Философия на историята

Мислите на Хегел, които ще цитирам тук, са от огромна важност за съзнанието на съвременния човек и за неговото бъдеще. Аз считам Хегел за един от предвестниците на Духовната Наука, Антропософията и всеки непредубеден поглед може да установи същото.


"Управниците, държавниците и
народите често биват съветвани да си вземат поука от опита на
историята. Но опитът и историята ни учат, че народите и
правителствата никога нищо не са научили от историята и не са
действували съгласно поуките, които биха могли да бъдат
извлечени от нея. Във всяка епоха има такива особени
обстоятелства, всяка епоха е толкова индивидуално състояние, че в
нея е нужно и възможно да се вземат само такива решения, които
произтичат от самото състояние. Във водовъртежа на световните
събития не може да намерим помощ от общия принцип или от
спомена за сходни събития, защото избледнелият спомен от
миналото няма никаква действена сила в сравнение с жизнеността и
свободата на настоящето. В това отношение няма нищо по-нелепо
от толкова често прокарваните паралели с гръцката и римската
история в епохата на френската революция. Няма нищо по-различно
от природата на тези народи и природата на нашето време."

"Защото ако към разглеждането на световната
история не се подходи с вече определена мисъл, с познанието на
разума, то поне трябва да се вярва твърдо и непоколебимо, че
световната история е разум и че светът на разумността и
самосъзнателната воля не е предоставен на случайността, а трябва
да се разкрива в светлината на познаващата себе си идея."

"В пълно противоречие с
това, че в свещеното писание се казва, че висш дълг на хората е не
само да обичат бога, но и да го познаят, сега преобладава
отрицанието на това, което се казва в същото писание, а именно, че
духът въвежда в истината, че той познава всички предмети и дори
прониква в дълбините на божеството. Твърдението, че божествената
същност се открива отвъд нашето познание и човешките дела, е
удобно с това, че благодарение на него можем да се задоволим със
своите собствени представи. По този начин отпада необходимостта
познанието да бъде поставяно във връзка с божественото и
истинното, точно обратното, тогава суетността и субективното
чувство намират своето пълно оправдание; и набожното смирение,
отклонявайки от себе си познаването на бога, напълно съзнава, че
по този начин поощрява своя произвол и суета. Затова не намерих за
нужно да премълча това, че нашият принцип, съгласно който
разумът управлява и е управлявал духа, се намира във връзка с
въпроса за възможността бог да бъде познат. Това се прави не за да
се отклони съмнението, че философията като че ли се срамува или
трябва да се срамува да споменава религиозните истини и че страни
от тях, защото в това отношение съвестта й, така за се каже, е
нечиста; обратно, в най-новите времена нещата са стигнали толкова
далеч, че философията е принудена да защитава религиозното
съдържание от някои видове теология. В християнската религия бог
се разкрива, т.е. дава на човека възможност да разбере какво
представлява той, така че вече не е скрит и таен; заедно с
възможността да се познае бог ние сме и задължени да направим
това. Бог иска неговите деца да не са безчувствени и празноглави
хора, а такива, които, оставайки сами по себе си низши духом, са
богати с познанието за него и които най-много от всичко ценят това
познание на бога. Развитието на мислещия дух, изходен момент на
който е това откровение на божествената същност, трябва накрая да
стигне до този момент и мисълта да постигне онова, което преди
всичко е било открито за чувствуващия и представящ дух; време е
накрая да се разбере и богатото произведение на творческия разум,
което представлява световната история. Някога е било модно да се
учудват на божията мъдрост в животните, растенията, в съдбите на
отделните хора. Щом се допуска, че провидението се открива в
такива предмети и материи, защо то да не може да се открие и в
световната история? Този предмет изглежда твърде огромен. Но
божествената премъдрост, разумът, е един и същ и във великото, и в
малкото и не бива да мислим, че бог е твърде слаб, за да прилага
своята премъдрост спрямо великото. Нашето познание се стреми да
разбере това, че целите на вечната мъдрост са се осъществявали
както в сферата на природата, така и в сферата на действителното и
дейното в света на духа."

"Всеки индивид има определено положение; той знае в
какво изобщо се състои правилният и честен начин на живот. Ако за
обикновените частни отношения се казва, че е толкова трудно да се
избере кое е правомерно и добро, и ако смятат за превъзходен морал
именно това, в което човек открива големи затруднения и се
измъчва от съмнения, то това по-скоро трябва да бъде приписано на
злата воля, която търси пролуки, за да се измъкне от своите
задължения, които никак не е трудно да се узнаят, или поне тези
съмнения трябва да се приемат като прахосване на времето на
рефлектиращия ум, чиято воля е толкова дребна, че не изисква от
него много усилия, и който следователно твърде много се занимава
със себе си и се отдава на морално самодоволство."

"Злорадата утеха, че
животът на историческите личности не може да бъде наречен
щастлив, че така нареченото щастие е възможно само в частния
живот, който може да протича при твърде по-различни външни
обстоятелства — това утешение могат да открият в историята онези,
които имат нужда от него. А нужда от това имат завистливите хора,
които се дразнят от великото, изключителното, които се стремят да
го омаловажат и да изтъкнат на преден план слабите му страни. По
такъв начин и в най-новото време много пъти е било доказвано, че
господарите изобщо не са щастливи на своя трон, и затова тези,
които доказват това, се примиряват с мисълта, че не те са
господарите. Впрочем, свободният човек не е завистлив, а с лекота
признава великото и възвишеното и се радва, че то съществува."

"Бог управлява света; съдържанието на
неговото управление, осъществяването на неговия план е световната
история. Философията иска да разбере този план, защото само
онова, което е осъществено от него, е действително; онова, което не
му съответствува, представлява само гнило съществуване. Под
чистата светлина на тази божествена идея, която не е само идеал,
изчезва илюзията, че светът е безумен, налудничав процес.
Философията се стреми да познае съдържанието, действителността
на божествената идея и да оправдае презряната действителност.
Нали разумът е познание на божественото творение. Що се отнася
до извращенията, нарушенията и упадъка на религиозните,
нравствените и моралните цели и състояния изобщо, то трябва да
кажем, че макар и последните да са безкрайни и вечни по своята
същност, все пак приеманите от тях конкретни форми могат да имат
ограничен характер, а следователно да се намират в обща връзка с
явленията от природата и да бъдат във властта на случайността.
Затова те са непостоянни, могат да бъдат нарушени и да стигат до
упадък. Религията и нравствеността, именно като всеобщи в себе си
същности, притежават по своето понятие свойството наистина да
бъдат налице в индивидуалната душа дори и в случаите, когато не
се отличават в нея с широтата на културния си кръгозор и не се
прилагат към развитите отношения. Религиозността и
нравствеността, проявяващи се в ограничения живот на някой овчар
или селянин, в своята концентрирана искреност и определеност от
малко и напълно обикновени житейски отношения, са неимоверно
ценни, при това те притежават такава ценност, както и
религиозността и нравствеността, свойствени за развитите и
образовани хора и типа съществуване, характеризиращо се с
многостранност на отношенията и действията. Това вътрешно
средоточие, тази проста област на правото на субективна свобода,
това огнище на желанията, решенията и дейността, абстрактното
съдържание на съвестта, това, в което се състои както вината, така и
достойнството на индивида, остава неприкосновено и напълно
защитено от действието на силния тътен на световната история, и не
само за външните и времевите промени, но и за тези промени, които
произтичат от абсолютната необходимост на самото понятие
свобода. Но изобщо трябва да отбележим, че съществува и нещо по-
висше от онова, което в света има правото да съществува като нещо
благородно и прекрасно. Правото на световния дух е по-висше от
всички частни права."

"Духът, унищожавайки телесната обвивка на
своето съществуване, не само преминава в друга телесна обвивка и
не само в обновен вид възкръсва от пепелта, в която се е превърнала
неговата предишна телесна форма. Той възниква от тази пепел, като
се извисява и се преобразява като по-пречистен дух. Разбира се, той
се противопоставя на самия себе си, унищожава своето налично
битие, но унищожавайки го, той го придобива отново и това, което е
негово въплъщение, става материал, работата над който го извисява
до ново въплъщение."

"Духът по същество е резултат от своята дейност: неговата
дейност е излизане от непосредствеността, нейно отрицание и
завръщане в себе си. Можем да го сравним със семето: от него
започва растението, но и то е резултат от целия живот на
растението. Но безсилието се проявява и в това, че началото и
резултатът не съвпадат; същото се наблюдава и в живота на
индивидите и народите. Животът на народа води до съзряване на
плода, тъй като неговата дейност е насочена към осъществяването
на неговия принцип. Обаче този плод не пада обратно в недрата на
същия народ, който го е родил и му е позволил да узрее, напротив,
той става за него горчиво питие. Той не може да се откаже от него,
защото безкрайно много го иска, обаче отпиването от него
ознаменува неговата гибел, но в същото време и появата на един
нов принцип."

"Следователно, тъй като имаме работа само с идеята за духа и
всичко в световната история разглеждаме само като негова проява,
ние, правейки обзор на миналото, колкото и велико да е то, имаме
работа само с настоящето. Защото философията, като занимаваща
се с истината, има работа с това, което е вечно налице. Всичко,
което е било минало, за нея не е загубено, тъй като идеята се оказва
налице; духът е безсмъртен, т.е. той не е преставал да съществува и
все още не е несъществуващ, а съществува и сега. По такъв начин
самото това вече означава, че наличната сегашна форма на духа
съдържа в себе си всички предишни етапи. Наистина, тези етапи са
се развили един след друг като самостоятелни; но духът винаги е
бил в себе си това, което е, разликата се състои само в развитието на
това биващо в себе си. Животът на сегашния дух е кръговрат на
етапите, които, от една страна, не съществуват един до друг, и само,
от друга страна, се явяват като отминали. Духът съдържа в себе си и
в своята сегашна дълбина моментите, които е оставил зад себе си."

Георг Хегел