче в „официалната" наука
няма и следа от този копнеж, там има, бих казал, едно притъпяващо
задоволство, едно задоволство с нещо твърде странно: С недействителното
и с нелогичното! Тази съвременна наука изобщо не е в състояние да проумее колко дълбоко е затънала в пълната противоположност на логиката. Човек усеща тези неща, изживява ги, но всъщност, в хода на еволюцията, единият полюс рано или късно възпламенява другия полюс. И тъкмо тази недостатъчност на официалната наука, тази нереалност и нелогичност на официалната наука, тази мнителна гордост и липсата на
каквото и да е предчувствие, след време по необходимост ще породят най-
благородната реакция, най-дълбокия копнеж за духовно израстване на
човешките души.
Разбира се още дълго ще продължи това състояние, при което хората ще
са дълбоко затънали във всеобщата нелогичност и неестественост, ще се
надсмиват над всякакви опити за одухотворяване на науката, ще им се
подиграват или ще ги смятат за нещо опасно. Обаче чрез вътрешната сила
на фактите спонтанно ще се възпламени другият полюс. И ако тези, които
разбират нещо от това, не се заразят от болестта на компромисите и
съхранят своя верен поглед върху света, тогава промените ще настъпят
много по-бързо, отколкото си мислим сега. Защото ние винаги
констатираме следното: Когато един учен стане и заяви нещо, за което
някой друг вярва, че то е в напълно „антропософски стил", веднага
възниква голям проблем. И ако някой от амвона проповядва нещо, за което
друг вярва, че е в напълно „антропософски стил", тогава също възниква
голям проблем. Не става дума да се правят такива компромиси, а за това,
че трябва ясно и съзнателно да се включим в духовния живот и да се
оставим под въздействието на неговите импулси. Колкото по-ясно
съзнаваме, че вътрешната жизненост на духовния живот ще бъде по
необходимост възпламенена и колкото повече се убеждаваме, че нямаме
никакво основание да очакваме от материалистическото мислене нещо
друго, освен празни приказки, толкова по-добре. И това е нещо по-
различно, отколкото да твърдим, че действително напредващата наука е в
хармония с духовното изследване.
Защото на всяка своя страница научната литература прави логически
грешки от рода на тази, за която с много чувство за хумор един от нашите
приятели често ни напомня, а именно за логическата грешка на професор
Шлаухерл, който иска да докаже по какъв начин всъщност жабата чува. За
целта професорът Шлаухерл поставя една жаба на масата и тя започва да
скача; той удря по масата и жабата отново скача, следователно, тя е чула
произведения звук. После той й отрязва краката и отново удря по масата.
Сега обаче жабата не скача; следователно, напълно ясно е, че жабата чува с
краката си. Защото докато е имала крака, тя е скачала след удара по масата,
а след това спира да скача. Учените правят всевъзможни експерименти със
жабите; обаче техните логически умозаключения в другите области –
включително и в областта на нашумелите мозъчни изследвания по
същество не се различават от експеримента с жабата. Учените разсъждават
така: Щом е налице тази или онази част от мозъка, тогава имаме,
примерно, словесната памет, или пък можем да „произвеждаме" такива или
онакива мисли; и щом съответната част не е налице, тогава нямаме
словесна памет, нямаме мисли точно според примера с жабата, която чува
с краката си. Но в тези неща няма никаква логика. Защото твърдението, че
човекът може да мисли, понеже притежава една част от своя мозък, и че не
може да мисли, ако не притежава тази част от мозъка, е толкова
обосновано, както и твърдението, че жабата не може да чува, понеже сме й
отрязали краката. И в двата случая положението е същото, но хората не
забелязват, че цялото умозаключение се основава на една мисловна
грешка. И ние бихме могли да посочваме грешки след грешки във всички
онези области, за които хората вярват, че са обяснени от науката. Но
колкото повече грешки правят хората, толкова по-горди стават те със
своята наука и толкова повече ругатни отправят към Духовната наука."

Рудолф Щайнер, 1912
"Евангелието на Марко"

За световния процес

"Въплътяването на божествената идея в света, което е цел на цялото световно движение, се обуславя от съединяването на Божественото първоначало със световната душа, при което първото представлява действащият, определящ, образуващ или оплодотворяващ елемент, а световната душа се явява пасивна сила, която възприема идеалното начало и му придава материята за неговото развитие, обвивката за пълното му проявяване. Сега обаче може да възникне въпросът: защо това съединяване на Божественото първоначало със световната душа и произтичащото от него раждане на вселенския организъм като въплътена божествена идея (София) - защо това съединяване и раждане не стават изведнъж в един акт на божественото творчество? Защо са тези терзания и усилия в световния живот, защо природата трябва да изпитва родилни мъки и защо преди да създаде съвършената форма, която съответства на идеята, преди да породи съвършения и вечен организъм, тя произвежда толкова уродливи и чудовищни творения, които не издържат жизнената борба и безследно загиват; защо са всички тези недоносчета на природата; защо Бог оставя природата така бавно да постигне целта си и с толкова лоши средства; защо изобщо реализирането на божествената идея в света е постепенен и сложен процес, а не един прост акт? Отговорът на този въпрос изцяло се съдържа в една дума, която изразява нещо, без което са немислими и Бог, и природа - тази дума е свобода. Чрез свободния акт на световната душа обединяваният от нея свят е отпаднал от Божеството и се е разпаднал сам в себе си на множество враждуващи елементи; чрез дълга поредица от свободни актове цялото това бунтуващо се множество трябва да се примири със себе си и с Бог и да се възроди във формата на абсолютния организъм. Ако всичко съществуващо (в природата или в световната душа) трябва да се съедини с Божеството - а в това е целта на цялото битие, - то това единство, за да бъде действително единство, очевидно трябва да е съвместно, тоест да изхожда не само от Бог, но и от природата, да бъде и нейно собствено дело. Но на нейното дело всеединството не може да бъде само в един непосредствен акт, както то вечно е у Бог: в природата, напротив, като отделяща се от Бог непосредствено актуалното битие принадлежи не на идеалното всеединство, а на материалното разединяване, в нея всеединството се явява като чист стремеж, отначало твърде неопределен и празен; всичко е в хаоса, още нищо не е в единство, следователно всичко, бидейки извън единството, може само по силата на стремежа си да преминава към единство, и то да преминава постепенно: защото първоначално световната душа съвсем не познава всеединството, тя се стреми към него несъзнателно като сляпа сила, тя се стреми към него като към нещо друго; съдържанието на това друго за нея е нещо съвсем чуждо и непознато, и ако това съдържание, тоест всеединство, в цялата си пълнота изведнъж й бъде известено или предадено, то за нея това би бил само външен факт, нещо съдбовно и насилствено; а за да го притежава като свободна идея, самата тя трябва да го усвоява или овладява, тоест да преминава от неопределеността и празнотата си към все по-пълното определяне на всеединството. Такова е общото основание на световния процес."

Владимир Соловьов,
Лекции за Богочовечеството

Пламък и слово

"И просветля ми пред очите,
пред мен изникна свят незрим
и оттогава аз долавям
това, което други - не.
Превалих хребети,
пропит изцяло от лъчи,
и към тревожна долина
отправям новия си поглед.
Дочувам думи, не безмълвно
навсякъде е, разговарят.
Тупти с любов сърцето
на планинските недра.
С любов в поднебесието синьо
се кълбят облаците бавно
и под дървесната кора
нахлува сок с любов в листата
- струи звънливо.
Сърцето ми го пророкува,
че всичко от Слова родено,
разпръсквайки лъчи любовни,
към тях жадува да се върне
и всеки бликнал нов живот
любовния закон признава.
Стремят се силите на битието
неудържимо в Божието лоно.
Наоколо звучи от багри
и всичко е с едно начало,
и нищо няма на света,
което да не е любовно."

А.К.Толстой

Говорът на Любовта

"В света има само един Учител, той е Учителят на Любовта. Един е Той, не мислете, че има много. Един е Великият Учител на Любовта, а всички други учители са прояви на Любовта. Когато говорим за Учителя, разбираме Великата Безпределна Любов, която се изразява в даване на знания, мъдрост, щастие и блаженство на всички същества на Земята. Туй същество всеки ден мисли за другите същества, каква форма ще им даде. И всеки ден чува въздишките им, цял ден мисли как да подобри тяхното съществувание. Това е Великият Учител и ние всички искаме да бъдем израз на Неговите мисли, на Неговите чувства, на Неговите действия. Аз бих желал така да бъдем всички. И тогава всички ще бъдем ученици, всички ще бъдем учители. Кога? Когато Той е в нас. Ученици сме, когато възприемаме, а учители, когато предаваме някоя Божествена Мисъл, която Той ни е предал. И след като я предадеш, ти пак си ученик, пак отиваш да възприемаш. Да бъдеш учител, значи да изкажеш Божествените мисли, Божествената Истина и Божествената Любов пред света. Така мислете, за да не се зароди у вас по отношение на някого мисълта: „Че той ли е учител!“ Щом у него говори Любовта, всички ще го слушаме. Дете да е, крава да е, вол да е, муха да е – като говори, ще речем: „Господ говори чрез него.“ Не говори ли Господ чрез тях, тогава ще си ходим, няма да ги слушаме. Ще си вършим работата, без да им обръщаме внимание. На такива учители ще кажеш: „Чакайте, чакайте, работа си имам много спешна. Деца имам, жена имам, нямам време да ви слушам.“ А щом говори Любовта, ще кажеш: „Свободен съм, свърших си работата, на ваше разположение съм.“ И спрямо себе си така трябва да постъпвате. Трябва да знаете кога говори Господ и кога не говори Господ. Когато говори Господ, ще кажем: „Свободен съм, имам на разположение всичкото си време, за да направя това, което искаш.“ Когато Господ не говори, ще кажеш: „Сега нямам свободно време.“

Беинса Дуно, 1921

Проклятието

Под човека не се намира животинското, а подчовешкото царство. Вече има подчовеци отвътре, скоро ще има и такива, на чиито лица ще се вижда изписана демоничността на подчовешкото отвън. „Дарвинистична етика” – ето ви като за начало едно подчовешко понятие! Но не бива да вярваме, че преди да се достигне степента на днешния тип човек, в нейната цялост, може да се изпадне в областта на подчовешкото. Обезобразяването съществува след образа. Преди образа не може да има антиобраз. Човекът трябва да е първо свободен, за да стане роб. Няма как да има знание за робството, без да има спомен за свободата. Този действителен принцип може да помогне на мнозина празнодумци, да погледнат под друг ъгъл духовната история на човечеството. Същински роб е онзи, който като е получил дара на освобождението, по най-радикален и безмилостен начин използва този дар в служба на користни сили и цели, както и за да попречи на свободата на другите и да я ограничи. Същинския роб е подчовека. „Робът на самия себе си” ще израства все повече като действително същество, колкото повече чрез съзнателния си избор то се отдава на злото и потушава Божествения пламък в душата си. Да се говори за „дарвинистична етика” предполага определено ниво на освободеност и на произвол, които поне за малко са необходима част от човешката история. Може да се приеме и като анималистична заблуденост твърдението, че „моралното е природен процес на една по-висока степен”. Но да се приема човешкото същество като физико-химичен разтвор, като една природна случайност, означава само едно: постепенно човешкото се излива вън от своята форма и на негово място се влива подчовешката демония. Така налице е опасността „случайното” природно същество да се почувства удобно на нивото на подприродното неслучайно робско съществуване. Днешната наука, която няма дори слабо предчувствие за тези неща, е проклятие; тя е науката на свръхчовека, бъдещия подчовек. Ще се извършват много свръхчовешки чудеса, но за тях будното съзнание винаги трябва да е подготвено и да знае: Всъщност аз не мога да се възхищавам на свръхчовешкото, защото то не е над човека, то е подчовешко! То е само огледалният образ на всичко онова, което не заслужава човешкия лик и достойнство.
Да се противопостави на този огледален образ, оскверняващ човешкия лик и дух, може само възраждащото се днес живо Християнство. То не вярва в чудесата на свръхчовека, то върши чудесата си далеч от погледа на света: Първото чудо е, когато за първи и последен път Божият син стана Син човешки; второто и завършващо първото чудо ще бъде, когато Човешкият Син стане Син Божий. Днес на преден план е междинната изпитателна степен: пред не-лицето на свръхчовека, самият човек да не изгуби себе си, да не изгуби Човека.

Образованието на духа

"Духът има своята действителност само чрез това, че се раздвоява в самия себе си и си дава в естествените потребности и във връзката на тази външна необходимост тази граница и крайност, и именно с това, че се формира вътре в тях, той ги преодолява и придобива в тях своето обективно налично битие. Поради това целта на разума не е нито онази естествена простота на нравите, нито удоволствията като такива в процеса на развитието на особеността, които се постигат чрез образованието, а тази цел е да се отстрани природната простота, тоест отчасти пасивната безкористност, отчасти грубостта на знанието и желанието, тоест непосредствеността и единичността, в които е потопен духът, и преди всичко тази негова външност да придобие разумността, на която тя е способна, а именно формата на всеобщността, разсъдъчността. Само по този начин в тази външност като такава духът е в своята стихия и при себе си. По такъв начин неговата свобода има в нея налично битие и в тази, в себе си чужда на неговото предназначение към свобода стихия, той става за себе си, има работа само с това, върху което е поставен неговият печат и което е продуцирано от него. Именно с това формата на всеобщността за себе си идва в мисълта до съществуване - формата, която единствено е достойната стихия за съществуването на идеята. Затова образованието в неговото абсолютно определение е освобождение и работа за по-висше освобождение, а именно, абсолютната точка на прехода към вече не непосредствената, природната, а към духовната, също така издигната до формата на всеобщността, безкрайно субективна субстанциалност на нравствеността. Това освобождение е в субекта тежкият труд против голата субективност на поведението, непосредствеността на влечението, както и против субективната суетност на чувството и произвола на желанията. Обстоятелството, че освобождението е този тежък труд, е отчасти причината за неблагосклоността, която проявяват към него. Но чрез този труд на образованието самата субективна воля придобива в себе си обективността, само в която тя от своя страна е достойна и способна да бъде действителността на идеята. Също така тази форма на всеобщността, до която особеността се издига чрез труд и образование, същевременно прави разбираемо това, че особеността става истинното битие за себе си на единичността, и като дава на всеобщността изпълващото я съдържание и нейното безкрайно самоопределение, самата тя е в нравствеността като безкрайно биваща за себе си, свободна субективност. Това е гледната точка, която показва образованието като иманентен момент на абсолютното, и неговата безкрайна ценност."

Хегел - "Философия на правото"

Theosophie und Antroposophie

"Während das gewöhnliche menschliche Erkennen in der Welt
der Tatsachen herumgeht von Einzelheit zu Einzelheit, steigt die
Theosophie hinan auf einen hohen Gipfel; dadurch wächst der Um-
kreis, den sie überschaut — zugleich aber würde die Möglichkeit
schwinden, überhaupt noch etwas zu sehen, wenn die Theosophie
sich dabei nicht ganz besonderer Mittel bedienen würde. In meinem
Buche „Wie erlangt man Erkenntnisse der höheren Welten?" wird
dargestellt, wie der Mensch zu dem idealen Gipfel hinaufkommen
kann, ohne die Möglichkeit zu verlieren, etwas zu sehen.
Nun gibt es aber eine dritte Möglichkeit zwischen den beiden:
Man steigt nicht ganz bis zum Gipfel hinauf, sondern bleibt sozu-
sagen in der Mitte, in halber Höhe des Berges stehen. Ist man unten,
dann hat man keinen Überblick, sieht nur Einzelheiten und schaut
das Obere von unten her; ist man oben, dann hat man alles unter
sich und über sich nur den göttlichen Himmel. Ist man in der
Mitte, dann hat man etwas über sich und etwas unter sich und kann
diese beiden Ansichten miteinander vergleichen.
Jeder Vergleich hinkt selbstverständlich, aber es war zunächst nur
beabsichtigt, Ihnen vor Augen zu führen, wodurch Theosophie zu-
nächst sich von Anthroposophie unterscheidet. Anthroposophie ist
das Stehen in der Mitte, Theosophie das Stehen auf dem Gipfel; der
Standort ist ein anderer. — Soweit nützt uns der Vergleich; jetzt
aber reicht er nicht mehr aus, um das Folgende zu bezeichnen: Er-
gibt man sich der Theosophie, so ist es notwendig, daß man über
die menschliche Anschauung, über die Mitte hinauf vom Selbst zum
höheren Selbst steigt, und daß man mit den Organen dieses höheren
Selbst zu schauen vermag. Der Gipfel, den die Theosophie ersteigt,
liegt oberhalb des Menschen. Was dagegen gewöhnliches mensch-
liches Erkennen ist, liegt unterhalb des Menschen, und was gerade
in der Mitte steht, das ist der Mensch selbst — — — zwischen Natur
und Geisteswelt. Das Obere reicht in ihn hinein, er ist durchsetzt
vom Geist. Indem der Mensch die Welt rein menschlich betrachtet,
nimmt er zwar nicht seinen Ausgangspunkt vom Gipfel selbst, kann
aber den Gipfel, den Geist über sich sehen. Zugleich sieht er das,
was bloß Natur ist, unter sich, es ragt von unten in ihn hinein. Bei
der Theosophie besteht die Gefahr, daß, wenn sie nicht jene oben
erwähnten Mittel anwendet, die es ihr ermöglichen, mit dem höheren
Selbst zu sehen statt mit dem gewöhnlichen, das Menschliche über-
flogen wird, so daß der Mensch die Möglichkeit verliert, überhaupt
noch irgend etwas Zureichendes zu erkennen, zu seinen Füßen noch
die Wirklichkeit zu sehen. Diese Gefahr schwindet, sobald die Theo-
sophie sich jener Mittel bedient — dann aber können wir sagen:
Theosophie ist das, was erforscht wird, wenn der Gott im Menschen
spricht: „Laß den Gott in dir sprechen, und was er über die Welt
sagt, das ist Theosophie."
„Stelle dich in die Mitte zwischen Gott und Natur, laß den Men-
schen in dir sprechen — sowohl über das, was unter dir als über
das, was über dir ist — dann hast du Anthroposophie, das ist: die
Weisheit, die der Mensch spricht."
Und diese Weisheit wird uns ein wichtiger Stützpunkt sein und
ein Schlüssel zum Gesamtgebiet der Theosophie; hat man sich mit
der Theosophie eine Weile beschäftigt, so kann man kaum etwas
Besseres tun, als jenen festen Mittelpunkt der Anthroposophie wirk-
lich zu suchen."


Rudolf Steiner, 1909
GA 115

Неосъществения морал

"Колко много хора си позволяват да бъдат несправедливи, за да могат да бъдат великодушни! Колко много са, които, за да направят добро на един отделен човек, накърняват дълга към всички, и, обратното, колко много, които си прощават по-скоро една неистина, отколкото една неделикатност, по-скоро накърнение на човечността, отколкото на честта, които, за да постигнат по-скоро съвършенството на духа си, опропопастяват тялото си и за да украсят разсъдъка си, принизяват характера си. Колко много са, които не се плашат дори от престъпление, когато чрез него трябва да се постигне някоя похвална цел, които преследват един идеал на политическо щастие през всички ужаси на анархията, потъпкват в прахта закони, за да направят място за по-добри, и не се колебаят да изложат на мизерия настоящото поколение, за да утвърдят чрез това щастието на следващото. Привидната безкористност на известни добродетели им придава вид на чистота, който ги прави достатъчно дръзки да се противопоставят на самия дълг, а на някого фантазията му изиграва странната измама, така че иска да стои дори над и извън моралността и да бъде по-разумен от разума. ...Поради това много правилно се казва, че истинската моралност се изпробва само в школата на превратностите и че трайното щастие става лесно подводна скала за добродетелта. Щастлив наричам онзи, който, за да се наслаждава, няма нужда да върши неправда, и за да постъпва справедливо, няма нужда да се лишава. ...Не се оплаквай от трудностите на живота, от неравенството в условията, от гнета на отношенията, от несигурността на притежанието, от неблагодарност, подтисничество, преследване; ти трябва да се подложиш със свободна резигнация на всички злини на културата, трябва да ги уважаваш като природни условия на единствено доброто; ти трябва да се оплакваш само от злото в тях, но не с безсилни сълзи. Грижи се по-скоро сред онези порочни отношения самият ти да постъпваш чисто, сред онова робство - свободно, сред онази капризна смяна - неизменно, сред онази анархия - законосъобразно. Не се плаши от объркването извън теб, а от объркването в теб; стреми се към единство, но не го търси в еднообразието; стреми се към покой, но чрез равновесие, не чрез застой в дейността си. Онази природа, заради която завиждаш на лишеното от разум същество, не заслужава нито уважение, нито да копнееш за нея. Тя е зад теб, тя трябва да остане винаги зад теб. Изтървал стълбата, на която си стоял, не ти остава сега друг избор, освен да се уловиш със свободно съзнание и свободна воля за закона или да пропаднеш в бездънна пропаст без изгледи за спасение." Фридрих Шилер, Естетика, 1795 година

Христос наистина възкръсна, роде български!

"12:1 Пак Господното слово дойде към мене и рече:
12:2 Сине човешки, ти живееш всред дом на бунтовници, които имат очи за да виждат, но не виждат, които имат уши за да чуват, но не чуват; защото са бунтовен дом.
12:3 Затова, ти сине човешки, приготви си вещите потребни за преселване, и пресели се денем пред очите им; пресели се от мястото си на друго място пред очите им; негли дадат внимание, ако и да са бунтовен дом.
12:4 Изнеси вещите си пред очите им, като вещи за преселване; а привечер излез и сам ти пред очите им, като ония, които отиват на преселване.
12:5 Прокопай си стената пред очите им, и изнеси вещите през нея.
12:6 Пред очите им дигни ги на рамена, и изнеси ги на мръкване. Покрий лицето си та да не видиш земята; понеже те поставих за знамение на Израилевия дом.
12:7 И сторих каквото ми бе заповядано; изнесох вещите си денем като вещи за преселване, и привечер си прокопах стената с ръка; и на мръкване ги изнесох пред очите им, като ги дигнах на рамена.
12:8 А на утринта Господното слово дойде към мене и рече:
12:9 Сине човешки, Израилевият дом, бунтовният дом, не ти ли рече: Що правиш ти?
12:10 Кажи им: Така казва Господ Иеова: Това пророчество наложено на тебе се отнася до княза, който е в Ерусалим, и до всички от Израилевия дом, между които са и те.
12:11 Речи: Аз съм знамението за вас, Както сторих аз, така ще стане с тях; В преселение, да! в плен ще отидат.
12:12 Князът, който е между тях ще дигне товар на рамена На мръкване, и ще излезе; Ще прокопаят стената за да изнасят през нея вещите му; Ще покрие лицето си за да не види земята с очите си.
12:13 Аз обаче ще простра мрежата Си върху него, И ще се хване в примката Ми; Ще го закарам във Вавилон в Халдейската земя; Но няма да я види, при все че там ще умре.
12:14 И ще разсея към всичките ветрища Всички, които са около него да му помагат, И всичките му полкове; И ще изтегля нож след тях.
12:15 И ще познаят, че Аз съм Господ, Когато ги разпръсна между народите И ги разсея по разни страни.
12:16 Обаче неколцина от тях ще оставя Оцелели от меча, от глада и от мора, За да изявят всичките си мерзости Между народите гдето отиват; И ще познаят, че Аз съм Господ.
12:17 При това, Господното слово дойде към мене и рече:
12:18 Сине човешки, яж хляба си с трепет, И пий водата си с треперене и икономично.
12:19 И кажи на людете на тая земя: Така казва Господ Иеова За жителите на Иерусалим в Израилевата земя: Ще ядат хляба си икономично, И ще пият водата си със смайване, За да запустее земята му, оголена от пълнотата си От беззаконието на всички, които живеят в нея.
12:20 Населените градове ще запустеят И земята ще се разори; И ще познаете, че Аз съм Господ.
12:21 И Господното слово дойде към мене и рече:
12:22 Сине човешки, каква е тая поговорка що имате в Израилевата земя, която казва: Дните минават, а никое видение не се сбъдва?
12:23 Затова кажи им: Така казва Господ Иеова: Ще направя тая поговорка да престане, И няма вече да се употребява за поговорка в Израиля; Но кажи им: Дните наближават, Тоже и изпълнението на всяко видение.
12:24 Защото не ще има вече никакво лъжливо видение, Нито ласкателно предсказване всред Израилевия дом.
12:25 Защото Аз съм Господ; Аз ще говоря, И словото, което ще говоря ще се изпълни; Няма да се отлага вече; Защото във вашите дни, бунтовни доме, като изговоря слово Ще го и изпълня, казва Господ Иеова.
12:26 Пак дойде към мене Господното слово и рече:
12:27 Сине човешки, ето, ония, които са от Израилевия дом, казват: Видението, което той вижда, ще се изпълни след много дни, И той пророкува за далечни времена.
12:28 Затова кажи им: Така казва Господ Иеова: Ни една от думите Ми не ще се отлага вече; Но словото, което ще говоря, ще се изпълни, Казва Господ Иеова."

Йезекиил, 12 глава


Нека Господ Христос възкръсне във всяка човешка душа. Нека пресъхнат изворите на всяко лъжливо видение, на всяка лъжлива мисъл, на всяко лъжливо чувство между хората. И нека се изпълни всяко Божие Слово и нека Божието Слово осветли всеки човешки дух и да заговори от всяко човешко сърце.

Мъчението

Публикувам тези цитати заради фалшивите "ученици" на Школата на Бялото Братство, които са мнозинство днес, които по мое мнение (и не само по мое) са срам и позор за Духа на Школата, които са изключително непросветени, недружелюбни, и каквото и да си фантазират че са, а те си фантазират, че са ученици на Новото Духовно течение, аз казвам, че те не са такива, и ако продължават да петнят с нечистите си действия името на Учителя, ще предизвикат само нещастията върху себе си. Доколкото съм се срещал с тях през годините, имам правото (правото на Истината) да потвърдя, че атмосферата, която ги заобикаля, е атмосфера на безкрайно неразбиращи, безкрайно заслепени от своите душевни афекти същества, атмосфера на незаинтересованост, на безхаберие, на фалшиви, мазни усмивки, или глуповато-злобно намръщени лицеви линии и т.н. Не е необходимо да споделя всичко видяно. Това е достатъчно, и то не е критика, а просто наблюдение. Който иска да бъде ученик на Бялото Братство, трябва да се срещне лично с Учителят на това Братство и да бъде одобрен от Него! Той ще бъде не външен, но дълбоковътрешен член на Братството. Останалите нека мълчат, нека слушат, нека си пеят песните и да търсят себе си във водите на Рилските езера. Нищо повече. Повечето е от Сатаната! И всички, които днес и за в бъдеще, задоволяват своите лични интереси на гърба на Школата, са от Сатаната! Първият белег, по който могат да бъдат разпознати фалшивите "ученици", е тяхното биещо на очи неумение да се обхождат уважително и с разбиране към хората и съществата извън тяхното "общество", да се мислят за нещо повече от другите. А това е най-малкото изискване, отправено към всеки човек на тази земя. Ако те не са готови да изпълнят най-малкото, ако най-малкото е незначително за тях, ако те са твърде големи за малките неща от живота, тогава те не са никакви окултни ученици; те са по-скоро окултни паразити и лицемери. Великият Майстор ще ги сложи по местата им. Това е засега...само засега. Следват цитатите от изключително показателната Беседа:

"...Второ нещо, всички онези от вас, които нямат разположение към другите – които обичат да се гневят и да одумват, да не идват тук, в школата. Може да идвате, но не отговарям за последствията. Аз искам тук мъже и жени, които имат самообладание. Може да ви блазни мисъл, да придобиете известни знания, за да подобрите живота си. Окултната школа има за цел не да подобрите временния си живот, а да изпълните волята Божия разумно, в широк смисъл, да изпълните Неговата воля във всичките области на човешкия живот. Религиозни хора нам не ни трябват, духовни хора също, нито набожни – религиозните да отидат в църквата, духовните в обществото, а набожните на небето. Сега, виждате, че това е едно противоречие. Как ще изтълкувате – религиозните в църквата, духовните в обществото и набожните на небето? Вие ще кажете: „Мястото ни не е тук". Действително, мястото ви не е тук. Ако вземете да учите грънчарството при някой майстор, нали най-първо майсторът ще ви учи да разбирате качеството на пръстта – коя подхожда, да я превръщате в кал, после ще ви покаже метода – как да употребите тази кал, най-после ще я турите на грънчарското колело отгоре и ще ви научи да дадете форма на тази кал. Като гледате отвън, ще кажете: колко лесно се прави гърне! Да, лесно за майстора, но не и за ученика. И вие сте чели книги, както неопитните правят грънци. Вие сте чели много окултни работи, но, ако ви дадат това колело, не зная, дали от 100 гърнета ще може да направите едно здраво. Значи, окултната школа – това е изкуство да знаем как да творим.

Искам вашите умове да бъдат приготвени, да не се образува дисхармония, защото тя препятства на всеки ученик да разбере нещата. Защо се мъчат хората? Светиите са били мъченици, за да станат здрави; мъчението в духовния свят образува здраве, образува бъдещите форми на хората, които ще се въплътят на земята. Вие, като се мъчите, образувате онази материя, която е необходима за образуване телата на следващите поколения. Ако възприемете мъчението в това му значение, онези, които ще дойдат да се въплътят, в бъдеще, ще съградят своите тела от тези елементи и ще уредят своя живот правилно. Но, ако вие с всяко мъчение внасяте хиляди проклятия, нищо няма да сполучите. Като направите своето бъдеще гърне от такава материя, ще бъдете нещастни. И така, мъчението е необходимо за следващия ваш живот на земята.

Всички ученици на окултната школа, които не са готови да се мъчат, да не прекрачват нейния праг, защото той е свещен. Това е първото правило. Ще се запитате и ще си отговорите: ако сте готови да изтърпите всички мъчения – елате. Инак, имате обикновени беседи в неделя, идвайте. Вие и в четвъртък можете да дойдете, но аз ще затворя вратата на моята школа, и вие никога няма да стъпите в нея – хубаво да го знаете. Ангел, с огнен меч, ще стои пред вратата, и горко ономува, който пристъпи. Главата му ще се търколи на пода. Следователно, ще си зададете първия въпрос: готови ли сте да се мъчите и да издържите мъчението. Всичко благородно и възвишено в света се ражда само от мъчението, не от труда. Мъчението съставлява най-великата работа, трудът е втората стъпка, която гради туй, което мъчението е създало. Християнството се повдигна благодарение на мъчениците, които положиха живота си за него. Не съм аз, който изисквам мъчението, то е един неумолим закон на битието, който ще си остане в сила завинаги. Защо се мъчат хората – това е достояние само на онези, които са в школата. Никакво друго обяснение повече няма да ви дам.

В тази школа няма място за обикновената вяра, няма място и за любов. Да се разберем. Ако търсите любов, идете в обществото; ако търсите вяра, идете в църквата. Вие ще си отговорите, тук на какво място сте. То е място на мъчение. И така, светът е едно място на мъчение. Този свят е едно от най-великите училища на живия Господ; по-велико училище аз не познавам; наричам го – основа на всички други училища.

Ако разберете недоволството като подтик за мъчение и труд, вие сте разрешили правилно задачата на живота; но, ако го разберете, че сте поставени в неблагоприятни условия, че туй не трябвало, онуй не трябвало, енергията във вас ще се превърне в омраза и завист – ще се роди злото. Когато наблягам на думата „мъчение", аз подразбирам, че трябва да превърнете недоволството във вас в правилно божествено движение. Кззах ви в една беседа, че трябва да разберете всичко добре. Човек, който влиза в тази школа, трябва да е много учен човек, трябва да разбира много добре математиката, геометрията. Тогава всичко това ще изкочи във вас веднага в проекция и вие ще виждате християнството не като буква, а като движение на сили, които слизат отгоре надолу в разни посоки и се кръстосват.

Някой казал някоя обидна дума и предизвикал страдание – то не е мъчение, то е чесане, физическа краста. Мъчението е велика наука в света. Когато вие почнете да се мъчите, аз ще ви обикна. Само който се мъчи, мога да го обичам. Не мислете, че вън от мъчението има обич. Ако вие не се мъчите, аз нямам нищо общо с вас, чужди сте ми и знаете ли как чужди? Но, ако се мъчите, тогава сте ми близки до сърцето ученици. Това е отношението на учителя към учениците. Мъчите ли се като великани, със спокойствие и хладнокръвие, и не изгубвате равновесието на духа си, вие сте обичани.

Та, ще се спрете на думата "мъчение" – тя е най-съществената, най-важната в света и в тази школа, в която искате да бъдете ученици. Ще спрягате тази дума във всички лица и времена, и да ви става приятно, когато вие и всички други се мъчат, защото в мъчението е спасението. Ако не бе мъчението, Христос би ли станал това, което е? Кого наричат антихрист? Онзи, който не се е мъчил, а иска да заеме мястото на Христа. Който се е мъчил и със спокойствие е изтърпял мъченията, той е Христос, а който не се е мъчил и иска не през предната, но през задната врата да влезе, той е антихрист. Тъй говори тази окултна школа."

Учителят Беинса Дуно, 1920г.

В царството на чистата мисъл, втора част

"Ако си мислим историята като една драма, в която всеки, който участва в нея, играе ролята си съвсем свободно и така, както намира за добре, едно разумно развитие на тази объркана игра е мислимо само благодарение на това, че има един дух, който твори поетически във всички, и че поетът, чиито чисти фрагменти са отделните актьори, вече предварително е приел обективния успех на цялото в хармония със свободната игра на всички индивиди така, че на края действително трябва да се получи нещо разумно. Но ако поетът би бил независим от своята драма, ние бихме били само актьорите, които изпълняват това, което е създал той. Ако той не е независим от нас, а се разкрива и саморазбулва само последователно чрез самата игра на нашата свобода, така че без тази свобода не би бил и самият той, ние сме съпоети на цялото и самоизобретатели на особената роля, която играем.
Чрез всеки отделен интелект действа абсолютното, тоест действието на интелекта само е абсолютно, доколкото не е нито свободно, нито несвободно, а е двете едновременно, е абсолютно свободно и тъкмо поради това също необходимо.

Историята като цяло е едно движещо се напред, постепенно разбулващо се откровение на абсолютното...Защото Бог не е, ако битието е това, което се представя в обективния свят; ако би бил той, не бихме били ние; но Той се саморазкрива непрестанно. Със своята история човекът дава постоянно доказателство за съществуването на Бога, доказателство, което обаче може да бъде завършено само от цялата история.

Всяко естетическо творчество изхожда от чувството за едно безкрайно противоречие, следователно и чувството, което съпровожда завършването на художественото произведение, трябва да бъде чувството за едно такова удовлетворение и това чувство трябва също отново да премине в самото художествено произведение. Следователно външният израз на художественото произведение е изразът на спокойствие и тихо величие дори там, където трябва да бъде изразено най-висшето напрежение на болката или на радостта.
Всяко естетическо творчество изхожда от едно само по себе си безкрайно разделение на двете дейности (съзнателна и безсъзнателна дейност), които са разделени във всяко свободно продуциране. Но тъй като тези две дейности трябва да бъдат изобразени в продукта като съединени, произведението изобразява нещо безкрайно по краен начин. А безкрайното, изобразено по краен начин, е красота."

Шелинг, "Система на трансценденталния идеализъм"

Läuterung

Autor: Petko Stoychev

Кратко и ясно

"Каруцарите сключиха помежду си трудов договор и обявиха гения за излишен, като на всеки каруцар сложиха печата на гений. Вероятно някоя по-късна епоха ще познае по сградите им, че те са направени от струпан материал, а не са изградени. На тези, които неуморно повтарят модерния боен и жертвен зов "разделение на труда! строй се!" трябва веднага кратко и ясно да се каже: в желанието си по-бързо да придвижите науката напред вие бързо ще я унищожите, така както ще загине квачката, която принуждавате по изкуствен начин да снася колкото се може по-бързо яйца. Добре, през последните десетилетия науката се е придвижила учудващо бързо напред, но погледнете само учените, тези изтощени квачки! Те действително не са "хармонични" личности. Могат само да кудкудякат по-силно от всякога досега, защото снасят по-често яйца. Наистина, яйцата им стават все по-малки, въпреки че книгите стават по-дебели...

История се пише от човек опитен и превъзхождащ другите. Ако някой не е изживял нещо по-силно и по-дълбоко от всички, не ще успее да изтълкува и нищо велико и възвишено от миналото. Мъдростта на миналото е винаги мъдрост на оракулите. Само като строители на бъдещето, познаващи настоящето, ще можете да я разберете...Редно е да знаем, че само този, който строи бъдещето, има право да съди миналото...
Никога обаче не се обръщайте към историята с въпроса: как? с какво? Ако напротив, се вживеете в историята на великите личности, ще научите от нея най-висшите повели, а именно, че сте длъжни да постигнете зрялост и да избягате от онази сковаваща ви възпитателна власт на времето, която вижда полза за себе си в това да не ви позволява да съзреете, за да може да господства и да ограбва вас, незрелите.

Само изхождайки от най-висшата сила на съвременността, имате правото да тълкувате миналото. Само напрягайки до максимум най-благородните си качества ще отгатнете, какво от миналото е велико и заслужава да се знае и съхранява. Само сродното познава сродното. В противен случай ще принизите миналото до себе си.

Всички държави, в които с политика се занимават и други освен държавниците, са лошо устроени и заслужават да загинат от многото политици."

Фридрих Ницше

The two sources

"Suppose we have a man who refuses to consider the idea that a psycho-spiritual principle underlies all that is physical in the human being, who fails to understand, for instance, that the enlargement of a physical liver is the expression of something spiritual. Another man — stimulated by spiritual science, if you like — readily accepts the possibility that by penetrating into the realm of spirit one may arrive first at an inkling, then at faith, and finally at cognition and vision of spirit. Thus we have two men, one of whom rejects spirit, being satisfied with sense observation, while the other follows what we may call the will to achieve cognition of spirit. The one who refuses spiritual enlightenment will grow ever weaker, for he will be letting his spirit starve, wilt, and perish for lack of adequate nourishment which such enlightenment alone can provide. His spirit will lose strength — it cannot gain it; and everything that functions apart from this spirit will gain the upper hand and overpower him. He will become feeble in meeting all that takes place without his agency in his physical and etheric bodies. But the other, he who has the will to cognition, furnishes nourishment for his spirit which consequently gains strength and mastery over all that occurs independently in his etheric and physical bodies. — That is the most important point, and one which we shall presently be able to apply to a prominent case of our own day.
We know that upon entering the world the human being springs from two sources. His physical body is inherited from his ancestors, from his father and mother and their forbears. He inherits certain traits, good or bad, that are simply inherent in the blood, in the line of descent. But in every case of this sort the forces a child brings along from his previous incarnation unite with these inherited qualities. Now, you know that today a great deal is talked about “hereditary tendencies” whenever some disease or other makes its appearance. How this term is abused nowadays — though it is quite justified within a narrow scope! Whenever anything crops up that can be proved to have been an attribute of some ancestor, hereditary tendencies are invoked; and because people know nothing of active spiritual forces derived from the previous incarnation they endow these inherited tendencies with overwhelming power. If they knew that a spiritual factor accompanied us from our previous incarnation they would say, Well and good: we believe absolutely in hereditary tendencies, but we know as well what stems from the previous incarnation in the way of inner, central soul forces, and that if sufficiently strengthened and invigorated these will gain the upper hand over matter — that is, over hereditary tendencies. — And such a man, capable of rising to the cognition of spirit, would continue: No matter how powerfully the inherited tendencies affect me, I shall provide nourishment for the spirit in me; for in this way I shall master them. — But anyone who does not work upon his spiritual nature, upon that which is not inherited, will positively fall a prey to inherited tendencies as a result of such lack of faith; and in this way materialistic superstition will actually bring about a steady increase in their power over us. We shall be engulfed in the quagmire of hereditary tendencies unless we fortify our spirit and, by means of a strong spirit, vanquish each time anew whatever is inherited.
In our time, when the consequences of materialism are so formidable, you must naturally still guard against overestimating the power of spirit. It would be a mistake to object, If that were the case, all anthroposophists would be bursting with health, for they believe in the spirit. Man's position on the earth is not only that of an individual being: he is a part of the whole world; and spirit, like all else, must grow in strength. But once spirit has become debilitated, as at present, it will not at once affect even the most anthroposophical of men — no matter how much nourishment he furnishes the spirit — to such an extent that he can overcome what springs from material sources; yet all the more surely will this tell in his next incarnation, as expressed in his health and strength. Men will grow weaker and weaker unless they believe in the spirit, for otherwise they deliver themselves over to their inherited tendencies. They themselves have effected this weakening of their spirit, because everything here concerned depends upon their attitude toward spirit.
Nor should one imagine it an easy matter to correlate all the conditions here involved..."

Rudolf Steiner, 1909
GA 112

До всички приятели

"Изворите трябва да извират, реките да текат, тревите да растат, а човек да мисли и разсъждава и върши волята на своя небесен Баща. Неговата Любов да му бъде закон. Волята Божия, Царството Божие, славата Божия, цел в него самия. Много листа ще окапят, много черупки ще се смъкнат, докато душата достигне своето съвършенство.
Господ да ви води и упътва със Своя Дух, да ви показва вътре във вас що е доброто и правото пред Него самия. Аз ви предадох едно учение на Христа, учение на живота, не на буквата. Учение не на сектантство, а учение на Мъдрост и Любов, което може да обнови целокупния живот.
Господ, за Когото ви говоря, е жив в цялата природа, действащ във всички същества. Той говори вътре във всяка душа, във всяко сърце. Аз ви говоря за Него, с Когото всякога съм в общение, познавам гласа Му, държа учението Му, върша волята Му, слушам Духа Му и радостта ми е в Неговото живо Слово.
Какво благо би било за хората, ако разбираха Божия език и си мислеха, че са братя, а не врагове, да споделят своите скърби и своите радости! Близо е часът, ще прозвучи небесният глас.
Имайте мир и търпение, всичко Той ще уреди добре. Ще възкреси, ще оживи и ще бъде "едно стадо и един пастир на живота".
Благоволението на Христовия Баща отгоре да почине върху всички, които призовават Неговото име на всяко място и време."

26 август 1917 г Варна
Учителят Беинса Дуно

...kind of little pope

"No one has the right to say that a world does not really exist; he may only say, “I do not perceive it.” For to see the world in the true sense of the word, means that I have the organs with which to perceive it. One may say: “I know only this or that world,” but one may not say: “I do not admit of the existence of a world that someone else perceives.” A person who speaks in this manner demands that others too should perceive only just what he himself perceives, but nothing else; he claims authoritatively that only what he perceives is true. When at present someone appears and says: That is all Anthroposophical imagining, what Anthroposophists declare exists, does not exist,” he only proves that he and those like him do not perceive these worlds. We take the positive standpoint. Whoever grants only the existence of what he himself perceives, demands not only that we acknowledge what he knows, but he wishes to make an authoritative decision about something of which he knows nothing. There is no greater intolerance than that shown by official science toward Spiritual Science, and it will become even worse than it has ever been before! It appears in the most varied forms. People are not at all conscious of saying something which they should not allow themselves to say. In many gatherings of very good Christians, one can hear it said: "Anthroposophists talk of some kind of an esoteric Christian teaching, but Christianity needs no esoteric teaching; for only that can be true which a simple, unpretentious mind can perceive and understand," which means, of course, only what the speaker can perceive and understand. He therefore requires that no one should perceive and understand anything different from what he himself perceives and understands. The infallibility of the Pope is quite properly not acknowledged in such Christian assemblies, but the infallibility of the individual is claimed today in the widest circles even by the Christians. Anthroposophy is attacked as a result of this papal standpoint in consequence of which each individual sets himself up as a kind of little pope.
If we consider that the physical sense-world exists for us because the individual organs have been carved into the physical body, it will no longer seem extraordinary when it is said that perception in a higher world rests upon the fact that higher organs have been formed in the higher members of the human organism, in the ether and astral bodies. The physical body is, in this way, already provided with its sense-organs, but the ether and astral bodies are not yet so provided; these have still to be carved into them. When this has been done, there exists what is called perception in the higher worlds.


For a person who acquires spiritual knowledge, finds the process to be something quite different. It is a complete realization of that beautiful expression, “Know thyself.” But the most dangerous thing in the realm of knowledge is to grasp these words erroneously and today this occurs only too frequently. Many people construe these words to mean that they should no longer look about the physical world, but should gaze into their own inner being and seek there for everything spiritual. This is a very mistaken understanding of the saying, for that is not at all what it means. We must clearly understand that true higher knowledge is also an evolution from one standpoint, which the human being has attained, to another which he had not reached previously. If a person practices self-knowledge only by brooding upon himself, he sees only what he already possesses. He thereby acquires nothing new, but only knowledge of his own lower self in the present meaning of the word. This inner nature is only one part that is necessary for knowledge. The other part that is necessary must be added. Without the two parts, there is no real knowledge. By means of his inner nature, he can develop organs through which he can gain knowledge. But just as the eye, as an external sense organ, would not perceive the sun by gazing into itself, but only by looking outward at the sun, so must the inner perceptive organs gaze outwardly, in other words, gaze into an external spiritual in order actually to perceive. The concept “Knowledge” had a much deeper, a more real meaning in those ages when spiritual things were better understood than at present. Read in the Bible the words, “Abraham knew his wife!” or this or that Patriarch “knew his wife.” One does not need to seek very far in order to understand that by this expression fructification is meant. When one considers the words, “Know thyself,” in the Greek, they do not mean that you stare into your own inner being, but that you fructify yourself with what streams into you from the spiritual world. “Know thyself” means: Fructify thyself with the content of the spiritual world!"

Rudolf Steiner, 1908
GA 103

Малките Папи

"Никой няма правото да твърди, че един или друг свят е недействителен,
а само да признае: "Аз не мога да възприема този свят". Защото да
виждаш един свят в истинския смисъл на думата, фактически означава:
"Аз имам съответните възприемателни органи". Правилното е да се
казва: "Аз познавам само този или онзи свят", а не: "Светът, който
възприемат другите, е недействителен". Защото ако някой говори по този
начин, това означава, че той императивно отхвърля всичко, освен света,
който самият той вижда. Когато днес някой идва и заявява: "Всички тези
неща са антропософски фантазии; това, което антропософите твърдят, не
съществува", такъв човек, и подобните нему, само доказват, че нямат
възприятия за тези светове.
Както виждате, ние сме за позитивното отношение към нещата. Обаче
който признава единствено обекта на своите лични възприятия, той
изисква не само задължителното съгласие и на другите, но освен това се
стреми към императивни решения, отнасящи се за неща, които не
познава. Не съществува по-лоша нетърпимост от тази, която официалната
наука изпитва спрямо Духовната Наука, а занапред тя ще нараства все
повече. Тази нетърпимост се проявява под най-различни форми. Хората
нямат никакво съзнание, че говорят неща, каквито не би трябвало да
говорят. В различни общности, съставени от иначе добри християни, може
да се чуе: Антропософите говорят за някакво християнско тайно учение,
обаче християнството не се нуждае от никакво тайно учение; защото има
значение само това, което може да се усети и разбере и от
найелементарната и наивна човешка душа! - следователно, не друго, а
тъкмо това, което говорят, усещат и разбират защитниците на подобен
възглед. С други думи, те изискват нито един човек да не възприема и да
не разбира нищо повече от това, което възприемат и разбират те самите.
Такива християнски общности по правило отхвърлят непогрешимостта на
Папата. Но днес в много по-голям размер - включително и всред
християните - нараства убеждението за собствената непогрешимост. Срещу
Антропософията застава едно Папство, където всеки гледа на себе си
като на един малък папа.
След като размислим, че физическо-сетивният свят съществува за нас
само чрез пластичното формиране на отделните органи във физическото
тяло, няма да ни изглежда странно едно от твърденията на
Антропософията: възприятията в по-висшите светове се основават на
това, че в по-висшите съставни части на човешкото същество - в
етерното и астралното тяло - е възможно изграждането на съответни по-
висши възприемателни органи. Днес физическото тяло е осигурено със
своите органи, но етерното и астралното тяло не са осигурени; техните
органи тепърва ще се развиват. Когато тези органи са готови, ражда се и
това, което наричаме възприемане във висшите светове.

За този, който стига до някоя от степените на духовното познание,
познавателният процес е нещо коренно различно. Този познавателен
процес е едно пълно осъществяване на прекрасната максима: "Познай себе
си!" Обаче най-голямата опасност в областта на познанието, е тази
максима да бъде погрешно разбрана; а днес това се случва твърде често.
Мнозина тълкуват тази максима така: Ние не трябва да обръщаме
внимание на външния свят, а да се вглъбим навътре в себе си и там да
търсим духовните истини. Да, това е едно много погрешно схващане на
максимата, защото тя означава нещо съвсем друго.
Трябва да сме наясно: едно действително висше познание представлява
определено развитие от една степен, която е вече постигната, до друга,
която още не е постигната. И ако човек упражнява себепознанието, в
смисъл, че се стреми да рови само в себе си, той ще вижда само това, което
вече е постигнал. Обаче по този начин човек не постига нищо ново, освен
познание на своя собствен низш Аз. Вътрешният свят на човека е само
едната част, необходима за познанието. Другата част, която му
принадлежи, трябва да се прибави към първата. Без двете части процесът
на познанието не може да се осъществи. Благодарение на своя вътрешен
свят, човек може да изгради необходимите за познавателния процес
органи. Но както око то - като външен сетивен орган - не би могло да
стигне до познание за Слънцето, ако се вглежда само вътре в себе си, а
трябва да се обърне именно навън към Слънцето, така и вътрешният орган
на познанието трябва да се насочи навън, с други думи, към външния
духовен свят, за да осъществи истинското познание.
През епохите, когато духовните неща бяха разбирани в по-дълбок и
пореален смисъл, отколкото днес, са мото понятие "познание" също имаше
много по-дълбок смисъл. Вземете Библията, отворете Петокнижието и ще
прочетете как "Авраам позна своята жена" (1. Мойсей 4, 1), как този или
онзи патриарх "позна своята жена". Не са необходими много усилия, за
да разберете, че тук става дума за оплождане. И когато гърците са
произнасяли тази максима "Познай себе си", те не са имали предвид, че
човек трябва да насочи своя поглед навътре в себе си, а нещо съвсем
друго: "Оплоди себе си с това, което нахлува в теб от духовния свят!".
"Познай себе си!" означава: Оплоди себе си със съдържанието на духовния
свят!"

Рудолф Щайнер, 1908г.
GA 103

Относно днешния ден - едно снизходително показно!

"7:2 Те не размишляват в сърцето си, Че Аз помня всичкото им беззаконие; А сега ги обиколиха собствените им дела, Които са и пред лицето Ми.
7:6 Защото, като причакват, Те са направили сърцата си като пещ; Гневът им спи цяла нощ, А на заранта гори като пламнал огън.
7:7 Те всички се нагорещиха като пещ, И пояждат съдиите си; Всичките им царе са паднали; Няма между тях кой да Ме призовава.
7:10 И гордостта на Израиля свидетелствува пред лицето му; Но пак, въпреки всичко това, не се връщат при Господа своя Бог, Нито Го търсят.
7:13 Горко им! защото са се скитали далеч от Мене; Гибел тям; защото са престъпили против Мене; Когато щях да ги изкупя, и тогава те говориха лъжи против Мене.
7:14 И не Ме призоваха от сърце, Но лелекат на леглата си; Събират се да се молят за жито и вино, Но пак въстават против Мене.
8:4 Те поставиха царе, но не чрез Мене; Назначиха началници, но без да ги призная Аз; От среброто си и от златото си направиха си идоли, Та да бъдат изтребени.
8:7 Понеже посеяха вятър, затова ще пожънат вихрушка; Няма узряло жито; израсналото няма да даде брашно; И ако даде, чужденци ще го погълнат.
8:13 В жертвите, които Ми принасят, Жертвуват месо и го ядат; Но Господ не ги приема; Сега ще си спомни беззаконието им, И ще накаже греховете им, Те ще се върнат в Египет."

Из "Книгата на пророк Осия"

Който може да чете, нека чете правилно. Но преди правилно да прочете написаното, той трябва вече правилно да е слушал и правилно да е размишлявал със сърдечен разум.

Небесната София говори! (втора част)

"Както истинското предназначение на словото не е в процеса на говоренето само за себе си, а в това какво се говори - в откровението на разума на нещата чрез словото или понятието, така истинското предназначение на любовта не е в простото изпитване на това чувство, а какво се извършва посредством него - в делото на любовта; на нея не й е достатъчно да чувства за себе си безусловното значение на любимия предмет, а е нужно действително да му предаде или да му вдъхне това значение, да се съедини с него в едно единствено създание на абсолютна индивидуалност. И както висшата задача на словесната дейност е предопределена вече в самата природа на словото, което неизбежно представя общи и установени понятия, а не отделни и преходни впечатления и следователно вече само по себе си, бидейки връзка на множеството и единичното, ни насочва към разбиране на всемирния смисъл, по подобен начин и висшата задача на любовта вече е предпоставена в самото любовно чувство, което преди всяко осъществяване неизбежно въвежда своя предмет в сферата на абсолютната индивидуалност, вижда го в идеална светлина, вярва в неговата безусловност. Ето защо в двата случая задачата не е да измислиш сам нещо съвършено ново, а само последователно да придвижваш по-нататък и до края онова, което вече зачатъчно е представено в самата природа на явлението, в самата основа на процеса.

Ние знаем, че човек освен своята животинска материална природа притежава и идеална, свързваща го с абсолютната истина, или Бога. Освен материалното или емпиричното съдържание на своя живот всеки човек крие в себе си образа Божий, тоест особена форма на абсолютното съдържание. Този образ Божий се опознава от нас теоретически и абстрактно в разума и чрез разума, а в любовта се опознава конкретно и жизнено. И ако това откровение на идеалното същество, което обикновено е прикрито от материалните явления, не се ограничава в любовта единствено с вътрешното чувство, толкова по-голямо значение трябва да отдаваме на любовта като начало за видимо възстановяване на образа Божий в материалния свят, начало за въплъщаване на истинската идеална човечност. Преминавайки в светлина, преобразувайки и одухотворявайки формата на външните явления, силата на любовта ни открива своята обективна мощ, но по-нататък делото е наше: ние сами трябва да разберем това откровение и да се възползваме от него, за да не остане то мимолетен и загадъчен проблясък на някаква тайна.

Външното съединяване, житейското и особено физиологичното, няма определено отношение към любовта. То се случва без любов и любовта се случва без него. То е необходимо на любовта не като нейно задължително условие и самостоятелна цел, а само за окончателната й реализация...Всеки външен акт или факт сам по себе си е нищо; любовта е нещо само благодарение на своя смисъл или идея, като възстановяване единството или цялостта на човешката личност, като създаване на абсолютна индивидуалност."

Владимир Соловьов

За християнската граматика.

Христовата Любов е едно невероятно мощно течение, което работи из всичките нива на живота, което помита и очиства нечистотата, но не гали никого. Илюзия е представата за Любовта като нещо сантиментално, като нещо инфантилно дори или безпомощно, с което всеки може да се разпорежда така, както е угодно на неговите инстинктивни стремежи. Това течение не носи външен мир, както си въобразяват мнозина, но то помита всички устои на външния мир (който в същност не е свързан с принципите на действителния мир, даже му противодейства), за да подбуди човека към духовно извисяване и израстване, към вътрешен мир, в който няма нищо миловидно, към една устойчива вътрешна сила, която се възцарява отвътре навън, една сила, която сваля булото на съществуванието и навсякъде разкрива както делата на Разума, така и тези на безумието. Работейки с тази любовна сила, която няма нищо общо с онова, което обикновено се нарича така, човек се влива с разбиране във всичко около него, понеже съзнателно се извисява над това всичко, като се отдава постоянно на вътрешните и външни изяви на Христовото Слово на мира, и обичайки го, той може вече да го проумява, а проумявайки го, той става истински съучастник в течението на Любовта. Човечеството се лишава от здравия си разум, когато счита подобно течение за нереално, понеже вече самото човечество затъва в нереалността, противопоставяйки се дори и несъзнателно на Любовта. Няма нищо по-реално и смислено от човечността на Христовата същност, и когато хората живеят, мислят и чувстват в разрез с тази най-висша Човечност, то те правят нещо, което никога не биха посмяли да направят във външния природен свят – да плуват срещу течението, което иска да ги отведе на безопасен бряг. Но те нито познават течението, нито къде ги води то. И колко е тежка и нещастна съдбата на съвременните хора, които в неимоверните си усилия да живеят „добре”, обезобразяват собствената си човечност и проспиват своето човекоставане! Едните са обременени с халюцинациите на безсъвестността, други с неразбиране и непросветлен ум, трети с безсъзнателни подтици, действащи разрушително в социалния живот. Ако попитате и едните, и другите, те единодушно ще ви отговорят, че искат мир, че очакват мир, че работят за мира. Но проследете мислите им, изследвайте чувствата им, вижте постъпките им – те внасят само раздорна тъмнина в света, те самите не са мир, понеже не са от мира и не са за мира, понеже не носи мир оня, който сам не е осветлил тъмнината си. Има само едно Същество, което носи мир, което раздава от себе Си мир преизобилно, стига да има кой да Го последва в свободната деятелност на Любовта, която разтърсва из основи света на немирните, и това същество е Христос. Никой не върши мир, освен чрез Него; никой не е човек, освен чрез Него. Това не е оня Христос, за когото спорят, за когото изказват мнения, за когото пишат книги, когото рисуват, на когото палят свещи, заради когото колят и бесят, заради когото строят църкви и катедрали. Това е оня жив Христос, Който носи меч, истина и свобода, Който съединява всички цветове в един цвят, всички тела в едно тяло, всички души в една душа и всички духове в един дух, в Когото всеки цвят отглежда всички цветове, всяко тяло отглежда всички тела, всяка душа отглежда в себе си всички души и всеки дух отглежда всички духове, в Когото Аз винаги ще бъда Аз, само защото Ти винаги ще бъдеш Ти, Той винаги ще бъде Той и Ние винаги ще бъдем Азове в съвместното Ние, което е всеобхватният Дух на Любовта, Мъдростта и Истината. Този Аз, това Ти и тези Ние всъщност са истинските християни. Останалите са само несъвършени изображения на Християнството, било в техните дела, било в техните учения, било в техните материални храмове. Истинското Християнство на Аз, Ти и Ние, не се побира в никакви постановления, в никакви канони, в никакви учения, в нито едно знание, което разчита само на двете си очи и на двете си уши. Истинското Християнство е субстанцията на нашия космос, субстанцията на нашата Земя, субстанцията на всички природни елементи, на всички душевни и духовни движения, съчетания и взаимодействия. Вярващите християни обичат често да казват: „Християнството живее тук вътре, в сърцето ми”, обаче също толкова често явно забравят, че това е само тяхното лично верую и също така твърде често забравят, че Християнството живее и в ближните сърца, и че ако едно сърце намира себе си за християнско, то е отговорно и за Християнството в другите сърца, то е отговорно и за взаимоотношенията си със сърцата на своите ближни. Днешните християни не искат и да знаят за тази отговорност, която човек поема още в мига, в който е решил да нарича себе си с това име – християнин. Защото, ние трябва да сме наясно: Християнинът, това е един извор, един поток, една своеобразна сила от великото и всеобхватно течение на Любовта, чиито съвършен Изявител е Христос. Самият Исус е един извор от Христос, изявяващ Христос, подражаващ Христос по най-възвишеният възможен начин. Ако ние искаме да сме наистина християни, но не сме се познали като извори, като изявители, като подражатели на Христос Исус, а и нехаем за това, ние възпрепятстваме развитието на цялостното Християнство в космоса, на земята и в самите себе си. Все едно е как ще се наричаме. Ако сме извори, ние сме новородени. Ако сме изявители на изворното богатство, ние сме работници и творци. Ако сме подражатели на тази възвишеност, ние сме станали господари на самите себе си. Никой няма право да бъде господар, освен на себе си. Християнинът е господар на себе си и слуга на всички останали, които са господари на самите себе си и могат, и желаят, и са достойни да носят отговорността на Християнството. Каква голяма отговорност е това, щом, както казахме, Християнството е субстанцията, оживяваща нашия космос и нашия вътрешен духовен свят!