Тъпото задоволство

"Ако отправим поглед към нашата културна действителност не е нужно
да описваме външния свят, понеже той не би го понесъл и се абстрахираме
от крайните степени на морална разруха, ние можем да заявим следното:
Днес всичко е механизирано; всъщност днес, обгърнат от материализма на
нашето време, всеки се моли и прекланя единствено пред механизма, дори
и той да не нарича това преклонение с думи като „молитва" или
„набожност". Обаче самите душевни сили, които някога бяха насочвани
към духовните Същества, сега поемат към машините, към механизмите,
отдават им цялото си внимание, което някога са посвещавали на Боговете.
Да, така стоят нещата с днешната наука, с тази наука, която дори не
предполага колко далеч се намира от истината, от действителната истина, и
от друга страна, колко далеч се намира от действителната логика.
Погледнато от една по-висша гледна точка, днес ние сме обхванати от
един дълбок и силен стремеж, от един дълбок и силен копнеж. В една моя
лекция, изнесена в Мюнхен22, стана дума за този копнеж и за това как този
копнеж завладява отделните човешки души. Обаче в „официалната" наука
няма и следа от този копнеж, там има, бих казал, едно притъпяващо
задоволство, едно задоволство с нещо твърде странно: С недействителното
и с нелогичното! Тази съвременна наука изобщо не е в състояние да проумее колко дълбоко е затънала в пълната противоположност на логиката. Човек усеща тези неща, изживява ги, но всъщност, в хода на еволюцията, единият полюс рано или късно възпламенява другия полюс. И тъкмо тази недостатъчност на официалната наука, тази нереалност и нелогичност на официалната наука, тази мнителна гордост и липсата на
каквото и да е предчувствие, след време по необходимост ще породят най-
благородната реакция, най-дълбокия копнеж за духовно израстване на
човешките души.
Разбира се още дълго ще продължи това състояние, при което хората ще
са дълбоко затънали във всеобщата нелогичност и неестественост, ще се
надсмиват над всякакви опити за одухотворяване на науката, ще им се
подиграват или ще ги смятат за нещо опасно. Обаче чрез вътрешната сила
на фактите спонтанно ще се възпламени другият полюс. И ако тези, които
разбират нещо от това, не се заразят от болестта на компромисите и
съхранят своя верен поглед върху света, тогава промените ще настъпят
много по-бързо, отколкото си мислим сега. Защото ние винаги
констатираме следното: Когато един учен стане и заяви нещо, за което
някой друг вярва, че то е в напълно „антропософски стил", веднага
възниква голям проблем. И ако някой от амвона проповядва нещо, за което
друг вярва, че е в напълно „антропософски стил", тогава също възниква
голям проблем. Не става дума да се правят такива компромиси, а за това,
че трябва ясно и съзнателно да се включим в духовния живот и да се
оставим под въздействието на неговите импулси. Колкото по-ясно
съзнаваме, че вътрешната жизненост на духовния живот ще бъде по
необходимост възпламенена и колкото повече се убеждаваме, че нямаме
никакво основание да очакваме от материалистическото мислене нещо
друго, освен празни приказки, толкова по-добре. И това е нещо по-
различно, отколкото да твърдим, че действително напредващата наука е в
хармония с духовното изследване.
Защото на всяка своя страница научната литература прави логически
грешки от рода на тази, за която с много чувство за хумор един от нашите
приятели често ни напомня, а именно за логическата грешка на професор
Шлаухерл, който иска да докаже по какъв начин всъщност жабата чува. За
целта професорът Шлаухерл поставя една жаба на масата и тя започва да
скача; той удря по масата и жабата отново скача, следователно, тя е чула
произведения звук. После той й отрязва краката и отново удря по масата.
Сега обаче жабата не скача; следователно, напълно ясно е, че жабата чува с
краката си. Защото докато е имала крака, тя е скачала след удара по масата,
а след това спира да скача. Учените правят всевъзможни експерименти със
жабите; обаче техните логически умозаключения в другите области –
включително и в областта на нашумелите мозъчни изследвания по
същество не се различават от експеримента с жабата. Учените разсъждават
така: Щом е налице тази или онази част от мозъка, тогава имаме,
примерно, словесната памет, или пък можем да „произвеждаме" такива или
онакива мисли; и щом съответната част не е налице, тогава нямаме
словесна памет, нямаме мисли точно според примера с жабата, която чува
с краката си. Но в тези неща няма никаква логика. Защото твърдението, че
човекът може да мисли, понеже притежава една част от своя мозък, и че не
може да мисли, ако не притежава тази част от мозъка, е толкова
обосновано, както и твърдението, че жабата не може да чува, понеже сме й
отрязали краката. И в двата случая положението е същото, но хората не
забелязват, че цялото умозаключение се основава на една мисловна
грешка. И ние бихме могли да посочваме грешки след грешки във всички
онези области, за които хората вярват, че са обяснени от науката. Но
колкото повече грешки правят хората, толкова по-горди стават те със
своята наука и толкова повече ругатни отправят към Духовната наука."

Рудолф Щайнер, 1912
"Евангелието на Марко"