"Христос е самостоятелно Същество. Но Той също така е целият човешки род. Човешката целокупност се нарича Христос-Слово. И всяко човешко същество от тази целокупност е Словото, в неговият Микрокосмос. Моята болка е Христова болка; моята радост е Христова радост. Обаче, аз ставам истинско изявление на Словото едва тогава, когато извися себе си дотам, Христовата радост да бъде моя радост и Христовата болка да е моя болка. Докато възлагам болките си на Христос, аз не се извисявам до истинската самостоятелност, аз не съм аз! Аз съм Аз, доколкото се усъвършенствам и се уча всеки ден как да не огорчавам Онзи, Който ми е подарил радостта в живота. Възможността да зная, да мога, да познавам, ми е подарена от Христос. Сега изцяло от мен зависи да мога, да зная, да познавам. Независимо, че съм самостоятелна и свободна част от Христос, аз съм отново сам по себе си, но така, че знанието ми е в Христос, моженето ми е в Христос, познанието ми е в Христос.
Христовото страдание е субективно, но едновременно с това е и обективно страдание, понеже е свързано с човечеството. Също така и моето страдание е общочовешко страдание, защото е в тялото Христово, което е човешкият Род! Страданието е мое страдание, доколкото имам свободата да го превърна в благо или не, в сила или не; и е общочовешко страдание, доколкото Христос ме обгръща и ме дарява с Ближния. Ближния е подарък за своя Ближен и аз съм подарък за Теб, моят Ближен. Но този подарък не е собственост, а взаимопроникващо отношение в Христовата Жертва, този подарък всъщност е Жертва. Ближността е жертвеност, живителна, възкресяваща жертвеност, която не само че не обезличава, но освобождава всеки от потенциалното, заложено в самото развитие, обезличение. Следователно, обезличението е извън Ближността, а Ближността е дар Христов, извън Когото животът се обезличава и осакатява. Ето защо, ние трябва да разберем и да приложим по най-пълноценния възможен начин мъдростта, която гласи: Човеците нямат имена. Тяхното име е името на единния Човек. Христос е Човека и само Неговото Име е реалното Име на всички човеци. Да бъдеш Ближен в Ближността на всички, е да бъдеш Човек. Първият Ближен на човека е самият космически Човек - Христос. Извън Ближността, човекът не съществува. В своето същинско съдържание, в своето всеобхватно значение, думата "ближен" означава "блажен". Блаженството е немислимо без Ближността. Те двете са принципи, които освещават и размножават живота, като тяхната основна движеща сила е стремежът към единство. И този стремеж е от такова необикновено естество, което развива и разгръща духовните семена в душата и ги подкрепя в тяхното възходящо развитие. Ближният е вече Блаженият, тъй щото е онзи, под чиито топлинни въздействия душевността се разтваря, напуска свитостта си, превъзмогва себе си, движи се, работи, разбира и познава.
Ближен е онзи, който вече се е потопил в сферата на Творчеството.
Свободен е онзи, който твори и е свободен, понеже е Ближен.
Той е Ближен по свобода, не по принуда. И в тази свобода той е Блажен Човек.
3 comments:
Thank you for all your good postings! Merry Christmas and a most excellent new year.
mark C
Merry Christmas, Mark! Thank you!
Ближен по свобода, не по принуда. Думата ближен е безпредметна и лишена от всякакъв смисъл в езика на принудата. Ето, днес, сега хората са забравили какво е свобода. Познават принудата и не искат да знаят свободата или по-точно те я виждат и знаят, но вътре в мътилката, в гмежта, в гнусотата на принудата. Там където тя не може да бъде. Човек познава принудата и това става причина да се мисли за умен, вкоренил се е и се е оплел с безброй нишки в принудата, живее в нея, с нея, от нея. Принудата това са най-лошите условия на живот където Човек няма въздух за да напълни дробовете си. В принудата човек, осланяйки се на разума си, има всякакво право, и морално и етично и нравствено да отрече изкорен, радикално свободата, той само би лъгал и лицемерничел ако я „оравдава и защитава”. Ето, в езика на принудата свободата е нещо паднало, което трябва да се вдигне, нещо забравено, което трябва да се спомни, тя не е в първоосновата, в изворите на морала, а идва като следствие на разумното и логичното, които претендират да я целят като я създават посвоему. От това гледище човек отрича свободата като първоизточник. Това с което можем да се похвалим са нашите страдания породени от това да живеем всред принуда без да я допускаме тя да влезе в нас. Трябва открито да виждаме и търсим пътят към свободата; принудата носи едно велико благо в този живот на земната твърд, това благо е човек да може да пострада за свободата. Засега друг път за изява на свободата няма.
Post a Comment