Не Библията е опорочила църквата, а църквата опорочи Библията.
Не религията опорочи живота на човека, а човекът опорочи религията. Псевдочовекът създаде псевдорелигия. Всичко, което е извън религията на светлата душа е псевдорелигия, идол.
Не хората не трябва да забравят, че са християни, а християните не трябва да забравят, че са хора. Християнството не е мъртво, то сега се ражда.
Не държавността е безбожна, а вярата в държавността. Чудят се кой е породил кривата вяра? Правоверните, когато решиха, че са по-прави и верни от Верния и Правдивия. Истински правоверни няма ли? Има, но са от друг свят – Божествената Църква. Кой е този свят? За който никой не проповядва. Ами какво проповядва църквата? Че си длъжен да се покаеш за неща, за които твоят “изповедник” и не помисля да се покае. (Защо е това покаяние пред свещеник, след като свещеник и изповедник е сам Господ? Човек се изповядва пред човека, смъртен пред смъртния, поради страха, слабоверието и отдалечеността си от Бога.)
Не църквата ще спаси хората, а хората ще спасят църквата (душата си), чрез Христа. Първоначалният смисъл на църквата трябва да бъде възвърнат – смисълът е сърцето да бъде Църква и Божествен олтар. Църквата обича да пустослови за Разпятието, за Кръста, защото самата тя кове нови кръстове и разпъва (незаинтересоваността и индиферентността, и отчуждението са кръстове, с които също се разпъва!). Силата на Христовото Учение не е в Неговото разпване, в Неговите чудеса (какво по-голямо чудо от Неговото въплъщение в човешко тяло?), в Неговото унижение пред света, а във връзката Му с всяка душа, в готовността Му да я въздигне и да се застъпи за нея (както се застъпи за Адам). Изопачението в религиозните учения е това, че Христос по странен начин е низвергнат от живота преди смъртта и е положен след смъртта на човека, когато или ще го посрещне разсърден или с прегръдка. Но Христос присъства силно и мощно именно тук, в земното битие, ако щете, в земното ежедневие, за да определи бъдещото небесно и бъдещото земно. Каквото и да говорят, заблудата е допусната умишлено, тъй като църквата иска изцяло да е властелин на земята. Това е кесаревщина, а не църковност. В Църквата, в Която живее Христос, няма спорове, защото Христос е самата Църква. Църквата, в която живее Христос, не може да изгори, не може да се срути, не може да се реставрира, не може да се опорочи. Душата, приела Христос, не може да бъде опорочена или изгорена. В Христовата Църква свещите не изгарят, защото са души, там умрели не се опяват, защото са духове, защото всички възкръсват в Църквата, Която е Христос: смърт няма там. Христовата Църква не слугува на държавата, нито държавата слугува на църквата, но всички са синове и дъщери на Единния Всевишен. Не виждате ли, че разединението между църквите е посегателство над Единността? Божият служител, не господар, не владика, не съдия, не заповедник, не е член на никоя земна църква, секта или партия; той е член, орган, съставна част от Волята Божия.
Църквата не е донесла заблудите, но тя ги потвърди и узакони. “Пригответе пътя за Господа, прави направете пътеките Му.”
“Земята ще открие кървите си, и не ще покрие вече убитите си.” (Исаия, 26:21) Ритуалите бяха. Църквите бяха. Религиите бяха. Сектите бяха. Суеверията бяха. Проляха достатъчно кръв. Христос ги прие в себе Си, за да ги разпъне на кръста – не Той, а те бидоха разпнати.
Заблуда е да се мисли, че Христос създаде църквата, още повече в днешният й безформен вид, или че църквата е създала “мита” за Христос (идва време, когато църквата ще се превърне в легенда, в праисторически мит; под ръководството на Христос, душите се готвят постепенно да завладеят земята). Самият Христос Господ е Църквата Небесна!! Земната църква не е Христос и не е Христова, защото не е Небесна, и е земна, тъй щото още благоговее пред разпятието, още не е свалила Христа от кръста, защото тя самата не да даде и не дава пример и не се окачи на кръста, а с всички сили се стреми да пази неутралитет пред ония, които разпват, още е впила език в кръвта Му и лочи от нея, още не е приела космичността на Спасението за настояще (понеже гледа с кесаревите очи), а постоянно Го връща в миналото (като че ли там е Истината!), още не е приела факта, че Христос не разпъна Своята Божественост, а своята човешкост, тоест, Той разпна земната църква, земната заблуда, земната илюзия на телата (която днес е още по-задълбочена и кризисно-проблематична), за да даде ход на душевната реалност (тази, която е размита от богословски, както и от научно-лаишки понятия) – да, Той разпна земната църква, преди още тя да е била дума или понятие; разпна я, защото предвиждаше нейните деяния, с които тя Го разпъва до ден днешен и отрицава със закона Неговото поучение, Благодатно и Любовно, като го изопачава (непосветените винаги се познават по това, че нямат правилен подход и разбиране относно тайнствената връзка между Моисеевите закони и Христовите поучения, те не могат да направят ясната, мистична връзка между Стария и Новия завет). И ако църквата продължава да набива в съзнанието на днешния човек неговата грехота (а днешният човек е болезнено свободолюбив), то това е, защото не е наясно с богоподобието му, с истинската човешка природа, с еволюцията на човешкото съзнание ( кепенците върху очите на църковистите, канонистите и подмолниците от религиозен тип, не им позволяват да проумеят що е това еволюция и че и тя крие своя висш Божествен смисъл, както и че голяма част от това, което те с благоговение назовават “Божи Промисъл”, всъщност е Еволюирането на душата в нейната земна обвивка), нито с това, що е духът човешки или душата човешка, а още по-малко що е човекът и каква точно е ролята му в грандиозното здание на Сътворението; тези отговори са достъпни единствено за Христовите Братя. Гонението на “друговерците” е подигравка с Христовата Любов, а настъпването на войнствените друговерци в днешно време против християнския свят, е заплатата ни за тази подигравка; и вместо да се пристъпва с трагичен фанатизъм към трагични образи като този на Нострадамус и да се крещи: “Той е видял кръв, войни” и прочее, нека с вдъхновен мистицизъм се задълбочим в своето многовековно Християнско естество и да излекуваме слепотата си, нека сами ние бъдем пророци на Светлото, Красивото и Смисленото настояще и бъдеще; кой каквото е видял, видял е; важното е ние какво ще видим! Христос даде кръвта Си за всички нас и ни прие като братя, сестри и деца, а църквата ни раздели на стада и ни пороби. Самата тя е робиня. Само робът изпитва желание да поробва. Тя говори за “врагове и приятели”, ала Христос няма врагове, нито защитници. Той слезе, за да повдигне човешкият дух, да му посочи Пътя, да му покаже Истината и да му даде Живота, а църквата буквално отрече, че човекът е дух от Духа! Тя, която векове наред смазваше човешката индивидуалност, като я обвиняваше в ерес, в сатанизъм и прочее, тъкмо тя днес и както винаги, работи в услуга на държавността, на интереса, на политиканството, тоест, на Дявола. Църквата не е представител на Христос на земята (изключвам единичните случаи на чистосърдечно отдадени служители), тя обезличава индивидуалностите, не допуска свободната им волеизява, а Христовото събитие се случи с цел добиването на образ, чрез Азовата изява. Човешката душа е Христовият свещеник и служител! “Тогава Иисус пак рече: Истина, истина ви казвам, Аз съм вратата на овцете. Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овцете. Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда вълка, че иде, и, като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и разпръсва. Той бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овцете. Аз съм добрият пастир и познавам Моите, и Моите Мене познават.” (Иоана, 10глава)
Отлъчването от църквата не е отлъчване от райската Градина, а е отлъчване на отлъчващите от разумния живот; анатемосването е деяние на антихристовата свирепа слепота и завист, жалък опит за господаруване, за терор над свободната човешка същност, за отричане на свободната изява. Истина е: Свободната воля на човека е свободна дотолкова, доколкото работи за благото на целия човешки род, за благото на цялата земя, на цялата вселена (което е различно от това, да се има в предвид само благото на семейството, на църквата, на общността като раздалечени от семействата, църквите и обществата по света и в джунглите)! “Не ми говори, аз си имам мнение”, е по-скоро себезатъпяване, отколкото себеразкритие, а още по-малко е себеизследване, себенамиране, себеразнищване. ( Затъпяването определено е последица от любопитството, което не се е съединило с Вдъхновението; преминавайки през любознателността, любопитството трябва да умре напълно и да се издигне, да се пресътвори като повсеместно вдъхновение и познание; ако човек поддържа любопитството си, без да го шлифова, без да го вложи в призванието на живота си, той наистина затъпява, тоест, губи напразно своята мисловна енергия, което от своя страна депресира органите на призванието и вместо да се развиват, те закърняват; любознателността и интелектуалността също не означават дълбочина и широчина на мирогледа; силите се използват правилно единствено на нивото на Вдъхновението, тук е всяка широчина и всяка дълбочина; замислете се, защо в по-отдалечените епохи на миналото, не е съществувала думата интелектуалец? По причина на несъществуващия материализъм! Потъването в материята е потъване в интелектуализма!) Нормалният душевен процес на израстване е вслушването в Истината и който не е готов да познае и да изслуша Божият Пратеник в себе си, който идва със Словото си всяка сутрин, той не е готов да има и мнение, тъй като не е способен да прогледне в областите над и зад мненията, не е способен все още да проникне в дълбините на собствената си душа и на своят небесен дух. Чувствителната душа познава кога небесният Човек изказва слово и кога земният човек говори от гледна точка на смъртта (рязко и безкомпромисно противопоставям чувствителната и виждаща душа на църковното преповтаряне на понятието “грешна душа”!). Тъй щото, дори тъй наречената от безверниците “всесилна смърт” няма свое мнение в света на Истината!
Който иска да докаже, че животът е живот, го превръща в смърт; който иска да докаже истината, я превръща в лъжа. Да, от живота идва смъртта и от истината – лъжата, но не от самите тях, а от преминаването им през света на свободното мнение. Ничие “свободно мнение” не може да различи свободата от робството, нито доброто от злото, нито истината от лъжата, нито нравственото от безнравственото, нито разумното от глупавото. Не мога да уважавам волята, която руши, възвеличавайки себе си; колкото и свободна да си мисли, че е, тя е робиня на заблудите; никога не бих нарекъл заблужденията свобода, по простата причина, че те не са освободили никого. Щом не сме свободни (въпреки, че не може да се обясни, всяко същество интуитивно усеща що е свободата), значи почвата под краката на цялото човечество е хлъзгаво заблуждение. И как мога да нарека свободна волята, която се себеразкъсва, след като е сляпа служителка на хищника? Слепотата свобода ли е? Тя воля ли е? Надменността свобода ли е? Тя воля ли е? Питието на смъртта освобождава ли, както питието на живота? Невъзприемчивостта към Доброто, към Смисъла, към Откровението, свобода ли е? Тя воля може ли да бъде? И що за сляпа надменност е под прикритието на свещеническото расо или професорската титла, да се считаш недосегаем? Каква хитроумна тъпота и каква тъпа хитрост! Толкова неща има за изучаване в този живот, на тази земя, които са фино свързани и водят към Висшия смисъл, колко още светове могат да се разкрият още тук, на земята, които също са части от Сътворението и са неразривно живо свързани с човека, а ние сме се накичили като вселенски мъдреци и се разхождаме като достойни и невинни овчици от Паството! Никакво Паство, това, с което сме се нагърбили се нарича ПАПство – папство в държавата, папство в семейството, папство на улицата, папство в религиозните учреждения, папство в библиотеките, в научните кръгове, в дворовете, в кръчмите, в избите, навсякъде папство. Всички са толкова умни, че винаги знаят кога да ръкопляскат, кого да ръкополагат, на кого да се подиграват, кого да хулят! Те не знаят кога и как да проявят милост или обич, или сдържаност, не знаят кога мислите им са мисли, кога чувствата им са чувства, кога очите им гледат и кога нищо не виждат, и все пак с цялата си надменност и “богобоязливост” отсъждат: “Оня там, не знам, има нещо в него; а пък другия е някакъв такъв...” Какво има в първия? Огледалце, огледалцето на интересите, огледалцето на смътните очаквания и желания, и, малко по късно, огледалцето на наказанието за кривогледото интересчийство! А какво няма във втория? Няма го образа на интереса. Какво носи обаче този човек в себе си, това е незначително важно! От малки до големи, хората постъпват по този начин, като умни професори, като мъдри свещеници; вместо да печелят разум, те го губят и проиграват. ( Най-често употребяваното название за хората по земята, съдържащо се в Свещените Книги изобщо, е названието “неразумни”, не “грешни”, а неразумни, скъпи църковисти. Това не е случайно!) Разхождаме се и си тананикаме войнствени или любовни песнички по тялото на сгърчената и осрана Земя, и вместо да се учим, ние създаваме папство след папство! Спонсорират се модерни църквички, спортни мижитурства, икономически шантавизми, но коя нация се е обърнала към нуждите на душата, коя нация, кой човек са положили тези нужди на Първо място в живота? Кой? Папата ли, владиката ли, енориашите ли, президентите ли, работодателите ли, работниците ли? Кой? Ония, на които обичта им стига за пет, за десет, за петдесет, за сто години, докато смъртта ги раздели? Ония ли, на които увереността в Истинското и Красивото, живее не повече от десетина земни години, и които след това проповядват на деца и внуци вече патентованото си Разочарование от живота, от любовта, от мечтите? “Защото камък ще извика из стената, и гредата из дърветата ще му отговори.” (Авакум, 2:11)
Когато обградиш истинското с отрицанието на немарливостта си и невежеството си, не извършваш ли насилие, не патентоваш ли своето разочарование? И защо считаш, че Истинското (не издекламираното!!) иска насилствено да влезе в теб, щом като преди това ти съвсем насилствено си го изгонил? Кой от нас е готов да приеме за нормален такъв свят, в който Истината е неканен гост, а лъжата е стопанката на дома? Тъй щото, по-склонни сме да посрещнем учтиво глупостта, нежели разумното Слово; по-склонни сме да вдишваме изкуствения аромат на временното, зад който ни очаква смрадта на лъжата, отколкото да приемем простичкия, животворен Дъх на Истината. С такава свободна воля ли се гордеем? Не е ли измислица тя в света на инквизицията и насилието, в света, където е от жив по-жив позора от трагичните сватби и мъчителните погребения? Свободна воля е да можеш да боравиш с всички Добродетели, съществуващи във Вселената (по етажите на Мирозданието, на всеки етаж и за всеки един от нас има по една кошница с добродетели, които трябва да приемем в себе си); да бъдеш приеман и нагостяван от всички същества, по всички земи и небеса на Необятността. Свободна воля е така да любиш, щото Господ да е твой Приятел; така да знаеш, че Господ да е твой Учител във вечността; така да постъпваш, че да си кост от ръката на Божиите Правда и Истина!
“Юдеите Му отговориха: Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство, и защото Ти, бидейки човек, правиш себе Си Бог.
Иисус им отговори: Не е ли писано във вашия закон: “Аз рекох, богове сте вие”?” (Иоана, 10глава)
Човеко, живей с тази мисъл и кажи си така:
Аз съм пръст от ръката, с която Господ посочва.
Аз съм пръст от ръката, с която Господ оре.
Аз съм пръст от ръката, с която Господ посява.
Пръст от ръката, с която Господ изпраща дарове.
Пръст от ръката, с която Господ гради и събаря.
Аз съм пръст от съдбата на човечеството, пръст от съдбата на земята, пръст от Небесния живот и Господ е мойта съдба!
Не слизам, ако Господ не ме пусне; не ще се изкача, ако Господ не ме привлече; не ще свия вляво, ако Господ не е там, нито вдясно, ако Господ не ме е повикал. По-добре да съм безгласен в усмивката, нежели надарен със слово през злобно присвитите устни. По-добре жив да е Господ в душата ми, отколкото душата ми да е мъртва в Господа!
No comments:
Post a Comment