Блестящата мисъл 2

"...Изводът на Кант е: "Ние познаваме само явления"; на Якоби, напротив: "Ние познаваме само крайното и обусловеното."
И двата извода породиха суетна радост у хората, понеже леността на разума си мислеше, че, слава богу, е освободена от всякакви изисквания за размишляване, че се дава пълно право на свободата и че сега, когато не е нужно задълбочаването в себе си, спускането в дълбочината на природата и на духа, може да си поживее щастливо. По-нататъшният резултат при това е автокрацията на субективния разум, който, понеже е абстрактен и не познава, притежава само субективна увереност, а не обективна истина. Хората изпитаха втора радост от това, че имат тази автаркия, която не могат нито да познаят, нито да оправдаят, но която и не се нуждае от това; моята субективна свобода на убеждение и увереност се смята за всичко. Трета радост прибави Якоби, защото според него, тъй като познанието само превръща безкрайното в крайно, желанието да познаем истинното е дори светотатство. Какво безутешно време за истината, в което е изчезнала всяка метафизика и философия, в което се признава само такава философия, която не е никаква философия!"

"Един от основните предразсъдъци на досегашната логика и на обикновения начин на представяне е, какво че противоречието не е така същностно и иманентно определение, както тъждеството; обаче ако става дума за йерархия и ако двете определения би трябвало да се фиксират като отделени, противоречието би трябвало да се взима за по-дълбокото и по-същностното. Защото тъждеството, в противоположност на противоречието, е само определението на простото непосредствено, то е определението на мъртвото битие; а противоречието е коренът на всяко движение и на всяка жизненост; само доколкото нещо има противоречие вътре в самото себе си, то се движи, има стремеж и дейност."

"...Противоречието не трябва да се взима само като ненормалност, която се среща само тук и там, напротив, то е отрицателното в неговото същностно определение, принципът на всяко самодвижение, което не се състои в нищо повече от едно излагане на противоречието. Самото външно сетивно движение е неговото непосредствено налично битие. Нещо се движи само тогава, когато то не е в това "сега" тук, а в едно друго "сега" там, а напротив, когато в едно и също "сега" то е тук и не е тук, когато то е и същевременно не е в това "тук". Също така и вътрешното, същинското самодвижение, стремежът изобщо не е нищо друго освен това, че нещо вътре в самото себе си и липсата, отрицателното на самото него, са в едно и също отношение. Абстрактното тъждество със себе си още не е жизненост, напротив, чрез това, че положителното е отрицателност в самото себе си, то излиза вън от себе си и привежда себе си в изменение. Следователно нещо е живо само доколкото съдържа в себе си противоречието и при това е силата да обхване в себе си противоречието и да му устои. Но ако нещо съществуващо, взето в неговото положително определение, не може да се разпростре същевременно над своето отрицателно определение и да удържи едното в другото, ако не може да има в самото себе си противоречието, то не е самото живо единство, не е основание, а в противоречието отива в основанието, загива."

Георг Хегел

(Мислите за противоречието са просто гениални! Изпаднах в дива вътрешна удовлетвореност, когато ги прочетох!)..