Проблемът на човека не е, че знае много или че знае малко, а че си въобразява че знае много или малко. Тук е скрита същността на общочовешката проблематика - надценяването и подценяването, двете крайности, с които ние хората трудно се справяме, дори никак. Защо? Защото сме забравили, че можем да имаме съвсем конкретни и действителни опитности с което и да е познание. Напълно е игнориран от съзнанието ни факта, че опитността и приложението дават най-точната оценка относно знанието и неговото качествено битие. Лесно разбираемо е, че поради това днес знанието на хората е количествено-абстрактно, а не качествено-конкретно, изпълнено с богато и подвижно съдържание. Лесно разбираемо е също така, че модерният човек е прикован в нереалното и тъпо самочувствие, самочувствието, че той знае. Само една глава, която е изпразнена от съдържателното знание, каквато е модерната глава, глава, очевидно куха откъм размисъл, логика или съзерцание на действителността, само една такава глава може с магарешка упоритост да поддържа самоизмамата: Аз зная, аз мисля, аз имам мнение!
Аз зная Божественото, аз мисля Божественото; аз зная Христос, аз мисля Христос; аз зная сътрудничеството на Боговете с човека, аз мисля това сътрудничество - това е точното значение на "аз зная, аз мисля". Модерните кухи глави са далече от това значение и все пак упорито твърдят, че знаят, че мислят. И няма да спрат да го твърдят, иначе не биха били модерни глави. Тук имаме работа с едно подчовешко противоречие (защото то не е нито човешко, нито надчовешко противоречие), чието разрешение е в ръцете на самия човек. Необходимо е всеки един от нас да прояви усърдието и упоритостта в противоположна на модерната глава посока - да се научи действително да знае и да мисли, да се самопостави в точката на равновесието, откъдето никога не би му хрумнало да надценява или да подценява. Само че са много хората по света, които независимо от своите знания или дори от своята мъдрост, колкото и обширни да са те, винаги ще подминават точката на равновесието и тя винаги ще им се изплъзва. Защо? Защото тази точка на равновесие всъщност е едно живо същество, за което те не искат в никакъв случай да мислят или да знаят. Те за нищо на света не желаят да знаят Христос, да мислят Христос!
Сега някой би могъл да възрази: "Но по-горе беше споменато, че това противоречие трябва да се разреши от самия човек. Защо му е Христос?" Ами Христос е Човекът! Човешкото същество в своето развитие слезе под човека, за да намери себе си, за да намери Христос; а Христос в своето развитие стана Човек, за да намери отново човека и да го изведе от бездната на подчовечността. Така Христос намери Себе Си, намери и Човека, в Своята непорочна жертва; а живият размисъл, живото знание на човека е жертвата, в която той намира себе си, Човекът, Христос.
Тук ще се обърна към безплодната мелодраматична световна християнщина и ще й кажа: Унижените и оскърбените по Земята не са нито ония, които гладуват, нито ония, които жадуват, защото те ще бъдат наситени и напоени. Унижените и оскърбените са ония, които не желаят да знаят Христос, да мислят Христос, да имат Христос. За тях жалейте! Понеже те носят товара на нечовешкото самоунижение и самооскърбление, именно защото нямат себе си, нямат човека, нямат Христос. Какво по-трагично от това, човекът да не е човек? Какво по-унизително от това, да не знаеш, че нямаш знание? Какво по-голямо оскърбление за човешкото достойнство от това, да се вярва в един мъртъв механизъм, който движи живота? И всъщност, унижението, слизането под човека, е образът на Антихриста, в който липсва Човека, тъй щото липсва Христос - самото познание, самото достойнство, самото предназначение на истинския Човек!
No comments:
Post a Comment